Софтуерният патент. Международна и национална уредба.
Темата за софтуерните патентни се оказва дискусионна и много интересна в съвремието, поради преплитането на сериозни бизнес интереси с правата на потребителите и авторите на софтуерни произведения, които се нуждаят от защита. От друга страна проблемът визира съществуващите чисто юридически колизии, възникнали при изграденото противоречие между европейската доктрина и застъпения в нея режим, касаещ авторскоправната регламентация на софтуера като литературно произведение(съгласно чл.10 от Бернската конвенция – виж. редакция от 1971г.) в противовес на англосаксонското принципно виждане, че софтуерите могат да бъдат годен обект на индустриална собственост, т.е на патентоване. В текста на чл.10 от “Бернската конвенция за закрила на литературните и художествените произведения” изрично е закрепено правилото, че “компютърните програми независимо дали са изходни или обектни са защитени като литературни произведения в рамките на конвенцията”. Няколко години по-късно в типовите условия на Световната организация за интелектуална собственост, публикувани през 1978 г., е отразена дефиницията на израза „компютърна програма" като „поредица от инструкции, които са въплътени в четяща се от машина среда, така че да накарат машината, която има възможността за обработка на информация, да посочи, изпълни и постигне определена функция, задача или резултат". Може да се счита, че това е определението и на понятието „софтуер".
До този извод стигаме поради обстоятелството, че заглавието на “Типовите условия” на Световната организация за интелектуална собственост е „Закрила на компютърния софтуер". Тази кратка предистория ме води към становището, че международната уредба на софтуерните патенти се е развивала в отделни страни от света с различна динамика, като концепцията за тяхната законодателна уредба е търпяла промени. Те варират от първоначалната уредба на софтуера като съществуващ годен обект първо на авторското, а след това и на патентното право, до съвременната - според мен силно пресилена теза, че софтуерът като постижение на творческите индустрии и науката не следва да бъда “монополизиран” чрез патенти от бизнеса, а трябва да се превърне в едно от свободните и безплатни достижения на обществото.
1. Софтуерният патент в англо-саксонската патентна система. Патентното право на Обединеното кралство към настоящия момент изцяло е съобразено със смисъла на “Европейската патентна конвенция”, като в този смисъл компютърните програми са извън обхвата на изискванията за патентоспособност. Съдебната практика на Англия обаче застъпва позицията, че предполагаемо изобретение може да бъде разгледано като патент, само ако то осигурява реален принос, който е от техническо естество. Следователно компютърна програма, касаеща концепции за бизнес процеси не може да бъде регистрирана като изобретение, но компютърна програма за осъществяване на промишлен процес, може да се окаже годен обект на патентното право. Пример за казаното е историческия факт, че на 21 май 1962г., в Англия е подадена заявка за софтуерен патент от фирмата “Бритиш петролиум”, озаглавена "Компютър, предназначен за автоматимно решаване на ленейни програмни решения” ("A Computer Arranged for the Automatic Solution of Linear Programming Problems"). Изобретението се занимава с ефективното управление на паметта на компютъра, насочено към създаване на прости математически алгоритми, който като резултат се реализират с чисто софтуерни средства. Линейното програмиране или линейната оптимизация е метод за постигане на най-добър икономически резултат при максимум печалба и минимум разходи, който представлява математически модел, представен чрез линейни връзки. В настоящето линейното програмиране се използва в транспорта, енергетиката, телекомуникациите и дизайна. В конкретния коментиран случай, английският софтуерен патент за линейно програмиране касае оптимизиран процес за създаване на алгоритъм за бързо предаване на данни. Патентът е регистриран на 17 август 1966 г.(достъпен е на сайта на Европейското патентно ведомство като реферат № GB1039141), като той се счита за един от първите софтуерни патенти в света. В Австралия, която също е страна от англо-саксонска патентна система, чисто абстрактни методи за правене на бизнес, не се считат за патентоспособни, но ако методът се осъществява с помощта на компютър, то това е изключение от общото правило и изобретението е патентоспособно. Канадската съдебната практика e свързана с два основни казуса, които показват нагледно огромното значение на някои критерии, обуславящи патентоспособността на изобретения, в които е включен компютърен софтуер. Първият е свързан с казус, по който през 1981г., Федералният съд на Канада разглежда въпроса за патентоспособността на изобретение, в което участва софтуер по делото “Шлумбергер”(от англ. “Schlumberger”) Жалбоподателят, чиито софтуерен патент е откзан за регистрация от канадското Патентно ведомство, обжалва отказа, като иска да патентова метод за анализ на измервания от сондажи за проучване за нефт и газ. Прилагането на изобретението е свързано с процес, при който измерванията се обработват от компютър с цел за математически анализ. Съдът е постановил в мотивите на решението, че изчисленията, свързани с изобретението( ако те биха били направени от човек) са " математически формули и редица чисто психически операции ". Съдът констатира също така, че математически формули не подлежат на патентоване съгласно “Закона за патентите” на Канада, като това се отнася и до научните принципи или абстрактни теореми. Федералният съд на Канада мотивира решението си като отбелязва, че "фактът, че даден компютър се използва за изпълнение на откритие не променя естеството на това откритие." В този контекст жалбата по делото “Шлумбергер” е отхвърлена и съответно софтуерното произведение е признато за непатентоспособно, тъй като използването на компютър в описаната хипотеза не спомага нито за патентоване на коментирания метод, нито за определянето му като предполагаем обект на изобретение. През 2011г. канадският Федерален съд за втори път разглежда въпроса за патентоспособността на изобретение, което използва софтуер по делото “Амазон.ком”( от англ. “Amazon.com”). Жалбоподателите от “Амазон”, на които е отказана регистрацията на софтуерен патент от Патентното ведомство на Канада, искат да патентоват метод за онлайн покупки с "едно кликване ", което да позволява на потребителя да направи онлайн покупка, без изискване за повторно влизане за фактуриране и доставка. Федералният съд връща казуса за преразглеждане на Патентното ведомство на Канада, с мотива, че решението за отхвърляне на патента и по-специално констатацията, че предмет на патентните пертенции е бил непатентоспособен, са неправилни и патентът следва да бъде разгледан като такъв с патентоспособен предмет. Съдия Фелън, който разглежда казуса, обосновава решението си с виждането, че патентните претенции изцяло изграждат петте изисквания за патентоспособност, които съществуват в канадския “Закон за патентите”, като разкритото изобретение се отнася до “машина”, която е патентоспособен обект. На базата на този спор патентът на “Амазон” е регистриран през декември 2011. Този интересен казус доведе и до промяна в канадското патентно законодателство, касаещо опциите за регистрация на софтуерни патенти. На 8 март 2013г. канадското Патентното ведомство обяви промени в практиката относно експертизата на патенти въз основа на решението по делото “Aмазон”. Ведомството публикува нови насоки за определяне на едно изобретение като патентоспособно въз основа на целенасочено изграждане на претенции, касаещи софтуерен патент, наречени накратко CII(от англ. Computer-Implemented Inventions). В ръководство относно експертизата на заявки за патенти на Патентното ведомство на Канада(от англ. Manual of Patent Office Practice (MOPOP) и неговия чл.16 изрично е закрепено правилото, че софтуер, включен в изобретение може да бъде заявен единствено и само като метод (произведение, процес или метод на производство) или като част от машина (обикновено устройство, което действа чрез компютър), и/или продукт (изделие на производство). Ръководсвото MOPOP предвижда също, че никое софтуерно произведение не може да бъде заявено като патент, когато то представлява компютърна програма, база данни или компютърно генерирани сигнали.
1.1. Съдебна практика по софтуерни патенти в САЩ. Патентното ведомство на САЩ е регистрирало изобретения, които могат да бъдат квалифицирани като софтуерни патенти още в началото на 70-те години на миналия век. Статистиката сочи, че от 1985г., когато средно са регистрирани по 2000 софтуерни патенти на година, до 2000г. техният размер се е увеличил близо 10 пъти, като от началото на милениума досега годишно се регистрират близо 18000 софтуерни патента. Един от първите казуси в съдебната практика на САЩ, касаещи софтуерни патенти е този по делото “Готшалк срещу Бенсън”( от англ. Gottschalk v. Benson - 409 U.S. 63 (1972). Делото касае правен спор, във връзка с това, че в Патентното ведомство на САЩ е подадена заявка за изобретение, което е свързано с обработката на данни от програма и по-специално, превръщането им в числова информация за персонални компютри. В детайл – искането за патент сочи метод за конвертиране на сигнали от кодирана бинарна форма в чист бинарен код от нули и единици. Жалбоподателите обжалват отказът на Патентното ведомство на Америка да регистрира патента с мотива, че на основание чл.35 от Патентния закон на САЩ не могат да бъдат патентовани конвенционални програми за обща употреба в компютри, които представляват серия от математически сборове или психологически стъпки (виж. Patent Act, 35 U.S.C. § 100(b). Pp. 409 U. S. 64-73). Върховният съд на САЩ постановява решение, с което отхвърля патента, като в мотивите сочи, че патент за процес не може да бъде регистриран, особено “ако той се основава на математически формули и практическият ефект от него би бил патент върху самия алгоритъм”. През 1981г. Върховният съд на САЩ прави ново тълкувание на чл.35 от американския Патентен закон(от англ. Patent Act), във връзка с казус, визиращ софтуерен патент по делото “Даймънд срещу Диер”(от англ. Diamond v. Diehr, 450 U.S. 175 (1981). Патентната заявка, предмет на спора на спора, касае заявено за регистрация изобретение за леене и зреене на суров, синтетичен каучук. Процесът използва матрица за точно формиране и зреене на материала под действие на топлина и налягане, след което следва втвърдяване на синтетичния каучук във формата, така че продуктът да запази формата си и да е функционално оперативен след завършване на процеса. Жалбоподателите твърдят, че техният процес осигурява производството на формовани изделия, които са правилно втвърдени. Постигането на идеалното втвърдяване зависи от няколко фактора, включително дебелината на изделието при формоване, температурата на процеса на леене под налягане и сумата от време, през което изделието се оставя да престои в пресата. Най-доброто съчетание между време, температура и втвърдяване, което е важно за отварянето на пресата, се изчислява на базата на уравнението на Сванте Арениус( шведски физикохимик, носител на Нобелова награда за химия, създател на теорията за електролитната дисоциация). Жалбоподателите сочат иновативността на заявения патент с приноса им да се наблюдава и измерва непрекъснато температурата вътре в калъпа. Тези температурни измервания се извършват автоматично от компютър, който многократно преизчислява времето на втвърдяване съгласно уравнението на Арениус. Експертът в Патентното ведомство на САЩ отхвърля патентните претенции на жалбоподателите с единствения мотив, че те са незоконосъобразни на основание чл.35 от Патентния закон на САЩ, тъй като стъпките, описани в претенциите се извършват с помощта на компютър под управлението на съхранена програма, позовавайки се на прецедента “Готшалк срещу Бенсън”( от англ. Gottschalk v. Benson - 409 U.S. 63 (1972). Всичко това води експертът до заключението, че с патентните си претенции жалбоподателите търсят закрила на компютърна програма за формоваща преса. При обжалването Върховният съд заключава, че претенциите на жалбоподателите не са били насочени към защитата на математически алгоритъм или метод на изчисление, а по-скоро към метод за леене на гумени изделия чрез решаване на практически проблем, който е възникнал във връзка с оформянето и втвърдяването на каучукови изделия. Ето защо съдът постановява решение, с което застъпва становището, че "патентните претенции не могат да бъдат незаконни, просто защото те съдържат математическа формула, компютърна програма, или цифров код", а напротив – те по-скоро са патентоспособни, ако се прилагат в структура или процес, които могат да се разглеждат в цялост като технически приложими, т.е изпълняват техническа функция, която патентните законите разглеждат като обект на защита. Във връзка с различното третиране на патентните права в различни части на страната, през 1982г.
Конгресът на САЩ създава нов специалициран съд – Федералeн апелативен съд(от англ. United States Court of Appeals for the Federal Circuit, съкратено CAFC), за да разглежда патентни дела. Следвайки няколко знакови съдбни решения на тази инстанция, в началото на 90-те години съдебната практика на САЩ установява окончателно патентоспособността на софтуерните патенти, като през 1996г. американското Патентно ведомство приема т.нар. на “Окончателни правила за експертиза на сафтуерни патенти”(от англ. Final Computer Related Examination Guidelines). Визираният документ застъпва правилото, че “заявката за изобретения, свързани със софтуер са обект на задължителна експертиза. Това изискване следва да бъде разграничено от различно формулираните забрани срещу патентоването на абстрактни идеи, природни закони или явления", които съществуват както в американското законодателството, така и в други национални и международни актове(включително и в българския Закон за патентите и и регистрацията на полезните модели – чл.6, ал.2, т.1). Неотдавнашното разрастване на интернет и електронната търговия доведе до заявяването и регистрацията на множество патенти патенти в САЩ, които касаят имплементирани бизнес модели(методи) в софтуер, с уговорката, че доколко бизнес моделите са патентоспособни е различен теоретичен и практически въпрос от това, дали софтуерът е обект на патентоване. В продължение на много години американското Патентно ведомство поддържаше позицията, че методите за правене на бизнес или бизнес моделите не са патентоспособни. С нарастването на заявки за патенти, касаещи интернет или методи за електронна търговия през 80 и 90-те години, Патентното ведомство на САЩ установи твърда практика, която застъпи правилото, че не е практически оправдано да определя кое изобретение е техническо такова или бизнес метод. В този ред на мисли експертите бяха задължени да не разглеждат дадено заявено изобретение като метод за правене на бизнес(независимо дали заявката съдържа такива претенции), а по-скоро да се водят от това дали са налични общите материалноправни изисквания, които биха били важни деюре за патентоспособността на всяко едно изобретение по принцип.
2.Софтуерният патент в европейската патентна система. Патентоспособността на софтуер, компютърна програма и/или компютърно реализирани изобретения в рамките на Европейската патентна конвенция(ЕПК) е юридическата опция, според която споменатите обекти биха били регистрирани по силата на сочения международен акт за издаване на европейски патенти, приет на 5 октомври 1973. Този критерий(патентоспособността) съдържа в себе си и обективната преценка дали европейските патенти, издадени от Европейското патентно ведомство (ЕПВ) във визираните специфични области, наричани условно "софтуерни патенти", се считат за валидни от националните патентни ведомства и съответно съдилища, като годен обект на патентното право. Тук следва да се отбележи, бе базираната в Мюнхен, Германия “Фондация за свободна информационна инфранструктура”(“Foundation for a Free Information Infrastructure” или FFII), която още в началото на века активно се бореше с т.нар “патентни софтуерни тролове” в Европа, бе дала дефиниция за софтуерния патент с тезата, че той не трябва да бъде допускан като съществуващ обект на патентното право, като го определяше като "патент за всеки вид компютърно представяне, извършено чрез компютърна програма". През 2005г. Европейското патентно ведомство определи софтуерния патент като изобретение, насочено към защитата на компютърна програма, обявена като такъва сама по себе си или алгоритъм, или компютърно-приложен бизнес метод, който няма технически принос. Това определение касаеше волята на ЕПВ да бъде приета т.нар. “Директива относно патентоспособността на софтуерните продукти”. След близо три годишни разисквания по темата, Европейският парламент отхвърли единодушно приемането на коментираната директива с мотива, че нейното законодателно установяване би допуснало патентоване на компютърно реализирани изобретения, т.е. изобретения, постигнати чрез използване на компютър, компютърна мрежа или подобно оборудване, което най-малкото би противоречало на международната практика и най-вече на Бернската конвенция. Коректно е да маркирам обстоятелството, че в рамките на ЕПК и конкретно в нейния чл. 52, "компютърните програми" не се признават за изобретения, които биха получили защита като европейски патенти. Това изключение от патентоспособност се отнася само до случаите, в които заявката за европейски патент се отнася единствено и само до компютърна програма сама по себе си. Във връзка с правилото на чл.52 ЕПК, заявките, които касаят “софтуерни патенти” се подлагат на изключително строга експертиза, в сравнение с тази, която например се извършва в САЩ по отношение на същите обекти, но това съвсем не означава, че в рамките на Европейското патентно ведомство всички изобретения, които касаят или съдържат в себе си софтуер са де юре непатентоспособни. Eвропейската патентна конвенция застъпва правилото, че с европейски патент могат да бъдат защитени изобретенията във всички сфери на техниката, които са нови, имат изобретателска стъпка и биха били успешно индустриално приложими(чл.51, ал.1 от ЕПК).
За сметка на това в чл.52, ал. 2 от ЕПК се изключват от патентоспособност следните обекти: -открития, научни теории и математически методи ; -естетически творения ; -планове, правила и методи за интелектуална дейност, видеоигри или правила за делова дейност(бизнес методи) и компютърни програми; Разпоредбите на алинея втора за липса на патентоспособност се прилагат само до степен, до която европейската патентна заявка или европейски патент се отнасят до сочените във въпросния текст обекти сами по себе си. Потвърждение на казаното е фактът, че твърдата практика на апелативните състави на ЕПВ , сочи мотивът, че едно изобретение е патентоспособно, ако тя предлага ново и неочевидно техническо решение на технически проблем. предоставя една нова и не- очевидни " техническо " решение на технически проблем. Алтернативно, техническият проблем, който следва да бъде решен може да фокусиран и върху задачата как самият компютър да бъде направен по-лесен за използване(ако се приеме, че той също е част от съществуващото ниво на техниката). Пример от практиката в тази насока е решение № T928/03, постановено от Апелативния състав към Европейското патентно ведомство на 2 юни 2006г., във връзка със заявка №97120468.0, със заявител фирма “Конами Ко” (от англ.KONAMI CO., LTD). Предложеният патент прави възможно визуализирането на индикатор(интерфейс, който помага на играещия с определана информация – например за допуснати грешки) на екрана на потребителя на интерактивна видеоигра, който технически резултат не е опосреден от психологически процес в човешкия мозък, но за сметка на това е свързан с показването на конкретна техническа функция на екрана. Функционалността на изобретението не е опорочена от факта, че визуализираната информация също влиза в употреба на потребителя, взаимодеиствайки с видеоиграта, изобразена на екрана.
Практиката във връзка със софтуерни патенти, заявени или регистрирани в Европа контрастира с тази на други страни от англосаксонската система, като САЩ и Австралия. В тези страни самото използване на компютър е достатъчно основание, за да направи един бизнес метод патентоспособен, дори ако компютърът не се използва по нов или изобретателен начин, а само опосредява или технически осигурява бизнес метода, който притежава патентоспособни характеристики. Подобна позиция е изрично отхвърлена от ЕПВ при вземането на решения за патентоспособност на софтуерни патенти, като пример в тази насока е дело №T258/03, постановено от Апелативния състав към Европейското патентно ведомство на 21 април 2004г., във връзка със заявка №97306722.6, със заявител фирма “Хитачи” (от англ. HITACHI, LTD). По това дело Апелативният състав към ЕПВ е постановил, че методология, състояща се от модификации на бизнес модели, насочени към заобикаляне на технически проблем, а не до решаването му с технически средства, не допринася за патентоспособността на заявеното изобретение. В случая се касае за компютърна програма, която свързва няколко компютърни устройства в мрежа, с цел провеждане на търг за даден продукт. Предвид факта, че заявеното изобретение не предлага ново техническо решение и изцяло осъществява нормата на чл.52, ал.2, предложение трето от ЕПК, то същото е отхвърлено като непатентоспособно от Апелативния състав към ЕПВ. 2.1 Съдебна практика по софтуерни патенти в Европейското патентно ведомство. Практиката на ЕПВ е доста последователна по отношение на третирането на различните елементи от фактическия състав на чл.52, ал.2 от ЕПК. Например математическите методи са твърдо изключени от патентоспособност, но електрически филтър, проектиран в съответствие с такива методи ще бъде регистриран като патент, ако отговаря на изискванията на чл.52, ал.1 от ЕПК. Във връзка с хипотезата на чл.52, ал.2 от ЕПК компютърни програми са патентоспособни, доколкото те предоставят техническо решение, което допринася за обогатяване нивото на техниката.
В съответствие с практика на апелативните състави на ЕПВ, “технически принос” обикновено означава бъдещ технически ефект, който излиза извън рамките на нормалното физическо взаимодействие между програма и компютър. Апелативните състави на ЕПВ приемат също мотива, че технически ефект, предоставен от компютърна програма може да бъде, например, намалено време за достъп до паметта , по-добър контрол върху роботизирана ръка или подобрено приемане и/или декодиране на радиосигнал. Важен момент е, че този ефект не трябва да бъде външен за компютъра, от който се изпълнява програмата - например увеличаването на въздействието на интерфейса върху потребителя или оптимизирането на времето за достъп до твърдия диск могат да бъдат квалифицирани като технически ефекти, които да доведат до патентоспособност на една заявка за софтуерен патент. Считано от 2013 г., основополагащият материалноправен критерий, използван за отграничаване на патентоспособните изобретения, от тези, които не могат да бъдат регистрирани, е обектът на заявяване да има техническа приложимост. Дали съответното изобретение притежва “технически характер”(както всъщност е оригиналния превод от англ.”technical character”), се оценява от експертизата без да се отчита предходното състоянието на техниката, т.е т.нар “технически принос” (който критерий касае новостта, но не и техническата приложимост). Това съждение води до извода, че това дали едно изобретение е технически приложимо няма нищо общо с това дали същото изобретение има принос към нивото на техниката. Щефан Стайнбренер (бивш председател на Апелативните състави към EПВ) застъпва становището, че всеки обект, сочен в хипотезата на чл.52, ал.2 от ЕПК – включително и компютърните програми, могат да бъдат част от едно заявено изобретение, ако последното има техническа приложимост или допринася за нея(като в частност е решен технически проблем, чрез използване на технически средства или е постигнат технически ефект; възникнали са технически взаимодействия или са постигнати технически приложения, с други думи - обектът е доказано технически използваем).
Реално около 1996г. настъва промяна в практиката на ЕПВ, относно това кое изобретение има “технически ефект” или приложимост, съгласно нормата на чл.52, ал. 1 и ал.2 от ЕПК. Съгласно критерият “изобретателска стъпка” (виж. решение № T 52/85 на ЕПВ), заявеният обект не се отнася до изобретение по смисъла на член 52, ал.1 от ЕПК, когато не е постигнат технически принос, отнасящ се до област, която е патентоспособна. Основополагащо решение по тълкуването на чл.51, ал.1 и ал.2 от ЕПК е това, по дело №Т 258/03, касаещо заявката на фирма “Хитачи”, относно метод за провеждане на търгове. Коментирането решение на Апелативния състав към Европейското патентно ведомство (ЕПВ) е постановено на 21 април 2004г., като то засяга в значителна степен оценката на техническия характер на едно изобретение и изобретателската му стъпка. Мотивите на решението сочат, че "метод, който включва технически средства е изобретение по смисъла на чл.52, ал.1 от ЕПК. Решение №Т 258/03 контрастира с едно малко по-старо решение на Апелативния състав на ЕПВ № T 931/95, касаещо заявката на фирма “Пеншън Бенефит Системс Партнършип”(от англ. Pension Benefit Systems Partnership). Последното закрепя правилото, че " самият факт, че обработката на база данни става чрез изчислителни средства, т.е. технически средства, не обуславя задължително обстоятелството, че в претенциите са изложени основания за техническия характер на претендирания за регистрация метод". Опитвам се да обясня, че всъщност решение №Т 258/03 поставя на равни нога апаратурните патенти(касаещи софтуер) и методите(касаещи или опосредени от софтуер) относно експертизата за патентоспособност на основание чл.52, ал.2 от ЕПК. С други думи Апелативният състав към ЕПВ въвежда с това решение нови основания за експертиза, като уточнява, че терминът “изобретение" в определението на патентоспособни изобретения, което се съдържа в чл.52, ал.1 от ЕПК, следва да се тълкува като "обект с технически характер". Така присъствието на хардуер в заявените патентни претенции, които касаят бизнес метод, предоставящ реализирането на технически резултат, ще бъде достатъчно основание, за да се преодолеят евентуалните възражения на експертизата относно патентоспособността на бизнес метода, в частност - вероятността от неговия технически принос. Решения като №Т 258/03 дадоха да се разбере, че критерият “технически принос” е реално вече неприложим. Въпреки това трябва да се маркира факта, че не всички методи, включващи използването на технически средства са патентоспособни. Те все пак трябва да отговарят на материалноправните абсолютни основания за патентоспособност, а имено да са нови, да представляват неочевидно техническо решение на технически проблем и да са промишлено приложими. Експертизата, касаеща хипотезата на чл.52, ал.2 и съответно ал.3 от ЕПК е само първия елемент от сложния фактически състав на патентоспособността като материалноправен критерий. Компютърните програми, заявени като софтуерни патенти често биват отхвърлени и поради липса на втория елемент от фактическия състав - изобретателска стъпка. Първият и вторият елемент могат и да не бъдат в идеална съвкупност, т.е наличието и само на един от двата елемента води да липса на патентоспособност, като с оглед на това следва да се отбележи още веднъж, че съгласно съвременната практика на Апелативните състави на ЕПВ за патентоспособността реално няма значение дали едно изобретение има “техническия принос” или не.
Тълкуването, извършено от Апелативните състави на ЕПВ на термина "изобретение" относно дефиницията, касаеща патентоспособните обекти, е наложено от корекция в съдебната практика във връзка с елемента “изобретателска стъпка”. Тази промяна касае дело № Т641/00, което е мотивирано с извода, че изобретението може да се състои в съвкупност между технически и нетехнически характеристики. В такива случаи, ЕПВ обикновено прилага така нареченият "метод на Комвик” (от англ. "Comvik approach"), за да се оцени дали изобретението има “изобретателска стъпка”. Всяка нетехническа функция, т.е. такава от област, изключена от патентоспособност, съгласно член 52, ал.2 и ал.3 от ЕПК, не може да бъде взета под внимание при експертизата, касаеща критерия “изобретателска стъпка”, освен ако тя взаимодейства с технически обект(предмет на заявката за патент), който е насочен към решаване на технически проблем. В този контекст е и решение №Т0154/04, което е постановено от Апелативния състав към ЕПВ на 15 ноември 2006. по заявен патент №94912949.8 на “Дънс лицензинг асошиейтс”(от англ. DUNS LICENSING ASSOCIATES, L.P). Мотивите на това решение застъпват правилото, че методи за бизнес проучвания са изключени "като такива" от патентоспособност, съгласно чл.52, ал. 2 и ал.3 от EПК. Апелативният състав е постановил също, че събирането и оценката на база данни като част от метод за бизнес изследвания, не предадат технически характер на заявения метод, ако този процес не допринася за решаването на технически проблем. В мотивите на решението е залегнало и нормативното правило, че във връзка с хипотезата на чл.52, ал.1 от ЕПК, за да бъде разглеждано едно изобретение като патентоспособно, то трябва да отговаря на изискванията за новост, изобретателска стъпка и промишлена приложимост. Относно понятието "състояние на техниката", което в теорията е използвано като отправна точка за оценка на изобретателската стъпка, трябва да се каже, че то се тълкува в смисъл на "нивото на техниката", но от гледна точка на специалиста в конкретна област на технологията (например софтуерен инженер или разработчик). Целите на така провежданата етспертизата са до колко един технически проблем може да мъде решен от съответния технически специалист, към приоритетната дата на заявяване на патента. В този контекст, когато става въпрос за софтуерен патент няма как да бъде избран експерт в областта на маркетинга или застрахователните полици, вместо еспет по компютърен хардуер или по управление на паметта на компютър. Това означава, че самото изпълнение на бизнес метод от компютър или компютърна мрежа рядко е свързано с наличието на изобретателска стъпка, освен ако този процес води до компютърно подпомогнат и значително подобрен промишлен резултат или с помощта на компютър се постига по-ефективно управление на самата копютърна памет. Тук пак се връщаме на становището, че изобретателска стъпка ще е налице само, когато софтуерният патент не е такъв сам по себе си, а е промишлено приложим. Интересен факт е, че практиката на Апелативните състави на ЕПВ не е задължителна за първоинстанционните отдели на ЕПВ (т.е. за отделите, извършващи експертизата), като те си запазват правото да преценят патентоспособността по удачния за тях начин. Според мен тази вътрешноведомствена структура на правоприлагането е парадоксална и крие опасност от субективизъм и неприлагане на сериозно мотивираната и в дълбочина изследвана нормативна база, свързана с ЕПК, превърнала се в константна практика на Апелативните състави.
Другият специфичен момент е, че на основание чл.99 от ЕПК в девет месечен срок от публикуването на съобщението за издаване на европейския патент в Европейския патентен бюлетин, всяко трето лице(физическо или юридическо такова) може да подаде опозиция срещу патента на следните основания: -предметът на европейския патент не е патентоспособен по смисъла на членове 52 до 57; -европейският патент не разкрива изобретението по начин, достатъчно ясен и пълен, за да може то да бъде осъществено от специалист в областта; -предметът на европейския патент излиза извън обхвата на първоначално подадената заявка или ако патентът е издаден за разделена заявка или за нова заявка, подадена съгласно член 61, извън съдържанието на първоначално подадената по-ранна заявка. Особеността тук е, че процедурата по опозиция пред ЕПВ може да има два изхода(виж. Решение №T2427/09, относно заявения софтуерен патент, касаещ отдалечен достъп до интернет ресурси, на фирма “NEOMEDIA”). В първият случай, ако “Отделът по опозиция” счита, че има поне едно доказано основание, което се явява пречка за поддържане на европейския патент, той обявява патента за недействителен или в противен случай – отхвърля опозицията като неоснователна(чл.101, ал.2 от ЕПК). Във втория вариант, ако “Отделът по опозиция” приеме, че поради направените от патентопритежателя по време на производството по опозиция изменения, патентът и изобретението, за което той се отнася отговарят на изискванията на ЕПК, се решава патентът да бъде поддържан така, както е изменен. Ако пък “Отделът по опозиция” приеме, че направените изменения в процедурата по опозиция не отговарят на материалноправните изисквания на ЕПК, то патентът се обявява за недействителен(чл.101, ал.3 от ЕПК).
3. Софтуерният патент в българската патентна система. Принципното становище, което застъпва българското законодателство и в частност чл.6, ал.2, т.3 от Законът за патентите и регисрация на полезните модели(ЗПРПМ) е, че не са патентоспособни “планове, правила и методи за интелектуална дейност, за игри или за делова дейност и компютърни програми. Както и в международната практика изрично е предвидено изключение от това правило, като е предвидено, че чл.6, ал.2, т.3 от ЗПРПМ се прилага само, когато желана защита се иска само по отношение на сочените обекти сами по себе си. Това означава, че ако те са имплементирани в или способстват за техническия резултат на заявени за регистрация изобретения, които са нови, имат изобретателска стъпка и са промишлено приложими, то може да се говори за т.нар софтуерен патент(чл.6, ал.3 от ЗПРПМ). Пример в тази насока са някой медицински устройства(но не и методи – виж забраната на чл.7, ал.1 от ЗПРПМ), чиито технически резултат(например пейсмейкър или ортопедичен робот за пробиване на стави с компютърен терминал) е способстван като работа от софтуер и/или хардуер, който предава информация за това, как действа, т.е какъв е конкретния технически резултат от работата на самото техническо устройство в тялото на човека. Такова патентовано устройство е роботът “Доро”(от англ.“DORO”). Тий представлява ортопедичен робот за автоматично пробиване, като в заявените претенции са включени неговите захранващи и електронни блокове, компютърни терминали, изпълнителнен механичен модул и т.н. Техническото приложение на този робот се контролира от неговия блок за управление. Той се състои от главен захранващ модул, захранващи блокове на двигателите, силови модули за контролерите, както и самите контролери. Там са поместени и терминалите за връзки с компютър. Последният предоставя възможност за препрограмиране и програмното обезпечение на самия робот, което позволява пробиване на кости в реално време. За коментираното изобретение е регистриран полезен модел №1053/24.07.2008г. и патент за изобретение №66136/17.08.2011 г. в Патентно ведомство на Република България. Особено интересно българско изобретение в областта на т.нар “софтуерни патенти” според мен също така е патент №63704/04.10.2002г., под наименованието “Цифрова писменост и метод за комуникация на майчин език”. Изобретението(с автор инженер Койчо Митев) представя метод за фонетичен структурен анализ на човешката реч, като благодарение на използването на цифрите от десетичната бройна система се възпроизвеждат всички световни езици и диалекти. Думите от всеки език се въвеждат в компютър, който опосредява процеса на възпроизвеждането им при разговор(например при конферентна връзка вие говорите на български, а от другата страна приемат разговора на китайски). При факта, че секторът от българската икономика, който се занимава със създаване на софтуерни продукти, е най-динамично развиващият се и стабилен пазарен сигмент, в който са инвестирани и значителни капитали, не мога да си обясня липсата на ръст на патенти, които да могат да бъдат квалифицирани като “софтуерни” естествено при уговорките, изразени в настоящето изложение. Реално липсва и съдебна практика в България по проблема “софтуерни патенти”, която да даде детайлна регламентация на тази съвременна тема в патентното право, с цел по-добро правоприлагане, стабилизиране на бизнеса и стопанската инициатива, като всичко това потвърждава извода за ниска патентна активност. Надявам се настоящата статия да е даде правилни насоки на бизнеса и да е довела до виждането, че софтуерните патенти са възможни както в Европа, така и в България, но при точно определени характеристики на желания обект на патентно защита.
Автор: адвокат Атанас Костов