Коментар на Тълкувателно решение №3/2022 на ВКС, относно правоприлагането в областта на имуществените и неимуществените вреди в авторското право.
1.Увод.
През последните години от работата ми като адвокат по авторско право, почти ежедневно ми се налага (колегиално и много детайлно) да обяснявам в съда, че Директива 2004/48/ЕО или т.нар„IPRED директива“ е част от българското право от 2006 година насам, като тя е имплементирана не само в Закона за авторското право и сродните права, но и в Закона за промишления дизайн и Закона за марките и географските означения. Много често все още, въпреки това повтаряне, в очите на съдията отсреща виждам погледа „ти ли сега на мен ще ми обясняваш“, въпреки, че споменатата Директива е един от най-емблематичните международни нормативни актове в Европа, на базата на която бе затворен например всеизвестният сайт за пиратска музика и филми „Pirate bay“ в Швеция. Въпреки това, „IPRED директива“ е непозната на повечето български магистрати, които игнорирайки нейните правила, имплементирани в ЗАПСП и специалните деликтни искове в него, продължават да правоприлагат по механизма на чл.45 от ЗЗД, защото „така е по-лесно“ и „аз това знам“.
На този фон, обръщайки внимание на чл.13 от Директива 2004/48/ЕО и механизмът му, ВКС в своето най-ново Тълкувателното решение №3/2022 стига до извода, че тази правна норма предвижда т.нар „безвиновна отговорност“(без да го казва изрично), настъпваща в деликтните искове по визираните три закона в интелектуалната собственост, касаещи т.нар „особени случаи на обезщетение“, както по отношение на имуществените, така и по отношение на неимуществените вреди в интелектуалната собственост[1], за което няколко състава в Апелативен съд София ме „обвиниха“, че „може би съм завършил в чужбина“ и затова толкова много съм цитирал „директиви, които не били част от българското право“[2]. За да разбера „грешката си“, обикновено някой съдия или адвокат ми напомня и че „директивите за разлика от регламентите нямат пряк ефект в българското право“. Да – съгласяваме се, нямат, но не и когато от 18 години са имплементирани в три български закона с поправка, публикувана в Държавен вестник.
Инспириран от всичко това и прочитайки с огромен интерес новото Тълкувателно решение №3/2022 осъзнах, че съдиите във ВКС са вникнали и прочели IPRED директивата, давайки превес на важността на нейния чл.13 за интелектуалната собственост и в частност - авторското право и претендираните в него имуществени и неимуществени вреди. Други съдии обаче така и не разбраха, че чл.45 от ЗЗД и деликтните искове в интелектуалната собственост нямат нищо общо като механизъм, т.е общите правила на извъндоговорната отговорност са неприложими към деликтните искове в авторското право и този обективен факт, произтича именно от коментирания чл.13 на визираната IPRED директива и Решението на Съда на ЕС по делото C-367/15, Stowarzyszenie “Oławska Telewizja Kablowa” v. Stowarzyszenie Filmow- ców Polskich, което е коментирано в Тълкувателното решение №3/2022 много правилно и адекватно, като даващо точна и задълбочена правна рамка по темата.
Пиша тази статия, за да направя опит да разтълкувам скрития, дълбок смисъл на постановения нов и важен тълкувателен акт, като без да имам претенциите да бъда коректив на ВКС, бих искал да споделя убеждението си, че дори и при наличното Тълкувателно решение №3/2022 много от институтите в интелектуалната собственост все още не могат да бъдат осъзнати правилно, с цел едно по-коректно правоприлагане в окръжните и апелативни съдилища. Надявам се това да се промени и разискваното Тълкувателно решение да се използва за база в тази насока.
2. Въпроси, по които е образувано Тълкувателно решение №3/2022.
Тълкувателното дело е образувано с разпореждане от 15.12.2022г. на председателя на Върховния касационен съд на основание чл. 128, ал. 1 ЗСВ въз основа на искане на председателя на Висшия адвокатски съвет за постановяване на тълкувателно решение от Общото събрание на Гражданската колегия и Търговската колегия на Върховния касационен съд по следните правни въпроси:
- В случаите, в които държавата, в която е извършено нарушението на авторско право, е различна от държавата по пребиваване на автора, кой е водещият пазар за ценообразуване при определяне размера на претърпените имуществени вреди под форма на пропуснато лицензионно възнаграждение, които подлежат на обезщетение по силата на чл. 95 ЗАПСП?
- Дължимото по силата на чл. 95, ал. 2 ЗАПСП обезщетение за вреди включва ли право на обезщетение за направени извънсъдебни разноски за адвокат с оглед постигане на споразумение при нарушение на авторско право?
- При определяне на справедливото обезщетение за нарушение на авторско право следва ли да се доказват претърпените неимуществени вреди вследствие на това нарушение или обезщетение на автора за неимуществени вреди се дължи винаги при доказано нарушение на авторско право?
3. Отговорът, който дава ОСГТК на ВКС на поставения по тълкувателното дело първи въпрос е, че в случаите, в които държавата, в която е извършено нарушение на авторско право, е различна от държавата по пребиваване на автора, при определяне на размера на претърпените имуществени вреди под формата на пропуснато лицензионно възнаграждение, подлежащи на компенсиране съгласно чл. 95 ЗАПСП, се съобразява пазарът на държавата по местоизвършване на нарушението, както и всички обстоятелства, свързани с използването и с нарушението.
Тук ми се иска да отгранича текстовете на Тълкувателно решение №3/2022, който касае общата хипотеза на деликтните искове по чл.95 от ЗАПСП от тези, които касаят особените случаи на обезщетение, при които не се изследват обективно претърпените вреди(в много от случаите такива реално няма), но са налице много други обстоятелства, свързани с нарушението. Коментираната разлика намирам за огромна от практическа гледна точка.
По темата ВКС стига до извода[3], че съгласно член 13, параграф 1, буква а) и буква б) от Директива 2004/48, обезщетението трябва да е съобразно действителните вреди, понесени от притежателя на правата в резултат на нарушението. Искам тук да отворя една скоба и да обясня, че тук става въпрос за хипотезата на чл.95 от ЗАПСП, т.е за хипотезата на общия деликтен иск в този специален закон. Това точно разграничение за коя норма в националното ни законодателство говорим е нужно, тъй като не е направено от ВКС, а е важно с оглед неговия коректен ефект в правораздаването. Реално чл.13 буква (а) от Директива 2004/48 отговаря на чл.95 от ЗАПСП, като ВКС продължава да цитира първа хипотеза в Директивата, стигайки до довода, че „когато съдебните органи определят обезщетението, те вземат предвид всички приложими аспекти като например отрицателните икономически последствия, включително пропусната печалба, които увредената страна е понесла, цялата несправедливо получена печалба от нарушителя, а когато е уместно, елементи, които са различни от стопанските фактори, като например морална щета, причинена на притежателя на правото поради нарушението“.
Повече от очевидно е в случая, че чл.95 от ЗАПСП всъщност осъществява принципите на чл.13, буква (а) от Директива 2004/48, като закрепя в себе си принципа, че при определяне на възнаграждението следва да се вземат предвид всички приложими аспекти, като например отрицателните икономически последствия, включително пропусната печалба, които увредената страна е понесла, цялата несправедливо получена печалба от нарушителя, а когато е уместно, елементи, които са различни от стопанските фактори, като например моралната щета, причинена на притежателя на правото поради нарушението – това детайлно е визирано в хипотезите на чл.95, ал.2 и ал.3 от ЗАПСП. Тук ми се иска да напомня, че системата на основанията на деликтна отговорност по българското право с оглед съдържанието на понятието "противоправност" включва общи и специални деликти: общ – генералният деликт по чл.45 до 50 и специални, доколкото последните боравят с различно понятие за „противоправност“. В случая на чл.95 от ЗАПСП е създаден един специален деликтен състав, в който понятието „противоправност“ е развито в няколко специфични хипотези, типични за интелектуалната собственост като специфична материя на правно регулиране. Налице е един казуистичен деликт създаден на принципа nulla poena sine lege, т.е законът казва какво е забранено и как трябва да се действа при общите хипотези на определяне на обезщетение при извъндоговорна авторскоправна отговорност.
По-нататък, в същия абзац на стр.7 от решението, ВКС прави втори цитат, вече от чл.13, буква (б) от Директива 2004/48, сочейки, че като алтернатива на посоченото съдилищата могат, когато е уместно, да определят обезщетението като еднократна сума въз основа на следните елементи: най-малко размера на лицензионните и авторските възнаграждения и хонорари, които биха били дължими, в случай че нарушителят е поискал официално разрешение да използва въпросното право като интелектуална собственост.
Тази норма на чл.13, буква (б) от Директива 2004/48 вече визира особените случаи на иск за обезщетение, упоменати в хипотезата на чл.95а от ЗАПСП. Изхождайки от сочения механизъм, българският законодател е конструирал хипотезата на чл.95б ЗАПСП по следния начин:
- когато искът е установен по основание, но няма достатъчно данни за неговия размер, ищецът може да иска като обезщетение от петстотин до сто хиляди лева, като конкретният размер се определя по преценка на съда при условията на чл. 95, ал. 3 и 4, или равностойността на предмета на нарушението по цени на дребно на правомерно възпроизведени екземпляри.
При определяне на обезщетението по ал. 1 от чл.95а от ЗАПСП съдът може да вземе предвид и приходите, получени вследствие на нарушението, с цел постигане на реална обективност, отговаряща на фактическата ситуация. Както бе споменато по-горе, във визираната хипотеза следва отново да се подчертае, че не трябва да се доказва наличието на причинно-следствената връзка между събитието, довело да нарушаване на авторското право, и претърпяната вреда – факт, който българската съдебна практика по темата(в повечето случаи) не коментира правилно по начинът, който е вложен като смисъл в коментираната хипотеза и разгледан детайлно от Съда на ЕС[4], като механизъм на чл.13, буква (б) от Директива 2004/48. Това, което казвам е, че безвиновната отговорност тук настъпва и без задължително да има доказана вреда.
ВКС подкрепя тази моя теза с виждането, че „в тези случаи се преценяват всички останали обстоятелства във връзка с нарушението. В пълния си определен размер обезщетението трябва да въздейства възпиращо и предупредително, както и присъжданото обезщетение като база не може да бъде по-ниско от действителната пазарна цена на правото на използване в страната, за да е справедливо. Авторът не е ограничен и може да претендира обезщетение и за всички други действително претърпени имуществени и неимуществени вреди, резултат на нарушението“. Намирам, че тук ВКС изцяло верифицира наличието на безвиновна отговорност при специалните деликтни искове по ЗАПСП, касаещи особените случаи на обезщетение по чл.95а от ЗАПСП.
4. Отговорът, който дава ОСГТК на ВКС на поставения по тълкувателното дело втори въпросе, че дължимото по силата на чл. 95, ал. 2 ЗАПСП обезщетение за вреди при нарушение на авторско право включва и обезщетение за направените разумни и пропорционални извънсъдебни разноски за адвокат, с оглед постигане на споразумение.
ВКС постави тази тематика на тълкуване, тъй като по въпроса дали дължимото по силата на чл. 95 ЗАПСП обезщетение за вреди включва и такова за направени извънсъдебни разноски за адвокат с оглед постигане на споразумение има формирана противоречива практика на съдилищата.
Според едното становище обезщетението за вреди от нарушени авторски права не включва направените извънсъдебни разноски за адвокат за постигане на споразумение, тъй като липсва причинно-следствена връзка между нарушението и такъв разход. Дали ще бъдат направени усилия в посока извънсъдебно уреждане на спора е изцяло в субективната сфера на автора и това не е предпоставка за ангажиране отговорността на нарушителя по съдебен ред.
Според второто становище дължимото обезщетение за вреди от нарушени авторски права включва направените извънсъдебни разноски за адвокат за постигане на споразумение. ОСГТК на ВКС намира за правилно второто становище, като за да обоснове верността на този мотив, ВКС отново коментира Директива 2004/48, но този път нейният чл.14, който се отнася до присъждането на разноски.
Съгласно член 14 от Директива 2004/48 държавите членки гарантират, че понесените от печелившата страна разумни и пропорционални съдебни разноски и други разходи са за сметка на губещата страна, освен ако това не се позволява от съображения за справедливост. Тук ми се иска да направя едно уточнение, което не се прави изрично от Тълкувателно решение №3/2022, но аз го намирам за очевидно. Разпоредбата на чл.14 от Директива 2004/48 дерогира чл.78, ал.3 от ГПК, който казва, че ответникът има право да иска заплащането на направените от него разноски, съразмерно с отхвърлената част от иска. По мое впечатление като юрист, който в цялата си кариерата се занимава с авторско право, няма как да си извършил нарушение на имуществени или неимуществени авторскоправни правомощия и да има „отхвърлена част на иска“. Защо? Това означава, че българският съд не е умножил по три[5] установеното или предполагаемо лицензионно възнаграждение, с цел осъществяване на генералната превенция по чл. 13 от Директива 2004/48.
При фактическия състав на генералния деликт по ЗЗД, виновното и противоправно поведение, са нещото, от което следва вредата[14]. Понятието „вина“ по смисъла на ЗЗД и разпоредбите за непозволеното увреждане се схваща като психичното отношение на причинителя към неговото поведение и последиците му, а не обективното неполагане на дължима грижа. В ЗАПСП деликвента е възможно дори да не е знаел, че въпросният обект на правото съществува, но това не означава, че това негово поведение извинява поведението му и води до намаляване на санкцията, съответно до разноски за отхвърлената част от иска. Преди няколко месеца клиент на кантората ни беше осъден от съда в Ню Йорк за това, че е принтнал по поръчка на клиентка от САЩ едно мече върху килим, която тя си е поръчала към българския килимар през негов профил в платформата Etsy. Kлиентът ни не е знаел, че това „мече“ е най-известната мърчандайз марка в момента в щата Ню Йорк, за което бе осъден на обезщетение от 100 000 долара, при продажба на килим, струващ 250 долара.
Българският съд често не забелязва и не отчита, че незнанието не изключва отговорността на деликвента – той е бил длъжен да провери и да потърси сключване на съответното лицензионно правоотношение, с цел неговото поведение да бъде законосъобразно. Всеки може да каже „аз не знаех“ – това води ли до намаляне на обезщетението? Не – напротив, би следвало размерът да бъде умножен по три, така казва вече разглежданото дело на Съда на ЕС – „Oławska Telewizja Kablowa” v. Stowarzyszenie Filmow- ców Polskich“ във връзка с правилното приложение на чл.13, буква (б) от Директива 2004/48.
Ето защо обезщетението се определя на базата на всички пропуснати ползи(под формата на евентуално дължимите лицензионни възнаграждения) и/или на приходите, който ответникът – деликвент е реализирал в следствие на незаконосъобразното си поведение. Опитвам се да се обясня, че при деликтните искове, обект на интелектуалната собственост, недобросъвестността може да се изразява просто в неполагане на дължимата грижа (небрежност) за откриване на реалния притежател на едно авторско право, като особен вид безвиновна отговорност. Това са хипотезите, когато деликвента наистина изгражда мотив и доказва, че не е знаел за съществуването на обекта на интелектуална собственост, но въпреки това правните му действия са незаконосъобразни, тъй като незнанието не извинява извършителя на деянието. В много от случаите при деликтната отговорност по ЗАПСП се наблюдава и по-тежката форма на вината – умисъл, когато въпреки, че е знаел за наличието на съответния обект на правото, поведението на деликвента е било насочено към реализиране на незаконни приходи в търговски мащаби, чрез разпространение и възпроизвеждане на обект на интелектуална собственост.
Поради всичко това няма как българският съд да ощетява ищецът( в много от случаите намалявайки исковата претенция три пъти), доказал наличието на нарушение и да отхвърля част от иска, именно защото по чл.14 от Директива 2004/48 ответникът дължи разноски. Дори и искът да се окаже прекомерен, според мен тук нормата на чл.78, ал.3 от ГПК е дерогирана от акт с по-висок нормативен ранг – IPRED Директивата.
Всичко казано се доказва и от практиката на Съда на Европейския съюз при прилагане на разпоредбата на член 14 от Директива 2004/48. Прието е, че тя трябва да се тълкува в смисъл, че разходите, направени от носителя на права върху интелектуална собственост по отношение на неговото представителство от адвокат, с оглед гарантиране на зачитането на тези права чрез извънсъдебни средства, попадат в понятието „други разходи“. Извършителят на нарушението на правата върху интелектуалната собственост по принцип трябва да понесе пълните финансови последици от своето поведение (решение от 28.04.2022 г. на Съда, Koch Media GmbH (С-559/20), ECLI:EU:C:2022:317), а не да му се присъждат разноски за отхвърлената част на иска. Също съгласно практиката на СЕС разноските са разумни, когато не са нененужно скъпи и прекомерни (поради необичайно висок хонорар или предоставяне на услуги, които не са необходими), а пропорционални – когато са значителна и подходяща част от разноските, следващи се на спечелилата страна (решение от 28.07.2016 г., United Video Properties (С-57/15), ECLI:EU:C:2016:611, т. 25, т. 29, т. 30, и решение от 28.04.2022 г., Nova Text GmbH (С-531/20), ECLI:EU:C:2022:316, т. 45 – т. 48). В цитираната практика никъде не се говори за хипотеза, сходна с тази на чл.78, ал.3 от ГПК, като намирам същата за пречка за осъществяване на генералната превенция и увреждане правата на ищцовата страна в процеса! Защо? Има множество авторскоправни искове, по които ответника получава по-голямо адвокатско възнаграждение като разноски от уважената част на иска. Подобен вид процесуална арогантност е често явление, като се оказва, че ощетената страна(в случая авторът) всъщност губи делото, защото съдът му присъжда разноски за ответника, които са по-високи от присъденото обезщетение, правен парадокс, който не се случва в нито една европейска страна, камо ли в САЩ.
Мисля, че примерът, който дадох в тази насока със съда в Ню Йорк е показателен и следва да е пример за българските съдии, които много често отхвърлят например един частично предявен авторскоправен иск от 10 000 лева, намалявайки го до 3000 лева(незнайно защо), но понеже искът е частичен от 100 000 лева, ответната страна получава разноски под формата на хонорар от 12 000 лева. Подобен правен парадокс чл.14 Директива 2004/48 не само не поощрява – изключва го!
С това най-ново Тълкувателно решение ВКС прави пробив в обяснената проблематика, като защита като разноски и извънсъдебните такива, касаещи авторскоправните нарушения. Надявам се в този контекст съдебната практика да бъде коригирана коректно.
5. Отговорът, който дава ОСГТК на ВКС на поставения по тълкувателното дело трети въпрос е, че при определяне на справедливото обезщетение за нарушение на авторско право следва да се доказват претърпените неимуществени вреди вследствие на това нарушение. Съдът може да приеме за доказани вреди, които са логична и естествена последица от нарушение на авторското право.
Иска ми се да започна анализът на тази част от Тълкувателно решение №3/2022 с факта, че в хипотезата на чл.15 от ЗАПСП неимуществените вреди за автора настъпват за него по закон (от лат. „ex lege“), като механизмът им на настъпване е подчертано специфичен и не кореспондира на всяка цена с логиката на чл.45 от ЗЗД, даже напротив. Поради това на стр.12 от решението ВКС прави един правилен и изключително точен анализа на факта, че „преценка на доказателствата, с оглед естеството на авторското право и специфичната връзка автор – произведение обаче, съдът може да приеме за доказани вреди, които като обща закономерност, установена в процеса на познанието и натрупаната общочовешка практика, са логична и естествена последица от нарушение на авторското право, щом настъпването на такива вреди не се опровергава от останалите обстоятелства и доказателства по делото“. Тук ВКС се съгласява неизрично, но с мотивите си с факта, че визираната отговорност за неимуществени вреди може да бъде и безвиновна[6], т.е механизмът на настъпване е специфичен.
Наред с изтъкнатото правило в доктрината, че неимуществените вреди в авторското право настъпват по закон[7], ВКС приема безпротиворечиво, че не се касае за установено от закон предположение, при което доказателствената тежест да бъде разместена (чл. 154, ал. 2 ГПК), а за вреди, за които съществува достатъчна степен на сигурност. Нарушаването на правото на авторство и свързаното с него право на авторско име по чл. 15, ал. 1, т. 2 и т. 4 ЗАПСП, по същество отричане на творческите умения и усилия на автора, неминуемо водят до огорчение и демотивация. Нарушаването на правото на разгласяване на произведението по чл. 15, ал. 1, т. 1 и т. 3 ЗАПСП накърнява обществената оценка и признание на автора. Нарушаването на правото на неизменяемост на произведението по чл. 15, ал. 1, т. 5 и т. 6 ЗАПСП, приемано като нормативна защита на публичната идентификация на автора чрез неговата творба, засяга неговото достойнство и репутация, а правото на достъп до оригинала на произведението (чл. 15, ал. 1, т. 7 ЗАПСП), когато е нарушено, създава у автора притеснение и възмущение, което е и при невъзможност да бъде спряно използването на произведението при промяна на убеждението(чл. 15, ал. 1, т. 8 ЗАПСП).
В този контекст ВКС приема и че даденото тълкуване относно степента, в която доказване на вредите в такива случаи е необходимо, осигурява по-висока закрила на неимуществените интереси на автора, съответстващо на стандартите на защита на авторското право, установени с международните договори и хармонизационните правила на правото на Европейския съюз. Ето защо ВКС мотивира решението си с факта, че следва да се отчита спецификата на обектите под закрила, като ЗАПСП установява широк кръг неимуществени права (правомощия) на автора. Имуществените права гарантират приходи на автора от търговския обмен на неговото творчество, но еднакво значими са и неимуществените права, израз на схващането, че поради особената връзка между автора и произведението моралното удовлетворение може да има превес над материалното.
Нарушението на неимуществените права на автора би могло да доведе до неблагоприятни последици – вреди. По аргумент от разпоредбата на чл. 95, ал. 4 ЗАПСП, но и на чл. 52 ЗЗД, наличието на неимуществени вреди и размерът на дължимото за тях обезщетение се определя от съда по справедливост, при съобразяване и оценяване на всички обстоятелства, като то трябва да въздейства възпиращо и предупредително. В тежест на ищеца по иск по чл. 95 ЗАПСП за обезщетение за неимуществени вреди е установяването на обстоятелствата, обосноваващи дължимостта на обезщетението и неговия размер. Ето защо следва да се приеме, че претендираните неимуществени вреди следва да бъдат доказани (чл. 154, ал. 1 ГПК), но не и когато като обща закономерност, установена в процеса на познанието и натрупаната общочовешка практика, са логична и естествена последица от нарушение на авторското право, щом настъпването на такива вреди не се опровергава от останалите обстоятелства и доказателства по делото. Този извод за пореден път се потвърждава и от практиката на Съда на ЕС, която приема, че увредената страна(ищецът) не следва да доказва наличието на причинно-следствената връзка между събитието, довело да нарушаване на авторското право, и претърпяната вреда, като всяко друго виждане би било твърде тясно тълкуване на понятието „причинно-следствена връзка“, съгласно което притежателят на засегнатото правото трябва да установи не само наличието на причинно-следствена връзка между това събитие и вредата, но и точната сума, на която възлиза тази вреда(това е и фактическият състав на чл.45 от ЗЗД). Подобно тълкуване обаче(според Съда на ЕС) „противоречи на самата идея за определяне на размера на обезщетението, а оттам и на член 13, параграф 1, втора алинея, буква б) от Директива 2004/48, който позволява присъждане на обезщетение без каквато и да причинно-следствена връзка между между събитието, довело да нарушаване на право на интелектуална собственост и претърпяната вреда“[8].
Мисля си, че тази част(касаеща неимуществените вреди) от Тълкувателно решение №3/2022 е най-съществена и следва да се отчита правилно при бъдещото правоприлагане по авторскоправни дела с цел презюмирането на факта, че в 99% от случаите при неимуществените вреди по тези спорове е налице безвиновна отговорност на ответника. Критерият за тази безвиновна отговорност е психическото отношение на дееца към причиненото от него[9], а не обективно настъпилата вреда – едно съществено изключение при авторскоправните деликтни искове(касаещи случаите на особените хипотези на обезщетение) от правилата на общия деликт по ЗЗД.
Автор: адвокат Атанас Костов
[1] Темата застъпих в пространна статия преди година – виж Костов, А., „Защо общите правила на извъндоговорната отговорност са неприложими към деликтните искове в интелектуалната собственост?“, сп. "Собственост и право", 2023 г., кн. 09;
[2] Позволявам си отново да подчертая, че Директива е обнародвана като част от трите закона по интелектуална собственост ЗАПСП, ЗМГО и ЗПрД през септември 2006г. – промяна обнародвана в Държавен вестник, бр.73. По мое впечатление този факт е част от базисното образование по право във всеки юридически факултет от 2006 година насам. Все си мисля, че този факт към днешна дата е някак „стар“, но в Апелативен съд София все още е нещо екзотично и за да го знаеш, трябва „да си завършил в чужбина“(цитат от съдебната практика на въпросния съд);
[3] Виж стр.7, първи абзац от решението;
[4] Това е и становището на Съда на ЕС по делото C-367/15, Stowarzyszenie “Oławska Telewizja Kablowa” v. Stowarzyszenie Filmow- ców Polskich във връзка с чл.13, буква (б) от Директива 2004/48;
[5] Виж дело на Съда на ЕС – „Oławska Telewizja Kablowa” v. Stowarzyszenie Filmow- ców Polskich“ във връзка с правилното приложение на чл.13, буква (б) от Директива 2004/48;
[6] Тук понятието вина по смисъла на разпоредбите за непозволеното увреждане се схваща като психичното отношение на причинителя към неговото поведение и последиците му, а не обективното неполагане на дължима грижа – за тези различни схващания вж. Конов, Т. Цит. съч., Глава трета.
[7] Виж. Саракинов, Г. – „Авторско право и сродните му права в Република България“, изд. „Сиби“, 2013, стр.97
[8] Виж отново мотивите по темата в дело на Съда на ЕС – „Oławska Telewizja Kablowa” v. Stowarzyszenie Filmow- ców Polskich“ във връзка с правилното приложение на чл.13, буква (б) от Директива 2004/48;
[9] Това е и мнението по темата на Конов, Т. Цит. съч., Глава трета.