Искове за неоснователно обогатяване, произтичащи от неизплатени авторски и лицензионни възнаграждения.
Общите диспозитивни норми на исковете за неоснователно обогатяване по чл.59 от ЗЗД намират своето тясно приложение в споровете, касаещи интелектуална собственост, като в някои хипотези те са изрично уредени като правни норми в съответните специални закони, а в други се прилагат субсидиарно правилата на ЗЗД. В Закона за авторското право и сродните му права(ЗАПСП) например, исковете за неоснователно обогатяване, произтичащи от неправомерно изплатени авторски възнаграждения, са предвидени като самостоятелни, специални искове[1]. В този контекст ЗАПСП се явява lex specialis спрямо общата материалноправна норма на чл.59 и сл. от ЗЗД, като това е случай на т.нар “слаба или конкретна субсидиарност”, която създава опцията за друг, специален иск за неоснователно обогатяване, предвиден в съответния закон. От логиката на казаното според мен произтича изводът, че специалните норми на чл.38, ал.2 от ЗАПСП и и чл.15, ал.6 от Закона за патентите и регистрацията на полезните модели легално узаконяват actio de in rem verso и паралелно потвърждават неоснователното обогатяване като базисен законодателен принцип в гражданското право. Спрямо аналогични норми, съществуващи в чл.22 от Закона за марките и географските означения(ЗМГО) и чл. 26 от Закона за промишления дизайн(ЗПрД), правилото на чл.59 от ЗЗД се правоприлага в хипотезата на т.нар “абстрактна или силна субсидиарност”, като в сочените правни норми се изключват всички останали хипотези на връщане на едно неоснователно обогатяване, настъпило при нарушаване на интелектуална собственост. Важно е да се отбележи, че тук институтът на неоснователното обогатяване играе косвена роля, запълвайки нормативни празноти(в случая липса на конкретно основание), неумело допуснати в българското законодателството, касаещо интелектуалната собственост, които очевидно не са развити изчерпателно от визираните специални текстове. Много често при деликтните искове по ЗМГО и ЗпрД[2] в случаите, касаещи особените хипотези на определяне на обезщетение в интелектуална собственост, има съотнасяне между непозволеното увреждане и института на непозволеното увреждане, по начин, по които доказването на размера на деликтния иск се обуславя от обогатяването, което би се е получило вследствие на приходите от нарушението над даден обект на интелектуална собственост. Описаната симбиоза между деликта и неоснователното обогатяване е нещо изключително характерно за конструкцията на визираните специални осъдителни искове, който факт е неглижиран от съдилищата и рядко е отразяван в детайл при постановяване на решенията – обстоятелство водещо до изключително противоречивата съдебна практика по дела, касаещи индустриална собственост. Тези специфики на института на неоснователното обогатяване, разгледан общо, но и в детайл в контекста на интелектуалната собственост(като обобщаващо понятие), ще са обект на фокусирано изследване в настоящето изложение.
1.Иск за неоснователно обогатяване вследствие на неизплатени авторски възнаграждения по ЗАПСП. Доктрината и практиката приемат, че вземането от неоснователно обогатяване възниква, когато е налице разместване на блага, без в отношенията между страните да съществува обвързаност от договор, гестия или деликт[3]. Както вече бе обяснено, тясно погледнато деликтът и неоснователното обогатяване, като част от групата на извъндоговорните задължения[4], често взаимно се допълват при осъдителните исковете, касаещи интелектуална собственост. Подобни конструкции се наблюдават в т.нар “непрестационни кондикции”[5] в немското право, които определят неоснователното обогатяване за чужда сметка като близко до деликтните задължения[6].
Подобни хипотези са развити от законодателя в българското авторско право, като е спазен базисният гражданскоправен принцип, че когато между страните по едно авторскоправно правоотношение няма друга обвързаност и по причина на обедняването на автора, ползвателят на неговото произведение се е обогатил при липса на основание и последният дължи да върне на обеднелия автор онова, с което се е обогатил, до размера на обедняването. В този ред на мисли при авторскоправния иск за неоснователно обогатяване по чл.38, ал.2 от ЗАПСП, чрез осъществяването на главно доказване в процеса, ищецът(автор) се домогва да докаже по безспорен начин следните няколко елемента от един сложен фактически състав:
- настъпването на обедняването на автора вследствие на неполучени пропорционални на приходите на ползвателя(и/или лицензиант) авторски възнаграждения;
- обогатяването на ответника(ползвател/лицензиант) на базата на неизплатените реални авторскоправни възнаграждения като процент от приходите, получени в следствие на използване на произведението;
- общите факти по делото(ценообразуване при отделните видове разпространение – механично, онлайн, тиражи, рекламна политика, мърчандайз, сублицензиране и т.н), от които произтичат обедняването и съответно обогатяването на страните по спора.
Предвид казаното, може би тук е мястото да се спра на материалноправните и процесуалноправни детайли на хипотезата на чл.38, ал.2 от ЗАПСП. Коментираният иск може да бъде предявен в лично качество само от титуляря на нарушеното авторско право срещу обогатилото се неправомерно от неговия авторски труд трето лице. Както вече стана ясно това е специален способ за защита и той се характеризира с конкретни особености, които са типични като конструкция единствено за авторскоправното законодателство и непородените правни последици от договора за лицензия[7]. От материалноправна гледна точка, обогатяването на ползвателя на дадено произведение настъпва чрез уголемяване на неговите активи, вследствие на получените приходи от последния, функция на артистичната стойност на произведението и липса на пропорционално преразпределение на дължимите авторски възнаграждения към титуляря – автор. Обратно – при автора се наблюдава едно обедняване, на базата на пропуснато увеличаване на активите, настъпило поради неполученото дължимо авторско възнаграждение, отговарящо на разликата между първоначално уговореното възнаграждение като еднократна сума и реалната увеличена стойност на приходите на ползвателя. Обогатяването не следва да е предизвикано виновно. Бих казал, че в авторското право то настъпва в повечето случаи за ползвателя логично - от самото естество на процесите в творческите индустрии(в случаите на продуцентите или меценатите на изящни изкуства например – то е функция на техните собствени, фокусирани бизнес усилия). В случая описаната повишена финансова резултативност на приходите от даден обект на авторското право е обусловена не от целеното виновно поведение на ползвателя, а от предизвикания или естествено настъпил повишен интерес на публиката към съответното произведение. Обедняването на автора - от своя страна, е последица от липсата на престация към него от ползвателя, с аргумента, че последният не дължи повече, отколкото е уговорено изначално. Ето защо, в хипотезата на чл.38, ал.2 от ЗАПСП законодателят, по мое мнение, по-скоро изхожда от базисната постановка за справедливостта и добрите нрави[8] при размяна на престациите в облигационното право, като правилно е изградил коментираната конструкция за “пропорционалността на възнаграждението на автора спрямо приходите на ползвателя”, изхождайки според мен от логиката, че в противен случай би се нарушил принципът “pacta sunt servanda”, свързан с тълкуването на действителната воля на страните в едно лицензионно правоотношение[9].
Следва коректно да отбележа, че всичко казано до тук аналогично се правоприлага и в патентното право към нормата на чл.15, ал.6 от Закона за патентите и регистрацията на полезните модели, като единствено подсъдността на този иск за неоснователно обогатяване е различна – тя е специална, защото казуси с предмет индустриална собственост винаги се разглеждат като първа инстанция от СГС[10].
От процесуалноправна гледна точка, осъдителните авторскоправни искове за неоснователно обогатяване имат за цел да обезпечат и осигурят защитата на имуществените правомощия[11], произтичащи от субективното авторско право по отношение на неговия титуляр. Ето защо активно процесуално легитимиран по тях е носителят на субективното авторско право. От казаното, стигаме до извода, че активно процесуално легитимирани да водят един авторскоправен иск за неоснователно обогатяване по чл.38, ал.2 от ЗАПСП в качеството им “автор”, са две групи правни субекти. Като ищцова страна в първата група логично участват авторите като физически лица, т.е тези в резултат на чиято творческа дейност е създадено и обективирано едно авторско произведение(аргумент от чл.5 ЗАПСП). Втората група ищци – автори, могат да бъдат юридически лица. Тук визирам диспозитивната норма на чл.14 ЗАПСП, касаеща едно изключение от общия принцип за авторството, като абсолютно субективно право, приоритет главно на физическите лица. При компютърните програми и бази данните създадени в рамките на трудово правоотношение, авторските права принадлежат на работодателя(освен ако не е уговорено друго). Според хипотезата на §1 от преходните и заключителни разпоредби на Кодекса на труда, "работодател" е всяко физическо лице, юридическо лице или негово поделение, както и всяко друго организационно и икономически обособено образувание (предприятие, учреждение, организация, кооперация, стопанство, заведение, домакинство, дружество и други подобни), което самостоятелно наема работници или служители по трудово правоотношение. Ето защо активно процесуално легитимирани страни по един авторскоправен иск за неоснователно обогатяване, могат да бъдат и търговци или юридически лица. Ищци, юридически лица с нестопанска цел могат също да предявяват авторскоправни искове за неоснователно обогатяване. Това са т.нар “особени ищци” по чл.95в от ЗАПСП в лицето на организациите за колективно управление на авторски права и професионалните защитни организации на правоносителите. Споменатите неправителствени организации, предявяващи искове за неоснователно обогатяване, не следва да установяват индивидуални права на управление, съответно за защита, поверени им от техни членове и от сродни организации от чужбина, с които са сключили договори за взаимно представителство на техни членове. В тези случаи разпоредбата на чл. 26, ал. 4 от Гражданския процесуален кодекс не се прилага, като е налице вършене на чужда работа без пълномощия. Интересен момент е фактът, че съгласно правилата на чл.61 от ЗЗД, ако работата е била предприета и в собствен интерес, защитната организация или тази за колективно управление на авторски права може да отговаря спрямо автора и като ответник в хипотезата, в която е събрала, но не е отчислила авторскоправни възнаграждения, но само до размера на обогатяването си[12]. В този контекст, ако организацията за колективно управление на авторски права е предприела чужда работа по събиране на авторски възнаграждения, без потвърждение на пълномощията й и въпреки волята на заинтересувания автор, то тя също ще отговаря спрямо последния по правилата за неоснователното обогатяване в хипотезата на чл.59 от ЗЗД, като тук ще се наблюдава споменатата вече “абстрактна или силна субсидиарност” на общото правило на ЗЗД спрямо ЗАПСП.
Ответник или пасивно процесуално легитимираната страна в авторскоправния процес, касаещ искове за неоснователно обогатяване, ще бъде онзи ползвател/лицензиант или организация за колективно управление на авторски права, които неоснователно са увеличили активите си, без да предложат на автора справедлива насрещна престация под формата на дължимо авторско възнаграждение, която да отговаря на приходите, получени вследствие на използване на дадено авторско произведение. При неоснователното обогатяване по чл.38, ал.2 от ЗАПСП/чл.59 ЗЗД не е нужно увеличаването на имуществената маса на един от споменатите ответници да е настъпило виновно. Напротив, както вече споменах това в практиката на един продуцент например е нещо напълно отговарящо на житейската логика и се дължи на усилията, които той е положил, за да презентира артиста или автора “Х”. Недобросъвестността на ответника по-скоро се изразява в липсата на воля той да престира правилно и точно[13] – т.е да заплати справедливо авторско възнаграждение, което отговаря процентно на получените от него реални приходи. В практиката доста често се наблюдава “практика” на организациите за колективно управление на авторски права да събират възнаграждения от ползватели на дадени произведения от публичния сектор, но да не ги преразпределят към авторите изобщо или поне не в този размер, който да отговаря на хипотезата на чл.38, ал.2 от ЗАПСП. Това е типичен пример за проява на неоснователно обогатяване и то умишлено, със съзнанието, че тези възнаграждения са дължими по закон[14] и неизпълнението на това задължение е скрепено със съответната санкция – заличаване на организацията за колективно управление на авторски права[15].
За разлика от общата родова подсъдност по чл.103 от ГПК, тази на авторскоправните искове за неоснователно обогатяване по чл.38, ал.2 от ЗАПСП се развива като първа инстанция пред Окръжните съдилища, като за спазването на този вид подсъдност съдът следва да следи служебно съгласно чл.119, ал.1 от ГПК [16], в противен случай решението би било недопустимо – аргумент от противното от чл.270, ал.4 от ГПК. Специфики при местната подсъдност по коментираните искове няма, тя е общата – тази по местонахождението на ответника.
2.Искове за неоснователно обогатяване вследствие на неизплатени лицензионни възнаграждения в индустриалната собственост. Бих искал да започна тази част от изложението си с виждането, че някои от авторите в теорията на правото квалифицират исковете за неоснователно обогатяване като “реституционни искове”(oт англ. “restitution” – възстановяване)[17]. Понятието “реституция” в англосаксонското и част от континенталните национални законодателства се използва също така и за означаване на деликтните искове, тъй като в широк смисъл обхваща обезщетението за вреди. Така например френското право развива концепцията за неоснователното обогатяване на базата на съдебната практика[18] и коментирания в нея принцип за справедливостта(при разместването на благата), без той да е смесван пряко с другия базисен принцип – да не се вреди другиму, стоящ в основата на деликтните искове. В закона за Марките и географските означения, съответно в Закона за промишления дизайн няма аналог на нормата на чл.38, ал.2 от ЗАПСП, защото според мен чл.22 от ЗМГО, съответно чл. 26 от ЗПрД презюмират, че след като лицензионният договор е сключен, то справедливото за притежателя на правата лицензионно възнаграждение е вече уговорено между страните и те са постигнали съгласие в тази насока. Ако евентуално се стигне до неоснователно обогатяване в следствие на незаплащане на лицензионни възнаграждения, на базата на което правно действие лицензополучателят се е обогатил, то спорът ще се реши по правилата на субсидиарното приложение на чл.59 от ЗЗД(“абстрактна или силна субсидиарност”), тъй като ще е налице искане за връщане на получено въз основа на договор, нищожен поради противоречие със закона или правилата на морала, като тук ще са неприложими правилата за договорната отговорност[19].
От друга страна, стойността на увреждането(съответно цената на иска), което е настъпило в следствие на нарушения на индустриална собственост, се определя от възнаграждението, което нарушителят би платил, ако би сключил добросъвестно лицензионен договор с титуляря на правата[20]. Това е една типична конструкция за неоснователното обогатяване, защото в конкретния случай се оценя с какво нарушителят на една марка(например) се е обогатил докато я ползва неправомерно за означаване на продуктите си и съответно колко маркопритежателят е обеднял, в следствие на неполучени лицензионни възнаграждения от първия.
Започнах с това обяснение, за да обоснова логиката на факта, че в някои конкретни хипотези в конструкцията на част от исковете за защита на индустриална собственост, непозволеното увреждане и неоснователното обогатяване като извъндоговорни основания за възникване на облигационни правоотношения са уредени едновременно, забележете - в една и съща правна норма. Целта е да се постигне търсеният от законодателя правен ефект – реституция на реалната стойност на нарушените интелектуални права, ако тяхното ползване бе отстъпено легално и добросъвестно. Логическата връзка във визираното законодателно решение от една страна са особените обекти на защита – тези на индустриалната собственост, а от друга може би обстоятелството, че възникналото облигационно отношение в следствие на нарушение на права при деликта и при неоснователното обогатяване е едностранно – то поражда задължение за заплащане на обезщетение само за нарушителя ответник(деликвента).
Казаното намира подкрепа още в кондикциите на римското право, които сами по себе си са облигационни искове(action in personam), с които се е целяла реституцията на определена сума или вещ, бе да е нужно посочване на конкретно основание, на базата на което тази престация се дължи[21]. Подобни претенции, които нямат нито чист договорен, нито чист деликтен характер са обект на уредба и искова защита в два от българските закони, уреждащи индустриалната собственост – Закона за марките и географските означения и Закона за промишления дизайн. Съвременната доктрина определя подобни искове като такива за наказателни обезщетения[22](аналогични с кондикциите в римското право), като в българската индустриална собственост те са рецепирани директно от хипотезата на чл.13, ал.1, буква б от Директива 2004/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година относно упражняването на права върху интелектуалната собственост, като са формулирани в две групи:
-искове по особени случаи на обезщетение - тези по чл.76б, ал.2 от ЗМГО и чл.57б, ал.2 от ЗПрД;
-искове за изземане на вещи - стоки предмет на нарушение по ЗМГО- тези по чл.76, ал.1, т.4 ЗМГО във връзка с чл.76, ал.2, т.1 от ЗМГО във връзка с чл.76в от ЗМГО;
- искове за изземане на вещи - продукти, предмет на нарушение по ЗПрД- тези по чл.57, ал.1, т.4 ЗПрД във връзка с чл.57, ал.2, т.1 от ЗПрД във връзка с чл.57в от ЗПрД.
2.1. Неоснователно обогатяване при исковете, касаещи особените случаи на обезщетение. От теоретична гледна точка, коментираните два иска в индустриалната собственост – този по чл.76б, ал.2 от ЗМГО и чл.57б, ал.2 от ЗПрД, определяни на прима виста като деликтни, са (според мен) самостоятелни такива за неснователното обогатяване и следва да бъдат разглеждани коректно като такива. Защо?
Хипотезата на иска за особени случаи на обезщетение по чл. 76б, ал.1 от ЗМГО застъпва виждането, че когато искът за нарушена търговска марка е установен по основание, но няма достатъчно данни за неговия размер, ищецът може да иска като обезщетение: от 500 до 100 000 лв., като конкретният размер се определя по преценка на съда при условията на чл. 76а, ал. 2 и 3, или равностойността по цени на дребно на правомерно произведени стоки, идентични или сходни със стоките, предмет на нарушението. Това е един нетипичен деликтен иск за непозволено увреждане, произтичащо от нарушена търговска марка. За да се докаже обективно този специфичен, осъдителен иск обаче се използва конструкцията на неоснователното обогатяване, превръщайки го в един, ще го нарека “кондикционен иск”, в който деликтът и неоснователното обогатяване практически(за разлика от теоретичното виждане) се сливат в едно общо цяло[23]. Ето защо, според мен нормата на чл.76, ал.2 от ЗМГО предвижда една конкретна субсидиарност чрез изграждане на правилото, че при определяне на обезщетението по чл. 76б, ал.1 от ЗМГО се вземат предвид и приходите, получени вследствие на нарушението. Коментираните приходи са тези, с които нарушителят на марката, предмет на спора се е обогатил чрез нейното незаконно използване за сметка на маркопритежателят(ищец), който съответно е обеднял с неполучените приходи от евентуални лицензионни възнаграждения[24], които би получил при законосъобразно развитие на правоотношението. Абсолютно същият текст и хипотеза са предвидени в нормата на чл.57б, ал.2 от ЗПрД, с уточнението, че там доказваното неоснователно обогатяване, касаещо размера на специфичния деликтен(да го наречем и тук “кондикционен”) иск за определяне на особените случаи на обезщетение по чл.57б, ал.1 от ЗПрД, касае нарушен промишлен дизайн.
2.2. Неоснователно обогатяване при исковете, касаещи изземане и предаване на вещи. За разлика от коментираните в предходния абзац два осъдителни иска, които касаят кондикция на определена сума, с която притежателят на индустриална собственост е обеднял, вследствие на неправомерното поведение на неоснователно обогатилия се нарушител на обект на индустриална собственост, съществуват и други “кондикционни искове” – тези по чл.76, ал.1, т.4 ЗМГО във връзка с чл.76, ал.2, т.1 от ЗМГО във връзка с чл.76в от ЗМГО и тези по чл.57, ал.1, т.4 ЗПрД във връзка с чл.57, ал.2, т.1 от ЗПрД във връзка с чл.57в от ЗПрД, които целят кондикция на вещи, предмет на нарушението. С визираните искове се цели от владението на ответника(нарушител) да се изземат онези вещи(в ЗМГО те са определени като стоки, а в ЗПрД като продукти), които той незаконно е възпроизвел или е поръчал да бъдат възпроизведени, с цел да ги продаде и да се обогати неоснователно от репутацията на чужд обект на индустриална собственост. Според мен сочените норми ма ЗМГО и ЗПрД също предвиждат една конкретна субсидиарност на общото правило по чл.59 от ЗЗД, чрез застъпване на нормативното виждане, че нарушителят, трябва да бъде лишен принудително от опцията неоснователно да се обогати от незаконно произведените(и/или притежавани) от него вещи, както и от средствата, с които е извършил това деяние[25]. Освен възможността неправомерно държаните от нарушителя вещи да бъдат иззети и унищожени, ищецът има право и на алтернативен иск по с чл.76, ал.2, т.1 от ЗМГО или по чл.57, ал.2, т.1 от ЗПрД, с които въпросните вещи да му бъдат предадени от ответника. Ако лицето, срещу което е предявен иска, вече не владее на незаконно възпроизведената вещ, може да бъде искана нейната равностойност по правилата на особените случаи за обезщетение по чл.76б, ал.1, т.2 от ЗМГО или чл.57б, ал.1, т,2 от ЗПРД – като се вземат предвид цените на дребно на правомерно произведени стоки, идентични или сходни със стоките, предмет на нарушението. Ако подлежащата на връщане вещ погине след предявяване на иска или ако ответникът я е отчуждил или изразходвал, след като е узнал, че я държи без основание, той дължи действителната и стойност(определена по чл.76б, ал.1, т.2 от ЗМГО или чл.57б, ал.1, т.2 от ЗПРД) или получената за нея цена, когато тя е по-висока.
2.3. Подсъдност. Разгледаните искове за неоснователно обогатяване в индустриалната собственост, визиращи хипотезите на особените случаи на обезщетение и тези, касаещи изземане на вещи са подсъдни винаги като първа инстанция на окръжен съд. Тук е предвидена и една специална родова подсъдност, която е свързана с правилото, че всички искове, касаещи индустриална собственост са подсъдни първоинстанционно единствено и само на Софийски градски съд(СГС)[26]. От казаното следва и извода, че исковите претенции с позоваване на субсидиарното прилагане на чл.59 от ЗЗД спрямо обекти на индустриална собственост, в случаите на неоснователно обогатяване, получено въз основа на неизплатени възнаграждения във връзка с лицензионен договор по чл.22 от ЗМГО, съответно чл. 26 от ЗПрД, също ще бъдат разгледани като първа инстанция от СГС.
В заключение бих искал да отбележа, че институтът на неоснователното обогатяване играе ключова роля в интелектуалната собственост, с оглед определяне на дължимите реални възнаграждения и определяне размера на обезщетенията, при нарушения върху обекти на индустриална собственост, както и при реституцията на вещи, които са обект на нарушенията и с чиято стойност, извършителят би се обогатил незаконосъобразно. Смесеният, специален и крайно специфичен характер на част от коментираните искове за неоснователно обогатяване в индустриалната собственост следва внимателно да бъде осъзнат и изследван, като това ще доведе до правилно правоприлагане в бъдеще. Към настоящия момент(по мое впечатление), усилия в тази насока от страна на българските съдии липсват, най-вече поради тоталното неглижиране на спецификите на коментираната модерна юридическа тематика в дълбочина.
Автор: адвокат Атанас Костов
[1] Такъв е искът по чл.38, ал.2 от ЗАПСП;
[2] Аргумент от чл.76б, ал.2 от ЗМГО и чл.57б, ал.2 от ЗПрД;
[3] Така Решение № 56 от 05.04.2017 г. по гр. д. № 2882 / 2016 г. по описа на IV-то ГО, ВКС;
[4] Така Митев, К. “Неоснователно обогатяване по чл.55-58 ЗЗД”, изд.”Сиби” 2014г., стр.19.
[5] В българската доктрина фокус върху разграничението на “престационни и непрестационни кондикции” е въведен от проф.Голева, П. в множество нейни учебници, монографии и научни статии, след което над проблема размишлява и Конов, Тр., „Подбрани съчинения”, С., 2010, Сиела, с. 295 и сл.
[6] Вж. Jansen, N. Op. cit. р. 46 относно неговата теория за извъндоговорните задължения, базирана на доктрината за реституцията (възстановяване на нарушеното правно равновесие), развита от късните испански схоластици от Саламанка.
[7] Относно задълженията на лицензополучателят по лицензионния договор виж проф. Голева, П. “Търговско право - втора част – Търговски сделки”, изд.”Апис”, стр.400.
[8] Поради това и отговорността тук се претендира на базата на неоснователното обогатяване, а не по правилата на договорната отговорност – аргумент от Постановление №1/1971 на Пленума на ВС;
[9] Аргумент от чл.20 ЗЗД.
[10] Така чл.66 от Закона за патентите и регистрацията на полезните модели.
[11] Визирам хипотезата на чл.18, ал.1 във връзка с чл.19 от ЗАПСП;
[12] Подробни, аналогични мотиви развива д-р Саракинов, Г., “Колективно управление на авторските и сродните им права”, изд.”Сиби”, 2008г., стр.60.
[13] Аргумент от чл.79 от ЗЗД;
[14] Съгласно нормата на чл.40д, ал.1, т.5 от ЗАПСП организациите за колективно управление на авторски права дължат информация на Министерството на културата за размера на разпределените възнаграждения според начина на използване и за кой период се отнасят, както и за размера на изплатените възнаграждения;
[15] Аргумент от чл.40в, ал.1, т.4 от ЗАПСП.
[16] Така чл.104, т.7 от ГПК във връзка с чл.96 от ЗАПСП.
[17] Вж. G. Panagopoulos, Restitution in private international law, Oxford University Press, 2000, стр. 197-205.
[18] Вж. делото Patureau Miran vs. Boudier June 15, 1892, S. Jur 1 1893, 1, 281, note M. Labb6. За по-подробни аргументи по това дело виж също DAWSON, supra note 2, at 100-05; Barry Nicholas, Unjustified Enrichment in the Civil Law and Louisiana Law, 36 TUL. L. REV. 605, 622-46 (1962). 27.
[19] Аргумент от Постановление №1/1979 на Пленума на ВС. В редица решения се констатира, че се иска връщането на даденото въз основа на договор, нищожен поради противоречие със закона или сключен в заобикаляне на закона или при накърнение на правилата на морала, поради което правилно се приема, че подобни искове не могат да се уважат на договорно основание, като в този контекст се прилагат правилата на чл.55, ал.1 от ЗЗД или на чл.59, ал.1 от ЗЗД;
[20] Така чл.13, ал.1, буква б от Директива 2004/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година относно упражняването на права върху интелектуалната собственост.
[21] Така Митев, К. “Неоснователно обогатяване по чл.55-58 ЗЗД”, изд.”Сиби” 2014г., стр.26-27
[22] Koзарев, В. “Наказателното обезщетение”, сп.”Правна мисъл” 2015г., кн.4, стр.97
[23] Подобно мнение застъпва проф. Новкиришка във връзка с практическото прилагане на кондикциите от римското право, съотнесени към съвремието, като сочи, че съгласно тях деликтът и неоснователното обогатяване фактически са “едно и също нещо...”.
[24] Аргумент от чл.13, ал.1, буква б от Директива 2004/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година относно упражняването на права върху интелектуалната собственост;
[25] Аргумент от чл.76, ал.1, т.4 ЗМГО и чл.57, ал.1, т.4 ЗПрД;
[26] В този смисъл са нормите на чл.77 ЗМГО и чл.61 от ЗПрД.