Този сайт използва бисквитки с цел подобряване на функционалността и за удобство на потребителя.
Ако сте съгласни с такава употреба на бисквитките, моля натиснете „Съгласен съм”.
За повече информация прочетете също Политика на поверителност и Политика за бисквитки.

В 21 век, в който почти всеки един бизнес е и електронен такъв, дистанционното уговаряне и сключване на съглашения между различните правни субекти e ключов момент в онлайн търговията със стоки и услуги. От тази гледна точка съставянето на ясни и точни общи условия предоставя на всеки сайт наложителната опция потребителят да е сигурен с кой сключва един договор онлайн, при какви условия, какви са неговите права и задължения в това съглашение и какъв ще е резултатът от него. От тук следват и основните елементи на общите условия, които ще разгледаме в настоящето изложение в детайл, с цел да Ви насочим към правилното Ви поведение, водещо към тяхното формиране и структуриране.

1.Общите условия са договор. Чрез формулирането им страните по една сделка, сключвана онлайн, лимитират нуждата да уговорят множество различни хипотези, като ги свеждат под една, която важи за всички абстрактни казуси подведени под нея. Това води до унифициране на съдържанието на сходни договори с цел по-голяма прозрачност при формулиране на правата и задълженията на договарящите страни при идентични ситуации, най вече с оглед преследване на принципите на справедливост и сигурност при сделките, осъществявани онлайн.Текстът на чл.16 от ЗЗД застъпва правилото, че когато предложението включва общи условия, приемането е действително, ако съдържа писмено потвърждение на общите условия. При несъответствие между вписани уговорки и уговорки в общите условия имат сила първите, макар и вторите да не са заличени. При договори с продължително изпълнение изменяването или заменяването на общите условия има сила за насрещната страна по заварен договор само ако й е било съобщено и ако тя не е заявила в дадения й писмено достатъчен срок, че го отхвърля.

Авторскоправният режим на фотографските произведения и произведенията, създадени по начин, аналогичен на фотографския, е отразен от законодателя в чл.3, ал.1, т.7 от ЗАПСП. В контекста на тази императивна норма до доказване на противното за автор на фотографско произведение се смята лицето, което съхранява оригинала на негативите на филма и/или компютърните файлове, отразяващи авторски филмов материал.

За да бъде обаче една фотография годен обект на авторското право, тя трябва да има т.нар художествен характер и да спада към т.нар. художествена фотография или да отразява постижения на изкуството, науката и културата. Под понятието „художествен характер” би следвало да се разбира онова естетическо, пространствено, композиционно и стилистично усещане за дадено произведение на фотографията, което по безспорен начин да го класифицира като произведение на изкуството. В тази категория естествено са включени фотографиите, които имат за предмет документални снимки, отразяващи определени исторически и научни факти и събития, фото журналистиката, модната фотография, снимки на архитектурни обекти, касаещи дизайна и други сфери на науката, пейзажни и портретни снимки, имащи художествен характер, фото колажът. За отлика от до тук изброените бих разграничил например една паспортна снимка, която според мен не би могла да бъде обект на авторско право, поради липса на признака „художественост”, но и поради хипотезата на чл.13 от ЗАПСП. Законодателят е възприел схващането, че авторското право върху произведение на фотографията, представляващо, портретно изображение на друго лице, принадлежи на автора на произведението Но тъй като тези произведения обикновено са създадени в хипотезата на договор за поръчка, то въпреки авторството(чл.42, ал.1 от ЗАПСП), предвид факта, че съществува опасност хипотетично да бъдат накърнени правата на заснетия, които са от категорията на абсолютните субективни права, то с оглед разпространението на един такъв портрет, ЗАПСП предвижда за използването на същия да бъде уговорено споразумение или определени условия между автора и фотографирания. По този начин обикновено заснетия получава собствеността върху вещта – фотографията на която е изобразен, а автора запазва неимущественото право да използва въпросното произведение при негови изложби например или да я разпространява по други, уговорени предварително от страните начини. Това е така, освен ако не става въпрос за споменатата вече, „паспортна снимка”, при която клиента винаги получава собствеността на негатива непосредствено след заплащане на възнаграждението за фотографията, т.е според мен хипотезата на чл.13 ЗАПСП не визира този случай, а „художествената фотография” и портрет.

  1. Развитие на законодателството

Първият български закон за авторското право датира от 1921г. В него изрично и изчерпателно са посочени обектите, върху които може да се признае авторско право, като филмите и въобще аудиовизуалните произведения не фигурират в това изброяване. Те получават правна закрила чак през 1939г. с второто допълнение към същия закон. Там се въвежда право на "издателите на филми" с времетраене 25 години от началото на годината, през която е станало издаването на филма. Законът не пояснява кой следва да се нарече издател на един филм, но може да се приеме, че такъв, по днешната терминология, е неговият продуцент. Новите разпоредби се прилагат и спрямо филмите, създадени преди 1939 г., ако не е изтекъл 25-годишният срок от издаването на филма. Следователно, авторскоправна закрила в България са имали само филмите, които са били произведени след 1915 г.

По-късно, през 1946г. влиза в сила Закон за кинокултурата. Според него "авторското право върху кинокартините и кинотворбите от всякакъв вид, създадени в страната, безразлично от кого, се запазват в продължение на 25 години в полза на обявения автор или производител или на наследниците му." Същият закон е отменен изцяло през 1948г. от новия Закон за кинематографията, просъществувал формално доскоро. В него обаче не се говори нищо за авторски права.

Регламентацията на наименованията на артистичните групи и псевдонимите на отделните артисти като физически лица буди няколко интересни проблема от практическа гледна точка. Фактът, че тези наименования служат за индивидуализиране на артистите( имам предвид думата като общо понятие, включващо музиканти, актьори, художници, танцьори и т.н) в публичното пространство, прави въпросът за способите за тяхното времево, фактическо и правно придобиване особено важен. Менажирането на творческите индустрии, наложи особенно професионален подход към избора и налагането на едно артистично наименование като продукт, който в дългосрочен аспект да работи не само за самия творец, но и за неговите продуценти.

На 25.03.2011г. влязоха в сила новите изменения в Закона за авторското право и сродните права(ЗАПСП). Голяма част от тях отразяват динамиката в управлението на авторски права най-вече в национален план, като в този контекст настоящите изменения са пречупени по-скоро през призмата на българските реалности. В този контекст прави впечатление все още липсващата законодателна воля относно детайлна уредба, насочена към обстоятелството, че приемуществената част от авторските права са обект на използване(много често недобросъвестно) в интернет пространството, факт, на който по мое мнение не е обърнато полагащото му се внимание.

 

1.Процедура по опозиция на търговска марка в България. С едно от последните изменениея на Закона за марките и географските означения от 26.02.2010 г. - ДВ, бр. 19 от 2010 г. 26.02.2010 г., Народното събрание на Република България прие една интересна и практически нова промяна в процедурата по регистрацията на търговски марки, като въведе т.нар процедура по опозиция.
При така приетата нова система за регистрация на марките, експертизата по същество на заявки за регистрация ще се извършва служебно само на абсолютни основания. Ако подадената заявката отговаря на изискванията на чл.11 ЗМГО, тя ще бъде публикувана в Официалния бюлетин на Патентно ведомство. Новите относителни основания за отказ на регистрация (Загл. изм. - ДВ, бр. 73 от 2006 г., в сила от 06.10.2006 г.), предвидени в чл.12 ЗМГО, визират факта, че когато е подадена опозиция не се регистрира марка: която е идентична на по-ранна марка, когато стоките или услугите на заявената и на по-ранната марка са идентични; когато поради нейната идентичност или сходство с по-ранна марка и идентичността или сходството на стоките или услугите на двете марки съществува вероятност за объркване на потребителите, която включва възможност за свързване с по-ранната марка. Тук като основание са дадени няколко критерия, които съществуваха и в старата норма на чл.12 ЗМГО – по ранна марка, сходство на стоки и/или услуги, както и фонетично, визуално или смислово сходство между двете марки, водещо до объркване на потребителите. Тези критерии обикновено следва да бъдат дадени комулативно, като степента на сходство зависи от степента на припокриване на споменатите критерии. В новия чл.12, ал.1 ЗМГО е изградено и законово определение за това, какво е „по-ранна марка”:

Наличието на сходство между заявена и регистрирана марка е едно от най-честите основания за постановяване на отказ за регистрация на търговска марка от Патентно ведомство, касаещо хипотезата на чл.12, ал.1 от ЗМГО. Практиката сочи, че спрямо лице, което използва в търговската си дейност по смисъла на чл. 13 от ЗМГО стоки или услуги, означени със знак, сходен на регистрирана марка, без съгласието на нейния притежател, се ангажира и административнонаказателна отговорност при условията на чл.81 от ЗМГО. Ето защо сходството, като критерий за регистраруемост и отличимост на една марка или знак е особенно важен, както в производството пред Патентно ведомство, така и по отношение на търговската дейност на различните пазарни субекти. След последните изменения на ЗМГО с ДВ. бр.19 от 9 Март 2010г., проблемът със сходството придоби нови технически и теоретични специфики, на които бих искал да обърна внимание в настоящето изложение.

Оценката на обекти на интелектуална собственост представлява експертен процес на  остойностяване на имплементирания в тях авторски труд, известност и заемане на пазарен дял, чрез придаване на финансова равностойност на дълготрайните нематериални активи. Обектите на интелектуална собственост се делят на три основни групи – обекти на индустриална собственост, обекти на авторското право и обекти на селекционерски постижения.*

Освен тях съществува и един по- специфичен обект на интелектуална собственост - ноу-хау. Този обект не може да бъде причислен към нито една от посочените групи, но едновремено с това е съществена част от всяка една от тях. 

Всичките очертани групи и обектите, които те обединяват подлежат на оценка, която също е част от фирменото ноу-хау.

Оценката върху обекти на интелектуална собственост се изготвя от лицензиран оценител. Лицензирането се извършва от Агенцията по приватизация, въз основа на завършен специализиран курс за оценители и успешно положен изпит. Добре е заинтересованите от тази дейност да изискват от представилият им се оценител оригиналния документ, а не негово копие. 

Изобретения. Национална заявка за патент.

Правото на заявяване по национална заявка за патент принадлежи на изобретателя или на неговия правоприемник. 
Всеки заявител, който има постоянен адрес или седалище в Република България, може да подаде заявка за патент в Патентното ведомство лично или чрез местен представител по индустриална собственост. Заявител, който няма постоянен адрес или седалище в Република България, е длъжен да подаде заявка за патент в Патентното ведомство чрез местен представител по индустриална собственост.
За дата на подаване на заявката се счита датата на получаване в Патентното ведомство на заявление за патент, съдържащо наименованието на изобретението, име и адрес на заявителя, име и адрес на изобретателя както и описание на изобретението, разкриващо неговата същност, претенции, чертежи (ако е необходимо за поясняване), и реферат. Необходимо е към заявката да се представи и декларация за действителните изобретатели, когато заявителят е различен от изобретателя. Ако заявката е подадена чрез представител по индустриална собственост, в заявлението се посочва неговото име и адрес, и към заявката се прилага пълномощно. Когато се претендира за приоритет, в заявлението се вписват номерът, датата и страната на приоритетния документ. Необходимо е към заявката да се представи и приоритетно свидетелство.
Ако заявителят е готов да предостави лицензия, се прилага и декларация за лицензионна готовност.

 

 

Регистрация на търговска марка. Процедура по регистрация на търговска марка.

 

Заявители на търговски марки могат да бъдат както български физически и юридически лица, така и чуждестранни такива, като чуждите физически и юридически лица извършват действия пред Патентното ведомство чрез местен представител по индустриална собственост. Българският закон не изисква заявителят непременно да е производствено или търговско предприятие, което да произвежда или търгува със стоките, съответно да извършва услугите, за които желае да регистрира марката.
За получаване на регистрация на търговска марка е необходимо да се подаде заявка в Патентното ведомство на Република България - директно, по пощата, по факс или по електронен път. Когато заявката се подава по електронен път, идентификация чрез уникален идентификатор на заявителя и на представителя по индустриална собственост, както и електронен подпис по смисъла на Закона за електронния документ и електронния подпис не са задължителни. При подаване чрез факс, оригиналите на документите трябва да бъдат получени в Патентното ведомство в едномесечен срок от датата на факса. Върху изпратените оригинални документи трябва ясно да бъде отбелязана датата на изпращането на факса.
Следва проверка дали са изпълнени изискванията от ЗМГО за установяване датата на подаване. За дата на подаване се счита датата, на която в Патентното ведомство са получени следните документи: