Този сайт използва бисквитки с цел подобряване на функционалността и за удобство на потребителя.
Ако сте съгласни с такава употреба на бисквитките, моля натиснете „Съгласен съм”.
За повече информация прочетете също Политика на поверителност и Политика за бисквитки.

 

Съвременните икономически реалности изискват нов подход към пазарната среда и обективна защита на предлаганите и търгувани продукти. Неслучайно интелектуалната собственост е един от най-мощните правни способи за превенция спрямо нелоялната конкуренция и други подобни недобросъвестни практики на пазара. 

Заявяването и регистрацията на тевропейска търговска марка в 28-те държави членки на Европейската общност чрез т.нар. марка на Общността (EUТМ марка), е адекватна и наложителна реакция на гъвкавите и пазарнооринтераните съвременни менажери. Желаещи да защитят продукта си, не само в България, но и на европейския пазар следва да приложат именно този начин за защита и позициониране на една търговска марка. Казаното естествено важи и за т.нар международни марки, които се регистрират по Мадридската спогодба и протокола към нея. Кантора "ЮСАУТОР" има дългогодишна практика в консултирането на клиенти, които заявяват международни марки. Какви са особеностите при регистрацияна на европейска търговска марка?

Регистрация на Европейска търговска марка(EUТМ). Важен елемент, касаещ международната търговия е опцията, предлагана в момента от европейското законодателство, чрез която с една заявка предприемачите в България, Европа и други държави извън Европейския съюз(ЕС) могат да регистрират търговска марка, действаща на територията на ЕС. Това се постига чрез подаване на т.нар заявката за търговска марка на Общността - EUTM (European Tradeмark). Търговската марка на общността е свързана със система, чрез която заявител на търговската марка може да подаде едно заявление за търговска марка до Службата на европейския съюз за интелектуална собственост (EUIPO), на един от официалните езици и след като марката бъде регистрирана, маркопритежателят да придобие права във всички страни от Европейския съюз. По силата на на Регламент (ЕО) № 207/2009 с едно заявление, подадено до централния офис на EUIPO, находящ се в Аликанте, се осъществява регистрация на европейска търговска марка, валидна във всички държави-членки на Европейския съюз.

 

За дизайна има множество определения. Едни го определят като творческа дейност по създаването на технически системи и индустриални способи в съответствие с художествените и утилитарни способи. Други автори считат дизайна за съвкупност от съзнателни и интуитивни усилия по решението на един художествен проблем, който никога не може да бъде едностранно решен, като в резултат на този процес се получават множество реални резултати, като някои от тях са повече провинили от другите и тяхната приложимост зависи от вложеното смислово значение.

В превод от италианското "disegno", думата означава не само чертеж и рисунка, но и сложни вещи, създадени на базата на работата на художника. Английския превод ни дава друго значение – проект, образ, замисъл, идея, необичайна и нестандартна деятелност.

За да се отговори на този интересен теоритичен въпрос първо трябва да се изяснят няколко неща- как и кога възниква субективното авторско право, кои са обектите и кои субектите на авторското право. Всичко това е нужно с оглед по доброто разграничаване на правата, които евентуално биха могли да възникнат в последствие между автора и неговия супруг(а).

Под субективно авторско право се разбира признатата и гарантирана от правните норми възможност за носителя му да използва в определени предели, създадено от него произведение на литературата изкуството или науката. Това право възниква от момента на създаването и външното обективиране на произведението, но начин, по които то да бъде възприето от неограничен кръг лица сетивно. Именно поради това съдаването на произведението е юридическият факт, който поражда авторското правоотношение и съответно субективното авторско право. То принадлежи към категорията на абсолютните субективни права от смесен вид, т.е в него се съдържат както лични, така и имуществени права. Носител, титуляр на авторското право върху едно произведение в повечето случай е физическо лице, което е и автор на съответното произведение. Все по често обаче носители на авторски права са и юридически лица, но те по принцип не могат да бъдат автори, тъй като както е известно творческата дейност е съвкупен сложен процес от интелектуална и физическа дейност, която е присъща само и единствено на физическите лица.

Българският Закон за марките и географските означения, както и повечето законодателства в света, които регламентират правото върху търговска марка, все още не са отговорили на повиканата от практиката нужда да регламентират спорове, възникнали при нарушение на търговска марка, което е извършено в интернет пространството. Фактът, че бизнесът очевидно диначино измества целия си рекламен и търговски потенциал в интернет, налага адекватно разрешаване на проблемите с търговските марки, които се използват в интернет пространството, с цел да бъдат парирани недобросъвестни практики от трети лица в бъдеще, насочени към съответните маркопритежатели. Това изложение има за цел да посочи няколко от основите проблеми, които възникват при извършени нарушения на правата на търговска марка в интернет, както и да даде предложения за разумни законодателни промени и способи за практическо париране на бъдещи злоупотреби. Спорове, касаещи колизия между домейн име и търговска марка. Технически особености и специфики. В съвремието домейн имената са придобили значение на бизнес идентификатори и като такива често влизат в конфликт със системата от права, обект на интелектуалната собственост, в частност – търговските марки. В повечето случаи, споровете, косаещи домейни възникнат на базата на недобросъвестна регистрация на марки от трети лица, като имена на домейни. Например домейнът на известен сайт за интернет услуги се регистрира като словна или комбинирана търговска марка, която изцяло включва или съдържа в себе си като словен елемент съответни домейн. В описания смисъл бих искал да обърна внимание на явлението, наречено кибер-настаняване (от английски cybersquatting - "самонастанявам се в кибер-пространството"), което представлява регистрирането и/или насочването на трафик, чрез използването на домейн, без регистранта да има право върху него или без да е упълномощен от този, който има законно право(например маркопритежателя).

Темата за софтуерните патентни се оказва дискусионна и много интересна в съвремието, поради преплитането на сериозни бизнес интереси с правата на потребителите и авторите на софтуерни произведения, които се нуждаят от защита. От друга страна проблемът визира съществуващите чисто юридически колизии, възникнали при изграденото противоречие между европейската доктрина и застъпения в нея режим, касаещ авторскоправната регламентация на софтуера като литературно произведение(съгласно чл.10 от Бернската конвенция – виж. редакция от 1971г.) в противовес на англосаксонското принципно виждане, че софтуерите могат да бъдат годен обект на индустриална собственост, т.е на патентоване. В текста на чл.10 от “Бернската конвенция за закрила на литературните и художествените произведения” изрично е закрепено правилото, че “компютърните програми независимо дали са изходни или обектни са защитени като литературни произведения в рамките на конвенцията”. Няколко години по-късно в типовите условия на Световната организация за интелектуална собственост, публикувани през 1978 г., е отразена дефиницията на израза „компютърна програма" като „поредица от инструкции, които са въплътени в четяща се от машина среда, така че да накарат машината, която има възможността за обработка на информация, да посочи, изпълни и постигне определена функция, задача или резултат". Може да се счита, че това е определението и на понятието „софтуер".

 

Особено горещата тема, касаеща множество онлайн бизнеси, е тази, свързана с копирането (взаимстването или кражбата) на съдържание на уебсайт – неговите текстове, графики, дизайн, снимки и търговски концепции. Тенденцията в световен и национален мащаб сочи, че до няколко години, всяко една стока, включително и авторските произведения - книгите, музикалните произведения, архитектурните проекти, компютърните програми и т.н ще бъдат предлагани приемуществено в интернет. Този факт налага все по-голямото внимание, което се отделя на адевкатната авторскоправна защита на съдържанието на интернет сайтовете, както и на формулирането на все по- ясните общи условия за тяхното ползване, с цел избягване на недобросъвестни практики в това отношение, извършвани от трети лица. Настоящато изложение ще се спре на основните насоки, които следва да бъдат маркирани като способи за защита и превенция именно срещу незаконното „копиране, взаимстване или кражба”, което се извършва по отношение на съдържанието или функционалността на интернет сайтовете.

1. Един от основните въпроси, който стои на дневен ред в описания контекст, е как да се сдобием с достатъчно издържана документация, която да ни дава право да претендираме авторски права по отношение на собствения ни сайт? Самият закон за авторското право и сродните му права (ЗАПСП) споделя законодателното виждане, че едно авторско произведение възниква от момента на създаването му (чл.2 от ЗАПСП) , но съдебната практика ясно споделя становището, че този момент следва да бъде индивидуализиран чрез съответните писмени доказателства. Тоест важно е да можем да предвидим предварително опцията как да докажем в съда, естествено ако това се наложи, чия е собствеността върху сайта, както и кой е авторът на произведенията и съдържанието, които са част от него. По мое мнение, именно поради това още при възлагането на изработката на сайта следва да възникнат съответните договорни отношения между поръчващия и изпълнителите – програмисти, уеб дизайнери и т.н, на базата на които да бъдат регламентирани авторскоправните моменти по създаването на сайта – т.е кой е авторът или съответно за кого възникват права на ползване върху едно произведение и т.н. Тук естествено съществуват няколко различни хипотези. Има разлика в това дали един сайт е създаден в рамките на трудово правоотношение, или по поръчка. Ако не е уговорено друго, авторското право върху интернет сайтове(които са програмирани) и бази данни, създадени в рамките на трудово правоотношение, принадлежи на работодателя ( чл.14 ЗАПСП). Авторското право върху компютърна програма (разбирай интернет сайт в конкретния случай) или база данни, възникнало за работодателя съгласно чл. 14 ЗАПСП, продължава 70 години след разгласяването на произведението (чл.28а ЗАПСП), т.е след публикуването на сайта в интернет. Тази дата може лесно да бъде установена чрез съответната хостинг компания. Същият пример, касаещ програмистите на трудов договор, важи и за уеб дизайнерите, които работят във фирма за изработка на интернет сайтове.

Практически напуснатото „бизнес” интернет поле от Напстър(Napster) преди няколко години бе заето от така наречената „пиър то пиър”(от англ. „peer-to-peer”) технология, под различни наименования „Еймстър”(Aimster), „Грокстър”(Grokster) и „Каза”(Kazaa). Доколкото някой от тези интернет предложения, под формата на особено придобилите популярност напоследък „торент тракери”, могат да бъдат диференцирани спрямо „Напстър”, те реално като международни технически операции все още продължават да следват същия първоначален „пиър ту пиър”(P2P) модел, но с очевидно негативната разлика, че поразителния брой на техните клиенти продължават да го използват за същите цели, с които преди се използваше „Напстър” – незаконно копиране и дистрибуция на защитени авторски произведения. За сега добре дефинирано е само едно, че тези потребители на интернет услуги нарушават авторското право. Въпреки това, все още има и някои, които твърдят, че този вид използване на интернет пространството не представлява нарушение. Заинтересовани „специалисти” в областта на интернет комуникациите се опитват да рационализират или оправдаят нелегалното поведение на тракерите с твърдението, че те имат изкуствено преувеличена полза от незаконните сделки със възпроизвеждане на записи на артисти от звукозаписната индустрия например. Това становище е опит за защита на нелагалните интернет практики, които са сърцевината на концепцията „пиър ту пиър”. В същия контекст е и аргументът, че авторскоправното увреждане, в следствие на използването на „пиър то пиър” технологията, всъщност не уврежда авторите, а напротив - спомага за генериране на нов интерес по отношение на техните произведения.

 

С този авторскоправен въпрос през 2012г. бе сезиран Окръжния съд в Манхатън, Ню Йорк, САЩ. Казусът цели да се определи по съдебен ред дали цифрови медийни файлове, могат да бъдат препродадени. Казусът е иницииран срещу младата фирма „ReDigi”(създадена едва преди две години), която се бори с музикалния гигант „EMI” за това дали цифрова музика може да бъде препродадена, след като например една MP3-йка е била законно закупена. От „ReDigi” твърдят, че са създали софтуер, който е предназначен да се съобразява със съществуващите закони за авторското право на САЩ и който прави възможна последващата препродажба на дигитални файлове, придобити законно и отчуждени по същия начин, без да се нарушава нечие авторско право. Стартиралата през октомври 2011 г., фирмата „ReDigi” е първият онлайн магазин за цифрови авторски произведения „втора употреба”. От компанията сочат, че хиляди потребители са изтеглили софтуера на „ReDigi” седмица след старта на сайта, но „растежът” е бил възпрепятсван от заведения от EMI авторскоправен иск през януари 2012г.

Оупън сорс софтуерът(от англ. отворен ресурс, код или източник) променя като съдържание концепцията на лицензирането. Понастоящем този институт е уреден от една нова сфера на авторското право(най-вече в англо-саксонската правна доктрина), което значи че се развива бързо, като юридическата му квалификация е относително сложна поради теоретични и технически съображения. Сорс кода е произведение сходно на литературните и приличащо на написана книга, което е създадено от един или няколко автора, което разбиране отговаря и на текста на чл.10 от Бернската конвенция(“компютърните програми независимо дали са изходни или обектни са защитени като литературни произведения в рамките на конвенцията”), като същото становище е отразено по-късно и в чл.10, ал.1 на ТРИПС(Agreement on trade- Related Aspects of Intellectual Property rights). Така сорс кода става авторско произведение автоматично с неговото създаване, с титуляри съответните автори, независимо дали той е регистриран някъде или не, като авторът решава дали да разпространява в публичното пространство и по какъв начин. Това разпространение не дава на потребителите на сорс кода други права, освен да го използват.

Проблемът относно авторските права, които регулират съдържанието, циркулиращо в интернет медиите, вече е изключително актуален както в международен, така и в национален план. Казусите, които възникват в тази насока, касаят най-динамично развиващата се артистична, бизнес и социална среда – тази на интернет пространството. Доколко българското авторскоправно законодателство е намерило отговор на тези нови законодателни предизвикателства и каква е международната практика – на тези въпроси бих искал да посветя настоящето изложение. Едно от най-интересните дела, касаещи правата на онлайн медиите, е това между „Viacom”* и „YouTube”. Гигантът в интернет развлеченията „Viacom”(накратко от "Video & Audio Communications") заведе съдебен иск срещу „YouTube”, в който се позовава на факта, че потребителите на „YouTube” „качват” (чрез т.нар “upload”) видео и аудио клипове от „Viacom”. Искът на корпорацията „Viacom”, заведен през есента на 2008г. срещу „YouTube” е за обезщетение за пропуснати ползи в следствие на нарушение на авторски права чрез използването им в интернет на стойност 1 милиард долара. Основното твърдение на „Viacom” е, че сайтът YouTube е нанесъл имуществени вреди на ищеца, позволявайки да бъдат качени без правно основание 160 000 видео клипа, нарушаващи авторски права, притежавани от „Viacom”. “Бизнес моделът на Google, изграден върху продажбата на реклама и на видео материали с нерегламентирани авторски права, е в открит и очевиден конфликт със законите за защита на авторските права”, твърдят в иска си „Viacom”. Адвокатите на ищеца изтъкват още обстоятелството, че за разлика от други уеб страници, които сключват нужните лицензионни договори, „YouTube” не са предприели нужните правни действия, за да се сдобият с авторските права - предмет на чужда интелектуална собственост.