Авторско право в архитектурата и авторски надзор.
През последните години поставената на разглеждане тема придоби огромно практическо значение, най-вече с оглед проблемите, които тя засяга при охраняване правата на отделните автори архитекти и проектанти, ангажирани в инвестиционния процес както по Закона за обществените поръчки (ЗОП), така и в частния сектор. Оказва се, че често, на базата на неуредени финансови отношения, касаещи заплащане на авторския труд на даден архитект или проектант по конкретна сграда или съоръжение, възникват различни по естеството си юридически спорове, чиито режим на законодателна уредба е смесен, тъй като са налице както авторскоправни мотиви по Закона за авторското право и сродните му права(ЗАПСП), така и такива по Закона за устройство на територията(ЗУТ). Един от най-честите спорове в тази насока е кой и при какви условия следва да извърши авторския надзор върху определена сграда, която първоначално има за архитект или проектант конкретно лице автор, което постфактум е прекратило договорните си отношения с инвеститора или възложителя на проекта. Определянето на точна и ясна рамка в областта на правоприлагането, регламентираща този процес, чрез строго спазване на законодателните инструменти и доктриналните виждания, би унифицирало съдебната практика, която в момента е разнопосочна по темата, в зависимост от това дали конкретния казус касае частноправни правоотношения или е налице възлагане по ЗОП от държавата или общините.
1.Авторскоправни аспекти на проблема.
Законът за авторското право разделя архитектурните произведения на три групи. Според чл.3, ал.1, т.6 от ЗАПСП първата група касае всички обекти на авторското право, които са под формата на реализирани произведения на архитектурата и приложени устройствени планове. Втората група включва одобрените архитектурни проекти, одобрените проекти по устройствено планиране, карти, схеми, планове и други, отнасящи се до архитектурата и териториалното устройство[1], а третата група визира част от архитектурно произведение, както и подготвителните скици, планове и други подобни – аргумент от чл.3, ал.3 ЗАПСП. Субектите, който са титуляри на авторскоправни правомощия върху визираните три групи произведения на архитектурата са архитектите и проектантите. Техните права са от категорията на абсолютните, т.е те могат да възникнат единствено и само intuitо personae (от лат. “с оглед на личността”) за конкретния автор като физическо лице, дори и когато това лице е част от колектив[2] или от състава на проектантско бюро или фирма, наела го по трудово правоотношение. Дори и в последната хипотеза, която касае нормата на чл.41 от ЗАПСП, авторските права на проектанта или архитекта възникват за него, а не за работодателя[3], освен ако не е уговорено друго.
Произведенията на архитектурата са предвидени като обекти на авторското право с Бернска конвенция за защита на литературните и художествени произведения, която е реципирана в националните законодателства на страните членки. На базата на едни от последните изменения в ЗАПСП от 2011г. в България бяха приети доста противоречиви, бих ги нарекъл необмислени текстове, които касаят архитектурните права. В желанието си да приближат авторскоправната уредба на ЗАПСП до ЗУТ, някой лобистки среди, чрез явен законодателен натиск, въведоха някои нелогични уточнения в ЗАПСП, като например изискването, че архитектурни произведения следва “да са реализирани”. Как едно архитектурно произведение под формата на архитектурен проект например е реализирано преди окончателното завършване на сградата и защо във всяка една фаза от строителния процес се извършва авторски надзор[4], след като сградата бива финализирана окончателно технически, а дори и документално по-късно? В този контекст очевидно изразът “реализирани архитектурни произведения” е неточен. Да, произведението на архитектурата следва да е обективирано публично, в противен случай липсва обект, по отношение, на който да възникнат авторски права. Но в чл. 3, ал. 1 от ЗАПСП е предвидено, че за да е обект на авторското право, произведението следва да е „изразено по какъвто и да е начин и в каквато и да е обективна форма“. Оттук следва логичният извод, че няма как архитектурното произведение да бъде обективирано, ако не е пресъздадено фактически в реалността, извън идеите на архитекта или проектанта. Ето защо терминът “реализирано” произведение е ненужен, най-вече защото препраща към техническата терминология и изисквания на Закона за устройство на територията(ЗУТ), които нямат нищо общо с вложения нормотворчески замисъл на авторскоправната доктрина по ЗАПСП. В международен мащаб, когато говорим за авторски права в архитектурата се използват термините “произведение на архитектурата” или ”дизайн на архитектурата”. Самоналагащ се в този контекст е изводът, че чуждестранните законодатели не използват термина “реализирано произведение” в смисъл на построената сграда, съоръжение, мост, площад и т.н като триизмерен обект, който реално съществува в действителността, тъй като е ограничителен и презумира, че произведението ще трябва да представлява задължително фактически обективиран архитектурен дизайн. Бих искал да уточня, че много произведения на архитектурата възникват в различно качество, например под формата на макети и триизмерни модели, участват в национални и международни изложби като скици или проекти, а някои архитектурни конкурси работят с 3D изображения, под формата на архитектурен дизайн т.н. Това означава ли, че след като сградата не е реализирана фактически в реалните си размери и функционалност, тя не възниква и по други начини като обект на авторското право? Дори нормалната житейската логика сочи, че отговорът на този въпрос е отрицателен, тъй като създаването на визията на една сграда сама по себе си е творчески процес, чиито краен резултат, дори бидейки само под формата на триизмерно изображение или модел, макет и т.н(обективирани публично по какъвто и да е начин), е обект на авторскоправна защита.
Съществуват и специфични архитектурни дейности, свързани с теренна консервация на недвижими културни ценности, реставрация на фасади, на художествени елементи и стенописи в интериор на архитектурно-строителни и художествени културни ценности и консервация на археологически недвижими културни ценности[5], за които също се изготвят части от скици, планиране и т.н, като те много често са обект на публично обсъждане чрез визуализации, прилагани към съпътстващите ги постфактум обществени поръчки, а и спрямо тях също се извършва текущ авторски надзор. Поради казаното рестриктивното, едностранчиво и неправилно тълкуване на някои технически норми в Закона за устройството на територията не следва априори да се прилага към авторскоправното законодателство, тъй като двата закона следват различна нормотворческа логика, макар и в доста отношения да имат допирни точки. Съгласуването по най-подходящия начин именно на тези общи моменти и в двата закона като краен нормотворчески резултат, явно не е била целта на промените в ЗАПСП от 2011 година. Тук е мястото да се отбележи, че ЗУТ все пак е технически закон, който урежда обществените отношения, свързани с устройството на територията, инвестиционното проектиране и строителството в Република България, и определя ограниченията върху собствеността за устройствени цели.[6] От своя страна Законът за авторското право и сродните права е един специален закон в областта на интелектуалната собственост, като той не разглежда вещноправни проблеми, в частност в областта на архитектурата, а урежда защитата на творческите постижения на българските архитекти и проектанти. Опитът за въвеждане на технически критерии в този процес, сочи лобистка намеса в законодателния процес от страна на определени архитектурни среди, водещи до лошо нормотворчество, което в крайна сметка не води до юридически ползи дори за самите архитекти, напротив – уврежда ги пряко. Така формулирана нормата на чл. 3, ал. 1, т. 6 от ЗАПСП създава затруднения и в гражданския оборот, чрез силово налагане на тежки, неработещи правни конструкции.
Недоумение буди и втората част от текста на чл. 3, ал. 1, т. 6 от ЗАПСП “…..приложени устройствени планове”. На първо място, чисто систематично, по-правилно би било уредбата на устройствените планове да се осъществява от чл.3, ал.1, т.8 от ЗАПСП, тъй като тази норма винаги е уреждала коментираните обекти на авторското право, което за пореден път сочи извода, че последните промени в ЗАПСП, касаещи архитектурните произведения са правени не особено обмислено и прецизно. В цитираната разпоредба се говори обобщено за „планове“, което означава, че законодателят е искал в нея да попаднат всички видове планове, без да внася ограничение. С изменението на чл. 3, ал. 1, т. 6 от ЗАПСП се внася тавтология, тъй като едни и същи обекти се закрилят от две различни норми[7], което показва слаба законодателна техника. Това от своя страна налага извода, че устройствените планове са защитени авторски произведения на основание чл. 3, ал. 1, т. 8 от ЗАПСП, поради което отпада нуждата същите да се защитават и в отделна точка. На следващо място недоумение буди използваната дума „приложени“? Какво се случва, ако един устройствен план е бил възложен, изработен и представен например във връзка с даден конкурс по градоустройствен проект, но не е приложен? Според абсурдната логика на настоящия текст, той не би следвало да е обект на авторското право. Дори нормата на чл.103 ЗУТ няма законодателно изискване общите или подробни устройствени планове да бъдат “приложени”. Напротив. ЗУТ изгражда виждането, че всеки устройствен план се съобразява с предвижданията на концепциите и схемите за пространствено развитие и устройствените планове от по-горна степен, ако има такива, и представлява по отношение на тях по-пълна, по-подробна и конкретна авторска разработка[8]. Важно е да се отбележи в този ред на мисли, че хипотезата на чл.103, ал.4 от ЗУТ намеква за факта, че устройствените планове са обекти на авторското право и без те да са “приложени”[9], което само потвърждава поддържаната в настоящето изложение теза и нейната основателност. От казаното може да се заключи, че използваният термин „приложени“ е неясен, не може да се извлече неговото съдържание и чрез аналогия с други нормативни актове уреждащи устройствените планове, тъй като той не се използва никъде освен в чл. 3, ал. 1, т. 6 от ЗАПСП.
На следващо място в чл. 3, ал. 1, т. 8 се приема, че обекти на авторското право са и „одобрени архитектурни проекти…“. Тук отново попадаме на технически конструкции, заимствани от ЗУТ[10], които са лишени от какъвто и да е авторскоправен смисъл, за разлика от практиката в международен план, включително и в Бернската конвенция, според която е достатъчно да бъде създаден архитектурен проект, чертеж или скица, независимо дали те са одобрени или не. В доктрината правилно се акцентира на факта, че добавянето в ЗАПСП на изискването за одобрение на проекта, противоречи на чл. 2 от ЗАПСП[11]. Не може авторът, на един архитектурен проект, който е плод на неговата творческа дейност, да бъде санкциониран, като за него не възникнат авторски права, защото проектът му не е „одобрен“ технически. Недопустимо е обвързването на авторските права на архитектите-проектанти, с успешното завършване на административната процедурата по одобрение на проекта, която е нужна за издаване на разрешение за строеж. Изправени сме пред един юридически нонсенс, в който процедура, предвидена технически в Закона за устройство на територията (ЗУТ) да е “обуславяща” за възникването на авторски права по специалния закон в областта на интелектуалната собственост - ЗАПСП.
2.Проблемът с препроектирането и даването на съгласие в тази насока.
Два от най-проблемните текстове ЗАПСП са §2, т.9а и §2, т.9б от преходните и заключителните разпоредби. Първият от тях застъпва противоречивото законодателно виждане, че "преработка на архитектурен проект" е приспособяването или използването му за създаване на нов проект и внасянето в него на всякакъв вид промени. Тази норма, в сегашната и редакция, тотално игнорира смисъла на чл.9 от ЗАПСП и направо говори за наличие на „нов проект” и „внасянето на всякакъв вид промени” в базисния такъв. С една дума, съществуващият вече архитектурен проект(като обект на авторското право), изработен и съобразен със всички технически изисквания, може да бъде преработен от „автора на преработката”, като така възниква „нов проект” и в него се внасят „всякакъв вид промени”? Така на базата на преработеният проект се “реализира новото” архитектурното произведение и авторът му е “безспорен” поради презумпцията на чл.12, ал.2 ат ЗАПСП. Дали тези преработки и “нови проекти” нарушават чужди авторски права - законодателната логика след 2011г. сочи, че това „няма значение”. Както стана ясно въпросната необмислена конструкция води и до тотално противоречие и с чл.9 от ЗАПСП . Съдбата на този текст (на §2, т.9а ЗАПСП) според мен е само една – премахването му от закона. Тук не може да се говори за ревизиране, тъй като така формулиран, визираният текст противоречи на основни принципи на авторското право, а и на конституционния принцип[12] за ненарушаване на интелектуалната собственост на български граждани, като води до тежка колизия с базисни, материалноправни права на авторите на архитектурни проекти и произведения. Надявам се всичко това да бъде отразено и в съдебната практика, за да не се стигне до още по тежки противоречия межди доктрината, законодателството и правоприлагането.
Особен проблем в коментираната насока представлява и нормата на §2, т.9б от ЗАПСП. Този текст ни казва какво представлява "преработка на произведение на архитектурата" – това е неговото пристрояване, надстрояване, преустройство и промяна на предназначението му. Тук отново не става ясно дали тези действия следва да се извършват, без да се накърняват правата на автора на архитектурното произведение (аргумент от чл.9 от ЗАПСП), както и с негово писмено съгласие в хипотезата на чл.69 от ЗАПСП. Тук освен авторскоправните моменти се пропускат и изискванията за пристрояване и надстрояване в смисъла на ЗУТ. От съществено значение е фактът, че в нормата не е отразено изискването за спазване на всички нормативни изисквания относно законността на строителната дейност и тези по реконструкцията или пристрояването на сградата. Те трябва изцяло да отговарят на ЗУТ и останалите подзаконови нормативни актове, касаещи териториалното устройство (чл.15, ал.2 ЗАПСП).
В случай обаче, че се извършва препроектиране, авторът трябва да даде на възложителя на сградата разрешение, че отстъпва другиму правата в тази насока, включително по отношение на авторския надзор[13], изготвяне на екзекутиви и оформяне на всички останали строителни книжа. В практиката това съгласие се сключва с лицензионен договор или с изрична декларация. Ако в конкретен случай не се извършват допълнително строително-монтажни работи (СМР) и промяна на инсталации, не е необходимо изработване на проекти, издаване на разрешение за строеж и приемане на обекта, то не може да възникне и правото на авторство у „втория” архитект. Това е така, защото повечето от тези обекти не отговарят на императивното изискване, че би трябвало техният външен вид да представлява „произведение на изкуството”, а и защото проекти дори не се изискват, т.е нов обект на авторското право не възниква. Това се отнася и до случаите, когато не се извършват СМР в даден обект при промяна на предназначението, тъй като тогава “промените” касаят технически и конструктивни особености на сградите(например преместване на стени, водопроводи и т.н), а не техния външен вид. Казаното се подкрепя от странния от законодателна гледна точка факт, че предвид извършените промени в преходните и заключителни разпоредби на ЗАПСП, не е направена детайлна и изчерпателна препратка към ЗУТ, с цел коригиране на някои правни норми в този закон, касаещи техническите изисквания на архитектурните проекти и регулационните планове (опосредени от определени авторскоправни правомощия). Всичко това говори за непрофесионално нормотворчество “на парче”, без съгласуваност между двата закона(ЗУТ И ЗАПСП), която да доведе до тяхната обща логическа ефективност и реална приложимост в практиката. Ето защо, воден от горните мотиви намирам, че текстът на §2, т.9б от ЗАПСП следва да бъде коректно променен по следния начин: "преработка на произведение на архитектурата" е неговото пристрояване, надстрояване, преустройство и промяна на предназначението му, без нарушаване правата на основния автор и с негово писмено съгласие”. Тази логика е отразена и в нормите на чл.12, ал.2 от ЗАПСП[14], във връзка с чл.15, ал.1, т.5 от ЗАПСП, които коментират начинът на възникване на авторското право право върху архитектурни произведения и факта, че авторът има право да иска запазване на целостта на произведението и да се противопоставя на всякакви промени в него, както и на всяко друго действие, което би могло да наруши законните му интереси или личното му достойнство. Аргумент а контрарио на казаното е фактът, че архитектът или проектантът могат да дадат съгласие за ползването на правата им или за преработката на тяхното произведение, стига такова да бъде поискано. Това съгласие е предмет на уредба както в чл.35 от ЗАПСП, който казва, че произведенията се използват само след предварително съгласие на автора, така и в чл.69 от ЗАПСП, която норма касае съгласието на автора, но за ползване на вече построена сграда. Очевидно по мое мнение съгласието на автора за преработка винаги е задължително условие, дори и в хипотезата на §2, т.9б от ЗАПСП.
3.Съотнасяне между авторски права и авторски надзор по ЗУТ.
Проблемът с авторския надзор следва според мен да се разглежда на две плоскоти. Първо - трябва да се даде отговор на въпроса дали той представлява едно отделно договорно правоотношение от облигационноправна гледна точка и второ – обвързани ли са материалноправно проектирането като авторскоправен процес и авторски надзор и до какви правни последици води това?
Базисното разбиране за авторският надзор е, че той по принцип представлява едно различно облигационно правоотношение, което не следва да се смесва с възлагането на изработката на авторските проекти на архитектурата. В този контекст, авторският надзор обикновено се договоря с отделен договор, но това не е задължително. Практиката на Агенцията по обществени поръчки по ЗОП сочи, че систематична облигационна свързаност между двете услуги (проектиране и авторски надзор) липсва, макар възлагането на едната услуга (авторския надзор) да е обусловено от възлагането на услугата по проектиране, тъй като има коренна разлика в предмета и обхвата на същите. Единият договор касае възлагане на създаването на едно или няколко авторски произведения на архитектурата, а другият договор има чисто технически характер по възлагането на правни действия, свързани с контрола на изпълнението на сградата. В този контекст Агенцията по обществени поръчки застъпва виждането, че законът предоставя възможност на възложителя сам да прецени кои фази - идеен, технически или работен проект и кои части от него да договори с проектанта, като е извършено позоваване на нормите на чл.137, ал.3 и чл.139, ал.1 и ал.2 от ЗУТ и на Наредба № 4/21.05.2001г. за обхвата и съдържанието на инвестиционните проекти.
Според съдебната практика обаче,[15] при обявяването на малка обществена поръчка за услугата изработване на работен проект, в която не е включена и услугата за авторския надзор, е налице незаконосъобразно разделяне на обществената поръчка по проектиране и авторски надзор, тъй като според правилата на специалния Закон за устройство на територията има неразривна свързаност между проектирането и авторския надзор, касаещи конкретен обект. Съгласно чл. 162, ал. 2 ЗУТ условията и редът за осъществяването на авторски надзор по време на строителството се определят чрез договор между възложителя и проектанта. Действително проектирането и авторският надзор са отделни дейности, които не се извършват едновременно, но материалноправният анализ на цитираните разпоредби води до извода, че авторският надзор се извършва единствено и само от проектанта и затова този, който е спечелил поръчката за изработване на работен проект, следва да осъществи и авторския надзор. Щом като и двете дейности се извършват от едно и също лице – проектанта по силата на специалния закон ЗУТ, независимо от обективното им реализиране през голям времеви период, те следва да се обяват в една обществена поръчка по реда на чл.1, ал.2, т.3 от Наредбата за малки обществени поръчки (отм.). Този извод се подкрепя и от чл.79, ал.1, т.3, бука В от ЗОП, който закрепя императивното правило, че публичните възложители могат да прилагат процедура на договаряне без предварително обявление, когато поръчката може да бъде изпълнена само от определен изпълнител при наличие на изключителни права, включително на права на интелектуална собственост. При това законодателно разрешение за възложителя не съществува друга правна възможност за избор на изпълнител на авторски надзор при реализиране на проекта, освен тази предвидена с нормата на чл. 79, ал.1, т.3 от ЗОП. По темата разпоредбата на чл. 15, ал. 6 от ЗОП (отм.) въвеждаше забрана за разделяне на обществени поръчки по възлагане на проектирането и презюмирания авторски надзор, когато разделянето се осъществява с цел заобикалянето на закона, т. е. с цел да бъде приложен по-лек ред за възлагане от изискващия се според общата стойност на обществената поръчка[16].
Връщайки се на сравнението между договора за поръчка на архитектурно произведение и договорът за авторски надзор трябва да се каже, че съгласно чл.42, ал.1 ЗАПСП авторското право върху архитектурен проект или върху сграда, създадени по поръчка, принадлежат на автора на произведението, освен ако в договора за възлагане е предвидено друго. В правната доктрина договорът за поръчка за изработване/създаване на архитектурно произведение се определя като самостоятелен вид договор, по който престацията е творчески резултат. Архитектът или проектантът притежават авторски права върху произведението си, което отличава договорът за възлагане на архитектурно произведение от договора за авторски надзор. Отликата между договора за възлагане на произведение по чл.42 ЗАПСП и договора за авторски надзор е в резултата - при първия договор се дължи материален резултат (създава се архитектурно произведение), а при договора за авторски надзор се дължи правен резултат – мониторинг и финализиране на строителния процес. При договора за възлагане на авторско произведение задължително се дължи възнаграждение[17], като ако двата договора са обединени в едно, авторският надзор може да се включва в това възнаграждение, но това не е задължително. Възложителят сключва договора за възлагане на проектирането, за да използва създаденото от архитекта/проектанта архитектурно произведение, т.е ако авторско възнаграждение не настъпи авторът може да развали договора в хипотезата на неизпълнение по чл.87 от ЗЗД.
Авторът на архитектурно произведението, създадено по поръчка запазва авторските си права и като неимуществено право, то не може да бъде отчуждавано(аргумент от чл.16 ЗАПСП). Следователно законодателят не прави разлика в съдържанието на неимуществените авторски права, възникнали по идея на архитекта/проектанта на архитектурното произведение или когато произведението е създадено по поръчка на трето лице. Поначало авторът има изключително право да използва създаденото от него произведение, освен ако законът не разпорежда друго (чл. 24, ал.1, т.15 от ЗАПСП). Съдържанието на изключителното право на използване на произведението от автора включва правото на архитекта/проектанта да отстъпва използването му на трето лице(възложителя), като по взаимно съгласие страните ще определят дали ползвателят ще има изключителното право на ползване върху произведението, срокът на използване[18], както и начина на формиране на възнаграждението, за периода, за който ще се използва. Разликата между изключителното право на използване и неизключителното право на използване е в правото на автора да използва произведението наред с ползвателя (чл. 36, ал.2 и ал.3 ЗАПСП).
При договорите за възлагане на архитектурно произведение е въведена оборимата презумпция - поръчващият има правото на изключително ползване на произведението без разрешение на автора, ако в договора за възлагане не е уговорено друго, но само след извършване на съответното заплащане за всеки вид използване в хипотезата на чл.19 от ЗАПСП. Правилото на чл.42, ал.1 ЗАПСП е диспозитивно и по аргумент на чл.36 ЗАПСП страните могат да уговорят в договора за възлагане неизключително право на използване на произведението от поръчващия, използването на произведението от поръчващия да бъде за определен срок, да бъде уговорена територията, на която може да бъде използвано произведението и др. Когато уговорят конкретни права за използване, при сключване на договора за възлагане създаването на произведение - обект на авторското право, страните трябва да съобразят императивните разпоредби на ЗАПСП, като специален закон по отношение на общия ЗЗД, за действителност на договора. Съгласно чл.9 ЗЗД страните могат свободно да определят съдържанието на договора за възлагане, доколкото не противоречи на повелителни разпоредби на закона и на добрите нрави. След като отношенията за създаване на бъдещо произведение по поръчка се уреждат с договор, спрямо същия ще се прилага разпоредбата на чл.20а ЗЗД – страните имат право да изменят или допълват съдържанието на договора за възлагане създаването на архитектурно произведение, включително да предвидят, че част от него ще бъде и възлагането на авторски надзор, например чрез изричен анекс в тази част.
По темата следва да се отбележи и факта, че коментираната логика, изхождаща от чл.16 от ЗАПСП, а именно, че авторските права на архитекта/проектанта са непрехвърлими и неотчуждими, е инкорпорирана и в текстовете на чл.162, ал.2 и ал.3 от ЗУТ, които разглеждат проектирането и авторския надзор като нещо съвместно[19]. В този контекст ЗУТ закрепя правилото, че предписанията на проектанта, свързани с авторското му право, за точното спазване на изработения от него инвестиционен проект се вписват в заповедната книга и са задължителни за останалите участници в строителството[20]. Тук хипотезата на чл.16, ал.2 от ЗАПСП отново ни напомня, че отчуждаването на неимуществени права – например правото на автора да разрешава промяна на целостта архитектурното му произведение[21], може да става само изрично и в писмена форма. Черпейки доводите си от тази систематична последователност на коментираните мотиви, мога да обоснова заключението си, че извършването на авторски надзор от трети лица спрямо първоначалния архитект или проектант може да стане само с негово изрично, писмено съгласие, тъй като това техническо правомощие е обвързано от ЗАПСП и ЗУТ с качеството му на основен автор.
Като финал бих искал да отбележа, че проблемът с нарушеното съгласие на основния автор при проектирането и авторския надзор има и морални измерения. Много често в практиката възложителят решава, че ще смени първоначалния архитект или проектант, както и ще превъзложи препроектиране, съответно извършване на авторски надзор на трети лица, които не са искали или не са получили писмено съгласие по темата от основния архитект/проектант, който е осъществявал съответно и първоначалния авторски надзор спрямо обекта по закон. Освен съдебната отговорност по ЗАПСП, която търпят нарушителите на авторски права в тази насока, се стига и до професионалната, административна отговорност, която бива ангажирана от Камарата на архитектите в България(КАБ) по смисъла на чл.24 от Професионалния Кодекс на КАБ. Според императивното правило на тази норма архитектът няма право да сключва договор за проектиране и авторски надзор, преди да уведоми писмено носителя на авторските права на същия проект или обект на архитектурата за новото възлагане. Той е длъжен да се информира от своя възложител за евентуални неуредени отношения по същия проект с друг архитект, и ако има такива, архитектът прави всичко необходимо и зависещо от него за уреждането на тези взаимоотношения.
При нарушаване на визираното правило всеки гражданин, юридическо лице, държавен или общински орган може да подаде сигнал, на базата на който се образува дисциплинарно производство по чл.31- чл.36 от Закона за камарата на инженерите и архитектите в инвестиционното проектиране. Сезираната с казуса комисия по дисциплинарно производство към КАБ се произнася с решение в едномесечен срок от образуване на производството и в 7-дневен срок го изпраща заедно с преписката до управителния съвет на КАБ. Управителният съвет от своя страна постановява решение в тримесечен срок, което се приема с мнозинство повече от половината от общия брой на членовете му и се обявява от председателя. Административните наказания, които КАБ налага при коментираните административни нарушения са: забележка; глоба в размер от 200 до 2000 лв., а при повторно нарушение - от 500 до 5000 лв.; лишаване от правото на участие в органите на съответната камара за срок до 5 години; лишаване от пълна проектантска правоспособност за срок до една година, а при повторно нарушение - за срок до три години. Решението за налагане на административно наказание от КАБ подлежи на обжалване по реда на Административнопроцесуалния кодекс.
Автор: адвокат Атанас Костов
[1] Аргумент от чл.3, ал.1, т.8 от ЗАПСП;
[2] В тази хипотеза авторските права възникват при условията на съавторство – черпя логиката си от чл.8 от ЗАПСП;
[3] Аналогична логика намираме и в нормата на чл.162, ал.1 от ЗУТ;
[4] Това е смисълът, вложен в чл.162, ал.2, предложение второ от ЗУТ;
[5] Аргумент от чл.151, ал.1, т.8 и т.9 от ЗУТ;
[6] Така чл.1, ал.2 от ЗУТ;
[7] Саракинов Г. Относно авторските права на архитектите-проектанти, ИК „Труд и право“, 2014, стр. 11
[8] Така чл.103, ал.4 от ЗУТ;
[9] Черпя логиката си от правилото на чл.2 от ЗАПСП, който ни казва, че произведението възниква за автора със създаването на произведението, а не с неговото “прилагане” или “одобряване”;
[10] Аргумент от чл.129, ал.1 и ал.3 от ЗУТ;
[11] Саракинов Г. Относно авторските права на архитектите-проектанти, ИК „Труд и право“, 2014, стр. 13;
[12] Аргумент от чл.54, ал.3 от Конституцията.
[13] Черпя логиката си за този довод от текста на чл.162, ал.2 от ЗУТ и чл.16, предложение второ от ЗАПСП;
[14] Тази норма закрепя импретаивното правило, че авторското право върху произведението на архитектурата, създадено вследствие реализацията на проекта, принадлежи на лицето, създало архитектурния проект.
[15] Така решение №174/27.04.2018г. по адм.д №95/2018г.по описа на Административен съд гр.Добрич.
[16] Аналогични мотиви откриваме в Решение №5121/29.04.2020г. по адм.д №8013/2019г. по описа на ВАС, VII отд.
[17] Аргумент от чл.19 от ЗАПСП;
[18] Ако в договора не е уговорен срок, смята се, че правото да се използва архитектурно произведението е отстъпено за пет години – аргумент от чл.36, ал.5 от ЗАПСП;
[19] Хипотезата на чл.162, ал.2 от ЗУТ закрепя императивното правило, че авторският надзор по време на строителството се осъществява от проектанта при условията и по реда, определени с наредбата по чл. 169, ал. 4, и въз основа на договор с възложителя. Авторският надзор по всички части е задължителен за всички строежи от първа до пета категория включително.
[20] Така чл.162, ал.3 от ЗУТ;
[21] Аргумент от чл.15, ал.1, т.5 от ЗАПСП;