Този сайт използва бисквитки с цел подобряване на функционалността и за удобство на потребителя.
Ако сте съгласни с такава употреба на бисквитките, моля натиснете „Съгласен съм”.
За повече информация прочетете също Политика на поверителност и Политика за бисквитки.

Социалната мрежа „Фейсбук” се превърна в обществен феномен, който кумулира в себе си голяма част от съвременния обществен, бизнес и културен живот на планетата. Предисторията сочи, че сайтът е създаден от Марк Елиът Зукърбърг, определян още в ранната си тинейджърска възраст като гениален програмист, създател на проекти като „Zucknet“(примитивна версия на АОЛ инстант месинджър), медиа плейър, наречен „Synapse Media player”(към който е проявяван интерес от „Майкрософт”), програмата „Course Match“, която помага на студенти да избират учебни курсове, както и т.нар „първи Фейсбук” – сайтът „Facemash“(„Фейсмаш”). Този интернет портал представлява програма, даваща опция за сравняване на снимки на състуденти и избиране на този, който е „по-готин”. „Facemash“ съществува само един уикенд, тъй като огромния трафик пренатоварва сайта и това води до временно прекъсване на интернет в Харвард(където Зукърбърг е студент). Постфактум Зукърбърг е критикуван за това от студентския вестник, както и от състудентите си, тъй като са използвании техни снимки без нужното за това разрешение по закон. Отчитайки тези негативи, Марк Зукърбърг започва програмирането на „Фейсбук”, който е качен в интернет простраснството от студентската му стая в Харвард на 4 февруари 2004г. Към настоящия момент интернет порталът е собственост на фирмата „Фейсбук инкорпорейтед”, базирана в Силициевата долина, Калифорния, САЩ. На 21 юли 2010 г., обявеният за най-младия милиардер в САЩ - Марк Зукърбърг(6.9 милиарда долара лични авоари) съобщава официално, че сайтът е достигнал 500 милиона потребители по света. Интересен факт е, че през 2010 г. Стивън Леви - автор на книгата „Хакери: Героите на компютърната революция“, казва в изданието, че Зукърбърг се описва като „хакер“. Поради това към настоящия момент фирмата „Фейсбук инкорпорейтед” провежда на всеки два месеца т.нар състезание „hackathons“. Целта е участниците за една нощ да програмират, представят и завършат определен софтуерен проект. От „Фейсбук” предоставят на състезателите музика, храна и бира, като на събитието обикновено присъстват участници в сайта, включително и Зукърбърг.

 

Авторски права и търговски марки върху „App store” приложенията. Авторски права върху „App”. Концепцията за авторскоправната защита на „App приложения”(това са онлайн базирани приложения, предназначени за комерсиално разпостранение в електронния магазин на Apple – „App store”), влючва в себе си специфики, изискващи проактивни мерки за превенция. iOS ( или iPhone OS) е мобилна операционна софтуерна система, интелектуална собственост на корпорацията Apple Inc. Този софтуер е разработен, за да обслужва първоначално мобилния телефон “iPhone”, като в последствие се използва и във всички мобилните устройства на Apple - „iPod Touch”, „iPad” и „Apple TV”. Към настоящия момент в он-лайн магазина „App Store” се разпостраняват повече от 500 000 „App приложения” за iOS. Интересен момент тук естествено е фактът, че фирмата Apple не позволява хардуерът на трети страни, т.е техни устройства - да работят с iOS. Това пактически е възможно само чрез т.нар „jailbreaking”( „хакване”) или разбиване на сорс кода на iOS, с цел незаконното му използване чрез „Apple” и/или други устройства, без заплащане на авторски права. Общите условия на „App Store” изрично упоменават, че „Арр приложенията” се лицензират към крайния потребител, като на същия се забранява да отдава под наем, продава и разпространява предмета на лицензираното приложение. С оглед авторските права на разработчика на „Арр приложението”, потребителят е лишен от юридическата опция да копира (освен ако изрично не е разрешено с лизензионен договор), декомпилира, променя или да се опитва да „пробие” изходния код, да създава производни продукти на лицензираното приложение, неговите актуализации или част от него.

Административните, съдебни и деловодителни разноските, свързани с постановени и влезли в сила решения на Ведомството за хармонизация на вътрешния пазар(OHIM), Аликанте, Испания, могат да бъдат предмет на принудително изпълнение на територията на България при определен фактически състав. Първото условие е двете страни по производството да са били български физически или юридически лица. Това виждане се подкрепя от нормата на чл.26 от Кодекса за международното частно право (КМЧП), който закрепя нормата, че българските изпълнителни органи са изключително компетентни за извършване на действия по принудително изпълнение, когато задължението - предмет на тези действия, трябва да се изпълни от лице с обичайно местопребиваване в Република България или обектът на тези действия се намира в Република България. Процедурата като цяло може да бъде разделена на две фази: - Международна фаза по снабдяване на съотетните документи(решения и заверени преписи от тях) от OHIM, представляващи годно изпълнително основание. - Национална фаза по принудително изпълнение на базата на тези документи пред компетентната юрисдикция в България. Първата фаза на процедурата е свързана с искане от страната, на която са присъдени съответните разноски по влязло в сила решение на OHIM, на основание чл.54-58 от Регламент 44/2001г. от Брюксел, да бъде издаден официален сертификат, който да придружава решението. OHIM издава по искане на всяка заинтересувана страна сертификат за постановеното решение, съгласно стандартния формуляр на ведомството. Ако сертификатът, указан в член 54 от Регламент 44/2001г., не бъде представен, компетентният български съд може да укаже срок за представянето му или да приеме равнозначен документ или, ако счита, че разполага с достатъчна информация преди това, може да не изиска представянето му(чл.55, ал.1 от Регламента). Ако съдът или компетентният орган го изискват, трябва да се представи превод на документите. Преводът се заверява от лице, квалифицирано да направи това в съответната държава-членка. В България това са съответните заклети преводачи или преводачески агенции, които могат да извършат т.нар “легализиран превод”. Следователно, след като сертификатът бъде издаден, следва да се извърши превод, който да удостоверява по предвидения в закона ред, съдържанието му и съответно това на решението на OHIM, с цел същите да бъдат депозирани пред надлежния компетентен съд по националната фаза, касаеща извършването на фактическото принудително изпълнение в България.

Общи положения. Правото на приоритет е ограничено във времето субективно право на заявителя на търговска марка, базирано на една вече депозирана по-ранна – фактически първа заявка за търговска марка. Чисто технически разгледано, именно чрез правото на приоритет се дава възможност на заявителя да подаде последваща заявка по национален или международен ред за същата вече заявена търговска марка, чиито правен ефект възниква от датата на подаване на първото заявление. При подаване на последващата(втора) заявка, заявителят трябва да се позове на приоритета на първата заявка, за да се възползва от правото за посочване на приоритетната дата. Императивно правило е че правото на приоритет принадлежи на заявителя – юридическо или физическо лице или на неговия правоприемник. Основната цел на правото на приоритет е да внесе сигурност за ограничен период от време, по отношение на юридическите интереси на заявителя, касаещи правните действия по получаване на национална или международна закрила на заявената търговската марка, като по този начин се търси редуциране на негативните последици от принципа на териториалност в патентното право. На второ място правото на приоритет дава възможност за преценяне на търговските мотиви на заявителя относно това, къде е целесъобразно постфактум териториално да бъде разширена защитата на марката, като чрез приоритета му се дава един вид отсрочка, за да могат да бъдат направени съответните пазарни проучвания и стратегически правилни юридически крачки по бъдещо заявяване.

Терминът „картел” произхожда от германската правна система, като първоначално е използван през 1880г., за да се обозначават консорциуми или обединения от предприятия. По късно през 1930г. този термин навлиза и в англо-саксонското право. Интересен исторически факт, е че малко преди началото на Втората световна война (около 1940г.) наименованието „картел” се ползва в контекста на анти-германските настроения, като с него се обозначава „икономическата система на врага”. В самото начало на съществуването си, картелите представляват стабилна и бързо развиваща се икономическата структура, но постфактум в рамките на американската антитръстова кампания се поема юридическата битка за забраната им в световен мащаб. Картел или картелно споразумение е вид монополно, формално или неформално юридическо и/или икономическо съглашение за съгласуване на пазарни стратегии или поведение, касаещи практически независими стопански субекти, с оглед определяне на сходни или идентични финансови параметри на предлагани стоки или услуги. За разлика от другите, по-устойчиви форми на монополистични структури (синдикати, тръстове, концерни), при картелните споразумения почти винаги всеки търговец, участващ в картела, съхранявайки финансовата си и производствена самостоятелност като търговски субект. Картелните структури могат да имат за предмет различни съглашенията: такива, свързани с ценообразуване, налагане на сфера на влияние, условия на продажба, използване на патенти, търговски марки и друг вид интелектуална собственост, регулиране на обема на производството, съгласуване на условията на продажбата на продукцията, наемане на работна ръка и т.н. По принцип картелите се развиват и съществуват в рамките на един отрасъл. Специфична особеност при картелните споразумения е фактът, че въпреки своята финансова, търговска и производствена самостоятелност, участниците в картела загубват юридическата си възможност да вземат самостоятелни пазарни решения в рамките на съглашението. Олигополът (от гръцки ὀλίγος — малочислен и гръцки πωλέω— продавам, търгувам) е вид картел по формата на пазарна структура, при която производството и продажбите в някой сегмент на пазара се контролират от малко на брой конкуриращи се фирми. Неголемият брой продавачи се обяснява с факта, че нови фирми, с идентичен предмет на дейност трудно проникват постфъктум на този пазар. При такава ситуация решенията на една от фирмите силно влияят на решенията и на другите. Всяка от фирмите би искала да стане монополист, но конкуренцията на другите не и позволява.

Като имитация би могло да се квалифицира всяко едно умишлено недобросъвестно поведение на даден правен субект, насочено към наподобяване на наименования, текст, визия, функционалност, както и други специфични качества, водещи до отличителност и оригиналност, с които се ползва дадена стока или услуга, с цел заблуда на потребителя относно произхода и качествените характеристики на потребявания от него продукт. Нормата на чл.35 от Закона за защита на конкуренцията(ЗЗК) е императивното право, което санкционира имено това неправомерно поведение под формата на нелоялна конкуренция, насочено срещу правата на интелектуална собственост като общо понятие. По мое мнение това е един съвременен юридически текст, който макар и бидейки ситуиран извън законодателството, уреждащо в частност интелектуалната собственост е пряко свързан с нея. Практиката на Комисията за защита на конкуренцията(КЗК) през последните години сочи, че текстът на чл.35 от ЗЗК е ефективен юридически инструмент за отстояване правата на пазарните субекти, засегнати чрез нелоялни практики и насочени към увреждане права на интелектуална собственост в по-широк аспект. Казвам това, защото в повечето случаи установителните, осъдителни или конститутивни искове, които могат да бъдат обект на гражданскоправни мерки, предприети към евентуален нарушител на авторски права, търговски марки, промишлени дизайни, изобретения или домейни са свързани с обмисляне, съобразяване и доказване на сложен фактически състав, чието успешно претендиране в съда(или арбитража при домейните) е обусловено от наличието на съответните доказателства за настъпилите обстоятелства, имуществени или неимуществени вреди, заплащането на съответните такси и т.н. Доказването на тази сложна съвкупност от факти е улеснена в административноправното производството по чл.35 ЗЗК, развиващо се пред особената администрация КЗК, тъй като комисията има съответната компетентност служебно да събира доказателства за твърдените от молителя обстоятелства, като мотивира страните за изчерпателност на представения доказателствен материал, предвид угрозата от санкцията по чл.100, ал.2 от ЗЗК(1% от общия оборот за предходната финансова година). Тук следва да се отбележи коректно, че двете особени администрации - съответно КЗК и Патентно ведомство, действат успешно съвместно при оперативна обвързаност, с оглед обмен на служебна информация относно нарушенията, касаещи чл.35 от ЗЗК с предмет нелоялна конкуренция, адресирана към обекти на интелектуална собственост.

Една от опциите за заличаване на регистрирана търговска марка, предвидени в Закона за марките и георграфските означения е тази, която касае отстояване на правата на добросъвестния притежател на даден търговски знак, който се използва в търговията като нерегистрирана търговска марка или маркопритежател на регистрирана търговска марка, по отношение на недобросъвестните действия на заявител на регистрирана търговска марка, която бива противопоставяна на правата на първите двама. Често в практиката трети недобросъвестни лица се възползват от пасивното поведение на определени стопански субекти, които не регистрират навреме търговските си марки си или пък са неглижирали тази част от бизнеса си като “не чак толкова важна” юридически, като първите регистрират дадена търговска марка, която вече се използва в търговията, с цел недобросъвестно да я противопоставят на реалния притежател, за да извлекат някаква финасова или друг тип нелоялна изгода – влошаване на бизнес климата, отнемане на пазарен дял, желание за продажба на марката или учредяване на лицензия по отношения на нея и т.н. Нормата на чл.26, ал.3, т.4 от ЗМГО предоставя юридически инструмент в ръцете на реалния собственик на марката да възстанови правата си върху нея, като поиска по съдебен път да бъде установено, че третото лице заявител на неговата търговска марка е действало при заявяването й недобросъвестно, като е знаело, че заявяваната марка е обект на чужда интелектуална собственост и е целяло в противоречие с добросъвестната търговска практика да узорпира правата върху въпросният обект на марковото право. От процесуалноправна гледна точка в настоящия казус става въпрос за предявяването на т.нар положителен установителен иск. Това са исковете, чрез предявяването на които ищецът мотивира правният си интерес да докаже спрямо ответника, че той(ищецът) е собственик на търговската марка, която е била заявена недобросъвестно от ответната страна. При положителните установителните искове в най-голяма степен се откроява разликата между спорното право(недобросъвестно заявената марка) и правото, което може да се окаже засегнато от правния спор(марката, която вече е била използвана от ищецът в търговията – регистрирана или нерегистрирана такава). В тези случаи регистрираната недобросъвестно марка от отвеника има качеството на „предмет на иска”, защото е обект на противоречивите правни твърдения на страните по спора. Когато ищецът твърди, че определено право(търговската марка) е съществувала в неговия патримониум, предмет на спора и на исковия процес е претендираното от него право.

След последните изменения на Закона за промишления дизайн(ЗПрД), влезли в сила от 12 февруари 2011г., Патентно ведомство вече не извършва служебно експертиза на абсолютни основания относно това, доколко един заявен дизайн отговаря на императивните изисквания на закона за новост и оригиналност, визирани съответно в чл.12 и чл.13 от ЗПрД. В предходната редакция на Закона за промишления дизайн и неговия предишен чл.37(от ДВ, бр.81 от 14 септември 1999г. до Изм. - ДВ, бр. 73 от 2006 г., в сила от 06.10.2006 г., изм. - ДВ, бр. 35 от 2010 г., в сила от 12.02.2011 г.) бе предвидено изрично, че експертизата по същество следва да провери всички заявени и регистрирани по-ранни идентични дизайни, както на територията на Република България, така и в световен мащаб с цел да се даде становище относно хипотезата на чл.3, чл.11, ал.2, чл.12 и чл.12, ал.2 от ЗПрД. Ако в този контекст експертизата откриеше основания за отказ на регистрация на заявения дизайн или на част от него, заявителят се уведомяваше за мотивите на Патентно ведомство и му се предоставяше три месечен срок за възражение. След коментираните промени от 2011г. в ЗПрД, от експертиза по същество се премина към регистрационна система на заявените дизайни по национален ред.

Особен практически и теоретичен проблем представляват авторскоправните съдебни искови производства, свързани с установяване наличието на предходно авторско право, което стои в основата на недобросъвестно регистрирана по-късно от него търговска марка. Двата специални закона - Закона за авторското право и сродните права (ЗАПСП) и Закона за марките и геогрефските означения(ЗМГО) са частично стиковани от законодателя в този смисъл. Те дават защита на правомощията на автора и същевременно санкция спрямо недобросъвестния заявител на търговска марка(изразяваща се в опцията за нейното заличаване), който е използвал авторско произведение за целите на заявяването.. В чл. 26. ал.3, т.5, б.Б от ЗМГО е закрепено императивното правило, че регистрацията на марка се заличава по искане на всяко лице, с правен интерес, когато използването на марката може да бъде забранено на основание на по-ранно право на трето лице, което право се ползва от закрила по друг закон, и по-специално авторско право. За да се достигне до резултата на чл.26 ЗМГО, авторът трябва да е провел успешно един установителен или осъдителен авторскоправен иск, на базата на решението по който съдът да се е произнесъл със сила на присъдено нещо относно наличието на авторско право, предхождащо като годен обект на интелектуалната собственост и като възникване, недобросъвестно заявената в последствие търговска марка.

Исторически погледнато, за пръв път видеоигрите са били регламентирани като обект на авторското право в “Закона за авторското право върху компютърните програми” на САЩ, приет през 1980г. Поради твърде общите формулировки, съдържащи се в него, американските съдии в последствие уточняват приложното му поле, като в едни от първите прецеденти по този закон се защитават и видеоигрите като обект на авторско право. Насочвайки поглед към българската законодателна уредба следва да се отбележи, че в ЗАПСП видеоигрите не присъстват като изричен обект на авторското право, но тъй като те сами по себе си представляват съвкупност от база данни, оформени като компютърни програми, то те безспорно според мен попадат в хипотезата на чл.3, ал.1,т.1 и чл.3, ал.2, т.3, т.е за тях субсидиарно се прилагат законодателните решения относно компютърните програми.

1.Правен режим на видеоигрите в българското законодателство. На първо място би трябвало да се отбележи, че всяко възпроизвеждане на програмата под формата на видеоигра и всяко използване, което не е изрично, т.е в писмена форма разрешено от автора, е незаконно. Чл. 70 и чл. 71 от ЗАПСП дават съответно законодателно разрешение на този въпрос, като изрично отбелязват, че лицето, което законно е придобило правото да използва видео игра под формата на компютърна програма, може да я зарежда, да я изобразява върху екран, да я изпълнява, предава на разстояние, да я съхранява в паметта на компютър, да я превежда, преработва и да внася други изменения в нея, но забележете - само ако тези действия са необходими за постигане на целта, заради която е придобито правото да се използва програмата, включително и за отстраняване на грешки. Съгласно чл. 70 от ЗАПСП, ако не е уговорено друго, би трябвало лицето, което законно е придобило правото да използва видеоигра да може: да зарежда програмата, т.е да привежда в експлоатация нейните чисто технологични свойства, като я съхранява в паметта на компютъра или я възпроизведе чрез периферно устройство с цел да получи представа за нейното действие; да я изобразява върху екран – да я възпроизвежда по начин годен за сетивно възприятие; да я изпълнява – да използва функциите на програмата с оглед на целта, за която е създадена; да я предава на разстояние – да има възможност чисто пространствено и дистанционно да се ползва от характеристиките на програмата и в този смисъл да я прави достояние и на други лица, естествено с негово разрешение; да я съхранява в паметта на компютър – т.е тук говорим за т.нар софтуерен продукт, който се съхранява в хардуерното устройство на компютъра; да я превежда – считам, че тук законодателя е имал предвид израза “превежда” от чисто лингвистична гледна точка; да я преработва и да внася други изменения в нея – да изменя принципа на действие на програмата. Интересен факт, имащ своето икономическо изражение е, че съгласно чл. 25 от ЗАПСП, изготвянето на копия от вече публикувани произведения не се допуска без съгласието на автора и без заплащане на възнаграждение, дори и ако се отнася само за лично ползване на видеоигра.