Този сайт използва бисквитки с цел подобряване на функционалността и за удобство на потребителя.
Ако сте съгласни с такава употреба на бисквитките, моля натиснете „Съгласен съм”.
За повече информация прочетете също Политика на поверителност и Политика за бисквитки.

Модният бизнес е една от индустриите в съвременния свят, зад която стоят постъпления от стотици милиарди долари като пазарен дял в световната икономика. Статистиката сочи, че едни от най-богатите фирми в света са модни гиганти като “ZARA”(оценена на 66 милиарда долара), “Luxottica Group” (това е най-голямата компания за производство на очила под марките “Hut”, “Ray-Ban” и “Oakley”, “Burberry”, “Chanel”, “Prada” и “Versace” – оценена на 30 милиарда долара), “LVMH” (притежава 70 луксозни марки от ранга на “Louis Vuitton” и “Hennessy” – оценена на 28 милиарда долара), “H&M”( оценена на 26 милиарда долара) и т.н. Зад търговския успех на тези фирми естествено стои закрилата, осигурена им от тяхната интелектуална собственост, която стриктно се отстоява в цял свят. Начинът, по който тази защита е структурирана като законодателна база и практика е предмет на настоящата статия.

1.Авторското право и модата. Съгласно принципите на Бернската конвенция всяко оригинално, авторско произведение автоматично бива защитено от авторското право в цял свят, като това се отнася и за произведенията на модния дизайн съгласно чл.2, ал.7 от конвенцията. Очевидно е, че авторскоправният обектът на защита, който касае модата това е художественият дизайн на всяка една дреха, обувка, шапка или колан, както и части от нея. Авторскоправното законодателство в цял свят, включително и българският Закон за авторското право и сродните му права, защитават оригинални щампи и модели, уникални цветове и нови комбинации от графични елементи, използвани за облекло и аксесоари. Всяко законодателство изгражда в този контекс и определени специфични правила.

 

Общоизвестността на една търговска марка се определя на база законовата рамка на чл.50а от ЗМГО. Законът за марките и географските означения в чл.50а, ал.2 определя два начина за обявяване на дадена марка за общоизвестна или ползваща се с известност:

- на базата на инициирано съдебно производство по общия исков ред. Родовата подсъдност за разглеждане на този тип установителни искове в областта на марковото право е прерогатив на Софийски градски съд;

- на базата на инициирано администартивно производство, по искане на лице с правен интерес -  процес, който се развива пред Патентното ведомство като административен орган, с компетентност в марковото право. Искането за обявяване на марка за общоизвестна или ползваща се с известност по административен ред, може да бъде инициирано само в рмките на производството по опозиция или в производство по искане за заличаване на регистрация на търговска марка.

За да се даде обективен и законосъобразен отговор на този важен от практическа гледна точка въпрос, трябва да се обсъди в детайл законодателната воля, вложена в специалната, материалноправна императивна норма на чл.22а от ЗМГО и процесуалните норми на ГПК и АПК, които предвиждат налагане на обезпечителни мерки, съответно извършване на продажба на имуществото на длъжника. Единственото нещо, което държа да отбележа още в началото на това изложение е, че обектите на интелектуална собственост в широк смисъл като авторски права, патенти, търговски марки, промишлени дизайни, географски означения, породи животни и географски означения, никога не са били и не са изричен обект на законодателна уредба, касаеща процесуална опция за налагане на запор или публична продан по реда на изпълнителния процес в ГПК. 

Теорията и практиката в патентното право застъпват виждането, че доктринално и фактически триизмерната марка и промишления дизайн реално постигат един и същи юридически резултат – защитата на визията на дадено изделие. Разликите обаче в правните последици от регистрацията на двата обекта на интелектуална собственост са съществени и следва да бъдат изследвани в дълбочина, с оглед правилното структуриране на дадено стратегическо решение, относно най-адекватния способ за защита, подведен към конкретен казус. От тази гледна точка намирам настоящата тема за особено интересна, защото тя стои в основата на решаване на юридически проблеми от теоретично и практическо естество, които касаят правилната регистрация на визията на даден продукт, в зависимост от няколко важни критерия:

- до колко същият е бил използван и е станал разпознаваем търговски преди датата на неговото заявяване като обект на индустриална собственост;

- колко точно изображения следва да обхване защитата;

- целен срок като бързина за извършване на регистрацията;

- каква е желаната от заявителя продължителност на регистрация;

- следва ли предварително избраният способ за защита да се съобрази с воденето на евентуални бъдещи юридически спорове, които биха били предрешени при неправилно избран обект на интелектуална собственост, който да е предмет на заявяването, съответно регистрацията.

    

 

 

Бих искал още в началото да фокусирам вниманието ви върху обективния факт, че разпоредителните сделки и правният статус на домейните с разширението, което индивидуализира дадена държава (в случая “.bg” или “.бг”), би следвало да е регламентирана законово дейност, която в цял свят се упражнява от суверена. Започвам изложението си с това обяснение, тъй като то стои в основата на проблема, който ще е обект на детайлно обследване тук и който странно защо е невидим на прима виста за повечето институции и правни субекти в България. Те се сблъскват с него, когато съответният субект е загубил правата си върху даден домейн или пък когато от своя страна държавните институции (визирам най-вече съдилищата) се оказват законово парирани да решат казус, касаещ проблемна интелектуална собственост върху домейн. В едно от последните ми дела пред Върховния касационен съд (ВКС) по повода, обърнах съвсем добронамерено внимание на състава, че тези казуси не следва да бъдат игнорирани с лека ръка, тъй като зад тях стои съществен публичен, бизнес и социален интерес, който следва обективно да бъде защитен чрез налагане на една ясна и законодателно базирана съдебна практика в интерес на гражданите и търговските субекти на Република България. Мисля, че не бях разбран (или чут) от ВКС, но според мен в конкретния случай конфликтът не е породен пряко от правоприлагането, а от липсата на законодателно изграден механизъм у нас, който точно и ясно да регламентира правния статус на домейн имената, разпореждането и недобросъвестните практики с тях, тъй като именно празнотата в законодателна рамка поставя на дневен ред абсолютния национален юридически ноу сенс в България по темата, който ще е обект на тази статия и надявам се на една бъдеща, крайно належаща законодателна инициатива.

 

В 21 век буквално всеки един социален, бизнес, политически и културен аспект на живота е опосреден от онлайн пространството. Това означава, че зад всяка ежедневна деятелност стои онлайн платформа - сайт, блог, интернет мобилно приложение  и т.н. Българската социална действителност сочи, че нарушенията/престъпленията насочени към копиране, използване, възпроизвеждане, разпостранение, “хакване”, нарушаване на целостта и функционирането на авторски произведения онлайн, е практика, която е напълно неглижирана, неуредена законодателно и съответно лишена от каквато и да е ясно структурирана законодателно санкция, съответно превенция. Коректно е да отбележа, че в българското законодателство съществуват някои правни норми, които касаят коментираната тематика, но те се намират в различни материални закони и предвиждат отделни абстрактни хипотези, които не комуникират помежду си и по този начин остават едни “осакатени” правни конструкции без реално практическо значение. Всичко това естествено води и до тоталната безрезултатност и почти нулева ефективност в работата на специализираните органи за превенция в лицето например на сектор “Компютърни престъпления” към ГДБОП, обусловена най-вече от липсата на адекватна законодателна рамка от материалноправна гледна точка и съответно липсата на правомощия от процесуалноправна гледна точка. Настоящата статия има за цел да посочи точно тези проблеми и да дефинира постигнатото досега в международен план, за да обоснове реалната нужда от подобна законодателна инициатива в България, която е оправдана не само в настоящето, но най-вече в бъдещето, предвид очевидното всестранно дигитализиране на обществения живот. Тук бих искал да посоча фрапантния факт, че юридическият фокус върху онлайн пространството и проблемите в него е поставен в западна Европа и САЩ още в средата на 90-те години, т.е българското законодателство закъснява с близо 20 години да постави ударение върху законотворчеството в тази насока. Ще си позволя да спомена, че когато през 2009г. на една конференция подех темата, обект на настоящата статия бях посрещнат с мълчание и неразбиране от една строго професионална аудитория, която ме накара да се почувствам като “странник, сред свои”. За съжаление в България липсва обратна връзка между онлайн индустрията и юристите, специалисти по интелектуална собственост, което води до липса на комуникация и опция за среща на мнения, концепции и виждания, които да посочат конкретните проблеми за решаване. Ето защо и до настоящия момент продължавам да настоявам, че “Закон за интелектуалната собственост в интернет” трябва да съществува в българското законодателство, като в него да се отчетат балансираните интереси на ползвателите и притежателите на права, като в този контекст бъдат ясно дефинирани различните опции за позитивно юридическо поведение на различните правни субекти и съответно санкция по отношение на нарушенията и престъпленията, насочени срещу авторски произведения и различни технически и софтуерни платформи, обект на интелектуална собственост, базирани в интернет.

1.Увод.


През 2015 г. интернет е неделима част от нашия живот. Обществото има нужда да се информира, бизнесът - да печели, публичните институции и партии - да се рекламират, а потребителите - да не плащат за достъп до интернет. Технологиите не изостават, затова производителите на устройства инкорпорират в тях софтуер за възможна безжична интернет връзка, а цените на самите устройства стремглаво падат. Интернет става все по-бърз, а възможностите за свързване с мрежата - все по-улеснени. Общините и политическите партии се надпреварват да създават т.нар. „безплатни зони за достъп до интернет“. По летища, ресторанти, кафенета свободният и безплатен достъп до интернет вече е правило. Всеки гражданин, притежаващ компютър, мобилен телефон или таблет, може да предостави достъп до мрежата по свое желание на трети лица посредством елементарен софтуер, инкорпориран в съответното устройство. Лесният и на практика безплатен достъп до интернет е добро за обществото. Въпреки това видимо назряват проблеми, свързани с вероятните рискове, които субектът, предоставящ безплатния интернет, е възможно да поеме, при осъществяване на тази дейност в Робин Худ-стил.

В настоящата кратка статия ще бъде направен опит да се провокират читателите с една теза, според която лице, използващо WiFi-протокол (съкращение от „wirelessfidelity“, от англ. ез. - „безжична прецизност“), предоставя свободно достъп до интернет на неограничен брой лица, и би било застрашено от носене на отговорност за извършени нарушения в предоставената от него „мрежа“ не само за свои собствени действия, но и за нарушения на трети лица, които ползват този достъп. Погледът върху темата е през призмата единствено на гражданското право.

 

Киберделиктът е понятие на деликтното право. Досега той не е бил дефиниран нито в закона, нито в съдебната практика или в теорията. Факт е обаче, че съществува противоправно деяние, което е извършено чрез използване на компютри и което причинява вреди на друго лице. Пострадалите лица могат да бъдат физически или юридически лица – банки, застрахователи, търговци и нетърговци, които в голяма степен използват интернет за изграждане на своите връзки и за кумулиране на информация.

Киберделиктът е нарушение, при което изпращачът на електронно съобщение, насочено  към адресат, който не е съгласен да го получи, отговаря за вредите, причинени на получателя. (Така Hedley, St. Cybertresspass – A Solution in Search of a Problem? In: Journal of European Tort Law, 2014, 2, p. 165.) Практическият въпрос при киберделикта е кой е непосредственият извършител и към кого би могъл да се насочи втори, евентуален иск – (ТакаKoch, B. Cyber Torts: Something Virtually New? In: Journal of European Tort Law, 2014, 2, p. 133-164.)

Киберделиктът е вредоносно поведение, което е извършено или чрез интернет, или е резултат от използването на интернет или на компютър в най-широкия смисъл, включително смартфони и таблети – (Цит. Съч.,  с. 143.) Киберделиктът е съчетание от два термина – кибернетика и деликт. Думата „кибернетика” има три значения (вж. Речник на чуждите думи в българския език, С. 2003, издателство „Наука и изкуство”, с. 355). В настоящата статия ние ще използваме само едно от тези значения – техника и умение да се правят автомати, които заместват умствена човешка дейност (компютри, роботи, телефонни приспособления за автоматично извикване и т.н.). Съчетанието на кибер и деликт в една дума води до ново понятие в правото – непозволено увреждане, при което едно лице причинява вреди другиму чрез използване на компютри, роботи, смартфони, айпади, таблети и прочее.

С последните изменения на ЗМГО, касаещи въвеждането на опозиционната система (ДВ, бр. 19 от 2010 г., в сила от 10.03.2011г.), бе предвидена и уредена законодателно опцията, притежателите на по-ранни нерегистрирани марки, които обаче са използвани реално в търговията, да се противопоставят на регистрацията на по-късно заявени сходни или идентични търговски марки. Тази хипотеза изхожда най-вече от принципа за справедливост в гражданския оборот, с цел реално придобитите по-ранни права на търговски субекти, които са били упражнявани чрез техни бизнес идентификатори в търговията, да бъдат охранени и противопоставени на по-късно заявени търговски марки. Поради това българският законодател предвиди, че при опозиция, подадена от действителния притежател на нерегистрирана марка, която се използва в търговската дейност на територията на Република България, не се регистрира марка, чиято дата на подаване е по-късна от датата на действителното търговско използване на нерегистрираната марка(чл.12, ал.6 от ЗМГО). Този принцип отдавна бе отразен в англосаксонската система на Обединеното кралство и САЩ, като в последствие през 2009 година бе отразен законодателно и в европейското законодателство, уреждащо правата върху марките на Общността и в частност в чл.8, ал.4 букви А и Б от РЕГЛАМЕНТ (ЕО) № 207/2009 НА СЪВЕТА относно марката на Общността.

Днес, когато всеки един бизнес е и електронен, дистанционното уговаряне и сключване на съглашения между различните правни субекти е ключов момент в онлайн предлагането не само на стоки и услуги, но и на обекти на интелектуалната собственост като книги, музика, аудио-визуални произведения, продуцентски услуги и т.н. От тази гледна точка съставянето на ясни и точни общи условия предоставя на всеки сайт наложителната опция потребителят и съответно собственикът на сайта да е сигурен с кой сключва един договор онлайн, при какви условия, какви са неговите права и задължения в това съглашение и какъв ще е резултатът от него. От тук следват и основните елементи на общите условия на един сайт, касаещи най-вече интелектуалната собственост и в частност техните авторскоправни клаузи, които ще разгледам в настоящето изложение в детайл, с цел да дам препоръка за едно по-издържано виждане, водещо към тяхното формиране и структуриране.