Търговските марки в "Интернет". Защита на домейн имената.
Българският Закон за марките и географските означения, както и повечето законодателства в света, които регламентират правото върху търговска марка, все още не са отговорили на повиканата от практиката нужда да регламентират спорове, възникнали при нарушение на търговска марка, което е извършено в интернет пространството. Фактът, че бизнесът очевидно диначино измества целия си рекламен и търговски потенциал в интернет, налага адекватно разрешаване на проблемите с търговските марки, които се използват в интернет пространството, с цел да бъдат парирани недобросъвестни практики от трети лица в бъдеще, насочени към съответните маркопритежатели. Това изложение има за цел да посочи няколко от основите проблеми, които възникват при извършени нарушения на правата на търговска марка в интернет, както и да даде предложения за разумни законодателни промени и способи за практическо париране на бъдещи злоупотреби. Спорове, касаещи колизия между домейн име и търговска марка. Технически особености и специфики. В съвремието домейн имената са придобили значение на бизнес идентификатори и като такива често влизат в конфликт със системата от права, обект на интелектуалната собственост, в частност – търговските марки. В повечето случаи, споровете, косаещи домейни възникнат на базата на недобросъвестна регистрация на марки от трети лица, като имена на домейни. Например домейнът на известен сайт за интернет услуги се регистрира като словна или комбинирана търговска марка, която изцяло включва или съдържа в себе си като словен елемент съответни домейн. В описания смисъл бих искал да обърна внимание на явлението, наречено кибер-настаняване (от английски cybersquatting - "самонастанявам се в кибер-пространството"), което представлява регистрирането и/или насочването на трафик, чрез използването на домейн, без регистранта да има право върху него или без да е упълномощен от този, който има законно право(например маркопритежателя).
Сайбърскоутингът като цяло олицетворява недобросъвестното узурпиране на домейн с предполагаема цел облагодетелстване от популярността на съответното наименование. Това обикновено става чрез привличане на трафик от посещения към определен сайт или чрез предлагането на домейна за продажба на законния му собственик на изкуствено завишена цена. Терминът идва от скуат (squatting) - да се настаняваш нелегално в незаети пространства (без право на собственост). Популярна в интернет пространоството е практиката на т.нар „предприемачи” или „сайбър скуотърс”(сybersquatters), които правят задълбочени проучвания и регистрират домейни, носещи името на наложени световноизвестни търговски марки, популярни личности или предприятията, с които първите нямат никаква връзка. Тъй като регистрацията на домейн имена е улеснена от заявяването им по електронен път, обикновено „сайбър скотърите” регистрират множество домейни, които в последствие продават на търг или предлагат за продажба директно на маркопритежателите на цени, далеч надхвърлящи разходите за регистрация. Друга незаконна практика на „сайбър скуотърите” е чрез регистрацията на посочените домейни, да заблуждават потребителите, че са собственици на дадена търговска марка, насочвайки ги към бизнес, свързан с техни собствени сайтове. Това е т.нар практика „умишлено пренасочване”. В случай на евентуално объркване между имената на домейни, препоръчително е всеки засегнат сайт да постави директория на началната си страница(и) с анотирани връзки, които обясняват за „объркването”. Това може да е неудобно техническо решение, но то служи за прекъсване на всички съзнателни или несъзнателни „пренасочвания” в бъдеще. Подобна хипотеза представлява случаят с регистриране на домейни, които визират фирмените наименования на търговски дружества с цел да бъдат привлечени повече клиенти или съответно да бъдат злепоставени преки конкуренти. Първата хипотеза, касае регистриране на домейн под „мета ключова дума”. Чрез поставянето на имената на конкурент в заглавната част на HTML документ(например), някои търсачки ще се върнат на този документ, когато потребителят потърси за името на маркопритежателя. Заглавието на един HTML като интернет документ е невидимо за повечето потребители на браузъра, въпреки че почти всеки средно грамотен технически потребител може да разгледа HTML кода и да видите това „пренасочване”. Този тип пренасочване под формата на използване на „мета клъчова дума” в HTML кода на страницата води до привличане на трафик спрямо търговец, като се създава впечатлението, че той има бизнес отношения с маркопритежателя „Х”. Какво имам придвид? Ако предположим, че лицето „А” има сервиз и съответно онлайн магазин за компютри и иска да генерира трафик към определен сигмент от клиенти, които искат да си закупят или търсят обслужване на компютри „APPLE”, то ще е достатъчно да използва пренасочване под „мета ключова дума”, за да се създаде впечатлението, че „А” е доверен сервиз и търговец на съответната фирма за територията на България. Ето защо в бъдеще, според мен законовата рамка трябва да бъде разширена до забраната, насочена срещу използването на търговска марка на конкурент в етикет на HTML код под „мета ключова дума”, тъй като това може да доведе до сключване на унищожаеми сделки на базата на грешка в лицето(виж чл.28 ЗЗД). Друга популярна практика на сайбърскоутърите е да регистрират домейни в различни варианти, които представляват аналог на популярни търговски марки - това явление в интернет средите е известно като „typosquatting”. В тези случаи се разчита на волни или неволни грешки на потребителите, които въвеждат името на домейна в браузъра или търсят дадена стока под ключова дума в интернет търсачка от типа „Google”. Съвременните интернет търсения са така устроени, че потребителят веднага попада на най-близкото наименование до въпросната известна търговска марка, което е в конкретния случай е „похитеният домейн”.
Аналогична стратегия е следенето на желани домейни, за които изтича срока на тяхната регистрация. В случай, че собственикът не извърши пререгистрацията им в срок, тези „стартигически домейни” стават свободни за продажба. Сайбърскоутърите използват дори автоматизиран софтуер с цел моментално да закупят домейна, щом той се освободи от предишния му собственик. Тази стратегия спада към схемите на кражба на самоличност. При „отвличането на домейн имена“ целта обикновено е придобиване на недължима облага чрез изнудване на физическо лице, фирмата или обществена организация да откупи домейна, като този прийом често се използва и в хипотезата на нелоялна конкуренция между преки търговски конкуренти на пазара(пример за казаното е делото Белият дом (The White House) срещу Whitehouse.com и Whitehouse.org). За сериозността на проблема говори фактът, че през 1999г. поддръжник от предизборния щаб на Джордж Буш(който е кандидат за президент на САЩ през 2000 година), регистрира домейна www.bushsucks.com и повече от 60 други домейн имена, за да се предотврати възможността същите да бъдат използвани недобросъвестно срещу бъдещия президент на САЩ. Тази мярка е придприета спрямо популярният сред сайбърскуотърите подход „похищение на името“ (англ. „name jacking”), което технически обикновено се извършва, като се регистрира домейн от второ ниво. В този случай създаването на уебсайт с похитеното име дава възможност на регистранта да се възползва от посещенията на потребители, потърсили оригиналното име. Например, ако Петър Иванов е известен професионалист в додена област и същият има редовна клиентела, то логично е потенциалните нови клиенти да потърсят информация за него в интернет, чрез предварително набрана ключова дума, която представлява името му. В този ред на мисли, ако домейнът petarpetrov.com е бил похитен, при търсенето той ще се появи сред първите резултати за съответната личност (пример – актьорът Кевин Спейси е завел дело в Калифорния срещу собственика на домейна kevinspacey.com в аналогична хипотеза). Обикновено целта на сайтовете, използващи похитени домейни, е да продават продукти с висока печалба, като в повечето случаи това са стоки като електронни книги или пък идеи за бизнес начинания. Интернет статистиката сочи, че са достатъчни само няколко покупки от такъв сайт, за да може той да се превърне в реален електронен бизнес. Така привлеченият уеб трафик може да се използва и за допълнителни приходи от реклами, афилиейт схеми, отдаване на франчайз и т.н. Основателно в този контекст е застъпеното в практиката становище, че освен задължителната регистрация на търговската марка, която касае основния домейн, под който се извършва даден интернет бизнес, то следва да бъдат запазен като защитени домейни и серия от домейн имена( от типа rosasucks.com и rosamirishe.com), както и поредица от домейни, представляващи евентуални правописни грешки (например, roza.com и roso.com) и един и същ домейн от второ ниво (rosa-bg.com). Тази крачка е наложителна по-скоро от прагматични мотиви, тъй като годишните разходи за допълнителни регистрации на субдомейни едва ли ще надвишат стойността на държавните такси и адвокатските хонорари за завеждането на едно евентуално дело с предмет колизия на права между марка и домейн, но за сметка на това като предохранителна марка ще доведе до париране на възможността за бъдещи съдебни спорове. Причината всичко това да е възможно е липсата на легално международно споразумение в рамките на общността „Интернет”, което законово да позволява на организациите, които регистрират имена на домейни, да следят и контролират процеса на заявяване на потенциално проблемни имена. Причините варират между няколко обстоятелства – например от факта, че се позволява лесна регистрация на домейни заради стимулиране на световния електронен бизнес, до практически трудно установимото обстоятелство, кой реално държи правата върху една търговска марка, като се има предвид, че тя може да не е регистрирана(а само заявена) или да предствалява бизнес идентификатор от категорията на фирмените наименования например.
Недобросъвестни търговски съобщения и коментари. Интернет даде възможността на отделната линост потребител на електронни услуги да бъде автор на критики и коментари по всяка тема. Допреди няколко години, човек трябваше да си плати за подобен вид публикация във вестник или друга медия, като това го персонифицираше лично. Естествен резултат от новата възможност, предоставена от интеренет, е че няколко „недоволни потребители” могат да публикуват анонимен или подписан под псевдоним материал в интернет, който да е силно критичен към стоките или услугите на собственик на търговска марка. Например, регистрираната търговска марка за овче сирене "Роса” може да се комбинира с думата "гадно" или „мирише”. Такова използване не е нито марка, нито нарушение на регистрираната вече търговска марка, като в този случай се предполага, че един „критик” дори може да регистрира законно домейна www.rosasucks.com или пък аналога www.rosamirishe.com . Всичко това, в комбинация с едно пренасочване на трафик към определени недобронамерени коментари за качеството на продукта, би довело определено до увреждане на търговския имидж на производителя и маркопритежател на бренда „Роса”. В Конституцията на Република България съществува основното правило на чл. 41, а именно, че всеки има право да търси, получава и разпространява информация. Осъществяването на това право не може да бъде насочено срещу правата и доброто име на другите граждани, както и срещу националната сигурност, обществения ред, народното здраве и морала. Въпреки описаната норма на Конституцията и забраната за спекулация с невярна, манипулираща или неморална информация, в България все още не съществуват текстове, които да инкреминират подобно поведение и да предвиждат извършването на подобно деяние, например като квалифициран състав на чл.172б от НК. Тези промени са наложителни, тъй като разпостраняването на неверни, опозоряващи или аморални данни за търговски марки в интернет все още практически не представлява недобросъвестно използване в търговската дейност на търговска марка, направено без съгласието на маркопритежателя(за продажба на стоки и услуги). В този контекст е неприложима и гражданскоправната превенция на базата на нарушение на търговска марка по чл.73 от ЗМГО, тъй като не са налице основанията предвидени там, а именно: 1. поставянето на марката върху материал, предназначен да се използва за етикетиране или опаковане, за търговски книжа или за рекламиране на стоки или услуги, ако лицето, което извършва тези действия, знае или има основание да счита, че поставянето на марката е без съгласието на притежателя; 2. изработването на средство, специално предназначено или пригодено за възпроизвеждане на марката или за притежаването, или за съхраняването на такова средство, ако лицето, което извършва тези действия, знае или има основание да счита, че това средство служи или ще служи за произвеждане на стоки или на материал по т. 1 без съгласието на притежателя. Все пак положителна крачка е създаването на интернет портала http://www.cybercrime.bg , администриран от ГДБОП, чрез който всеки потребител може да сезира „Отделът за борба с компютърните престъпления” за посегателства върху интелектуална собственост в мрежата.
В световен план проблемът и неговото администриране бе решен, чрез създаването на т.нар „Системата за имената на домейните DNS” (Domain Name System). Тя представлява разпределена база от данни за компютри, услуги или други ресурси свързани към интернет или частни мрежи, с чиято помощ се осъществява преобразуването на имената на хостовете в IP-адреси. Това улеснява работата на потребителите на Интернет услуги. Вместо да въвежда IP-адрес (комбинация от цифри) за да достигне до даден ресурс в мрежата, потребителят може просто да въведе неговото име (домейн). Информацията за IP-адресите и имената на домейни се съхранява на DNS-сървърите. DNS представлява разпределена дървовидна система от обвързани чрез логическа йерархия сървъри. В основата на тази структура са сървърите, съхраняващи: домейни от първо ниво (т.нар top-level domains) — например .com, .org, .net и т.н. и множество домейни на държавно ниво (country-level domains) — .bg (за България), .fi (за Финландия), .fr (за Франция), co.uk(за Англия) и т.н. Следващото ниво образуват регистрираните домейни (registered domains) от типа about.com, abv.bg, pirin.com и т.н. Местните домейни (local domains), наричани още домейни от второ ниво или поддомейни (subdomains), като compnetworking.about.com, higi.pirin.com, се определят и администрират от собствениците на съответните главни домейни. За разделяне на различните равнища се ползва точка (. ). Организацията, която се занимава с регистрирането и администрацията на домейните от първо ниво, е Internet Corporation for Assigned Names and Numbers (Корпорация за запазени имена и номера в Интернет) (ICANN). В зависимост от това, дали се регистрира домейн от първо ниво(например www.kokacola.com) или домейн от второ ниво(www.kokacola.org.uk), организациите, регистратори на домейни, са приели вътрешни правила, базирани на притежаването на интелектуална собственост, относно това дали един домейн се третира като защитен или съответно, като незащитен такъв. Споровете за собственост върху домейни могат да се разрешават от ICANN (Internet Corporation for Assigned Names and Numbers) по специална процедура, наречена UDRP (Uniform Dispute Resolution Process). Тя е приложима само за домейни, регистрирани в именното пространство на някои от общите домейни от първо ниво контролирани от ICANN (.com, .net, .info и др.) или в именното пространство на регионални домейни от първо ниво избрали да възприемат процедурата – например РЕГИСТЪР.БГ – за регионалния домейни от първо ниво с розширението „.bg”. В някои държави като САЩ вече има прието специално законодателство против сайбърскуотинга –в щатите това е приетият през 1999г. закон под името Anticybersquatting Consumer Protection Act.
Национална практика за защита на домейн имената. Регистърът на домейни в областта „.bg” е създаден през 1991г. от тогавашния единствен доставчик на интернет услуги на територията на Република България – „Цифрови системи” ООД. През 2001г. функциите по регистрация и поддръжка на домейни бяха отделени от „Цифрови системи” ООД и пренесени в новосъздаденото търговско дружество Регистър.БГ. И към настоящия момент това е фирмата, на която е делегирано управлението на домейни в областта от първо ниво с национален код „.bg”. През 90-те години в световен и национален мащаб възникнаха множество недобросъвестни практики, които бяха насочени към закупуване на домейни с имена на наложени фирми, стоки или продукти на пазара, с цел въпросните домейн имена да бъдат предлагани постфактум за продажба и изнудване на реалните собственици на даден рентабилен бизнес. Ето защо, за да бъдат ограничени подобни опити в бъдеще, фирмите, които продават домейни следваше да вземат адекватни мерки за опазване на интелектуалната собственост по отношение на бизнес идентификаторите и търговските марки на потребителите. Пример в тази насока е правилото, инплементирано в общите условия на РЕГИСТЪР. БГ, което гласи, че при регистриране на домейн от областта от първо ниво с разширението „.bg”, регистрантът може да избере един от следните два варианта:
1. Първата опция е да предостави на регистъра документи удостоверяващи основанието за ползване на интернет името. Основанието трябва да е налице към момента на регистрацията на домейна, като последващите промени в обстоятелствата се отразяват в регистрацията само в предвидените в общите уславия на РЕГИСТЪР.БГ случаи. В тази хипотеза домейнът се регистрира като защитен. Безспорно формулираните общи условия дават определена защита на регистранта, но мисля, че трябва изрично да бъдат коригирани коректно в насока на едно пълно изписване на нужните документи, а именно: - заявление за заявена търговска марка или свидетелство за регистрирана търговска марка; - документ за запазено фирмено наименование и/или фирмено решение, от което е видно, че заявителят притежава фирма под съответното фирмено наименование; - препис от лични документи(които не съдържат лични данни съгласно Закона за личните данни), от които да е видно, че заявеният домейн представлява лично име на заявителя; - други търговски документи(фактури, договори и т.н), от които да е видно, че заявения домейн е бизнес идентификатор(име на лого, на продукт, стока или услуга), който заявителя използва на правно основание в търговската си дейност добросъвестно. РЕГИСТЪР.БГ е приел, че предоставя правото на защитен домейн само при депозиране на следните, изрично посочени писмени доказателства: - копие на документа, удостоверяващ, че регистрантът притежава регистрирана марка или географско означение към момента на подаване на заявката. Ако марката или географското означение са в процес на регистрация, регистрантът подава удостоверение от Патентното ведомство с приложена библиографска справка от предварителното проучване. - копие от документа за присъждане на ISSN или ISBN(ако домейнът касае заглавие на печатно издание). - документ, удостоверяващ определени факти (ако домейнът касае име на програма или проект на държавната, областните или общинските администрации и институции в страна, членка на ЕС или орган на ЕС). - копие от съответния лиценз (ако домейнът касае лицензии, валидни на територията на Република България). - договор за дружество или консорциум /оригинал или нотариално заверено копие/, от който да се виждат представляващите лица и името на дружеството/консорциума/, удостоверение за ЕИК (БУЛСТАТ), както и доказателство за правото за упражняване на свободна професия, ако такова се изисква от специален закон. - копие от лиценза на медията или удостоверението й за регистрация по чл.125а от Закона за радиото и телевизията, съответно удостоверение от представляващия(ите) медията за това, че предаването със съответното име и продуцент - регистранта е включено в програмната схема на медията(ако домейнът касае медийна програма или предаване). - учредителен акт на организационния комитет за събитието, от който да са видни представляващите и името на събитието(ако домейнът касае културно, научно или спортно събитие). - удостоверение от съответната избирателна комисия за регистрация на коалицията или инициативния комитет, от което да са видни и представителите й(ако домейнът касае име на партия). - официално заверено копие от договора за франчайзинг и всички допълнителни съглашения към него, от които се удостоверяват правата за ползуване на името. - удостоверение от Министерство на културата по чл.7 от Наредбата за регистриране на наименованията на артистичните групи(ако домейнът касае име на артистична група). - удостоверение за категоризация на обекта(ако домейнът касае туристически обект). - копие от разрешението за строеж(ако домейнът касае име на строителен обект). - извлечение от съответния корабен регистър(ако домейнът касае име на плавателен съд).
2. Втората опция е регистрънтът да не предостави на регистъра документи, удостоверяващи основанието за ползване на интернет името. Причината за тази опция се крие в значителното нарастване популярността и използването на домейните с разширението „.bg” през 2008г. В следствие на това обстоятелство, очевидно най-вече поради търговски мотиви РЕГИСТЪР.БГ разшири възможностите за регистрация на домейни в областта от първо ниво с разширението „.bg”, като позволи регистрантите на свой риск да регистрират домейни без да предоставят основание за ползване на интернет името. В този случай домейнът се регистрира като незащитен. Визираната хипотеза обаче крие опастността всяко трето лице да заяви в един по-късен етап съответния домейн като търговска марка и да поиска на правно основание, в качеството си на маркопритежател, да бъде забранено използването на въпросното интернет име(чл.76ж от ЗМГО), като това действие бъде преустановено(чл.76, ал.1, т.2 ЗМГО). Маркопритежателят на търговска марка, визираща домейн може да поиска и същят да му бъде прехвърлен като притежател на правата на интелектуална собственост върху него(чл.76, ал.2, т.1 ЗМГО). В този контекст за разрешаване на евентуални спорове между регистранти и заявители на домейни, РЕГИСТЪР.БГ създаде към себе си „Арбитражна комисия”(която реално би трябвало да е арбитражен съд в чист вид), състояща се от трима независими външни специалисти – двама юристи и един експерт по интелектуална собственост. При възникване на спорове, касаещи домейни и съответно регистрирани търговски марки, РЕГИСТЪР.БГ свиква Арбитражната комисия, като осигурява място за заседаване, технически секретар и необходимите документи за разглеждане на спора. Спорът се разглежда по същество на база на представените писмени документи и становища на страните, като мотивите на арбитража се базират на ЗМГО и общите условия за регистрация и поддръжка на домейни в областта на разширението „.bg” и подобластите му. Тук следва да се направят няколко важни уточнения относно компетенцията на Арбитражната комисия към РЕГИСТЪР.БГ и нейната юридическа структура.
Опцията, предоставяна от РЕГИСТЪР.БГ, да „арбитрира” казуси, касаещи домейни е по-скоро „пожелателна”, тъй като визираният сайт и неговата дейност са собственост на търговско дружество, което в никакъв случай не може да има функцията на особена юрисдикция поради няколко причини. Административните юрисдикции са част от структурата на изпълнителната власт(обикновено създадени със закон), които действат съобразно с принципите на правораздаването. Предвид това пред тях обикновено се обжалват индивидуални административни актове - например Комисията за защита на конкуренцията/КЗК/ правораздава по спорове, възникнали на базата на Закона за защита на конкуренцията, Закона за обществените поръчки и Закона за концесиите, а отделът за спорове към Патентното ведомство – се произнася по индивидуални административни актове на Патентно ведомство. В този смисъл правораздавателната власт на арбитража към РЕГИСТЪР.БГ произтича по-скоро от доброволно изразената воля на спорещите страни, а не от формулираната по закон правораздавателна компетенция на една особена юрисдикция. Арбитражът (включително и този на РЕГИСТЪР.БГ) по принцип има правораздавателна власт само и единствено в случай, че всички заинтересовани от издадения акт са изявили воля да му предоставят правото да реши спора, докато при особената юрисдикция правораздавателната власт е задължителна и произтича по силата на закона. Друга разлика е свързана с факта, че издадените писмени документи за регистрация на домейни от РЕГИСТЪР.БГ имат силата на частни свидетелстващи документи, а не на индивидуален административен акт, тъй като те са издадени от едно търговско дружество, а не от държавен административен орган. От тази гледна точка документът за придобиване на домейн не може да е предмет на административен спор пред една особена юрисдикция, тъй като първо не е издаден от държавен орган и второ не представлява воля, изразена в един индивидуален административен акт. Ето защо не може да не се отбележи факта, че арбитражът към РЕГИСТЪР.БГ представлява на пръв поглед ефективен юридически инструмент за разтоварване на съдебна система от твърде специфични спорове, касаещи интелектуалната спорове върху домейни поради няколко обстоятелства. Първо - арбитражното производство пред РЕГИСТЪР.БГ е едноинстанционно и неговите решения не се обжалват пред съда. Съществува само извънинстанционен, извънреден контрол върху арбитражните решения, който се ограничава до действителността на арбитражното споразумение(касаещо в случая спор за домейн) и спазването на арбитражната процедура, без да се контролира правилността му по същество. Тук става дума за предвиденото в чл.47 ЗМТА специфично, исково, едноинстанционно производство за контрол на влязъл в сила правораздавателен акт на недържавна институция, при което ВКС не разглежда спора по същество, а действа като контролноотменителна инстанция на арбитражното решение. Второ - всички тези обстоятелства са причината доверието към Арбитражната комисия на РЕГИСТЪР.БГ за сега да представлява стабилна величина, което се подкрепя и от факта, че арбитражните решения на визираната организация рядко са атакувани пред съда, чрез предвидения извънинстанционен контрол.
Как е устроена Арбитражната комисия към РЕГИСТЪР.БГ като юридическа структура? Това е един „национален институционен специален арбитраж”. Какво означава това? Този арбитраж разглежда спорове между български физически и юридически лица, като е учреден постоянно към недържавна организация(в случая търговско дружество). Арбитражната комисия към РЕГИСТЪР.БГ няма правилник, като арбитражът възниква с цел разрешаването на конкретен правен спор, с предмет правата върху дадено домейн име. Страните сами уредждат процедурата, по която арбитражът трябва да действа, т.е кой е приложимия закон и какъв е предметът на спора. Езикът на който се води производството е български. Седалището на арбитража е в гр.Варна. Арбитражната комисия към РЕГИСТЪР.БГ е от категорията на т.нар специални арбитражи, тъй като разглежда спорове в определен бранш – в случая - интелектуалната собственост върху домейн имената. Арбитрирането на спорове относно домейни, предлагано от РЕГИСТЪР.БГ може да бъде реално единствено, ако се касае за доброволно разрешаване на възникнал спор. Този тип арбитриране е базирано на приетото от страните общо арбитражно споразумение, което трябва да е сключено в писмена форма. Смята се, че споразумението е писмено, ако се съдържа в документ, подписан от страните, или е имплементиран в размяна на писма, телекси, телеграми или други средства за съобщения. Арбитражно споразумение пред РЕГИСТЪР.БГ е налице и когато ответникът писмено или със заявление, отбелязано в протокола на арбитражното заседание, приеме спорът за домейн име да бъде разгледан точно от този арбитраж или когато е започнал участието си в арбитражното производство, без да оспорва компетентността на Арбитражната комисия към РЕГИСТЪР.БГ Казано по друг начин арбитражно споразумение удостоверява валидно съгласието на страните да възложат на арбитраж да реши всички или някои спорове, които са възникнали между тях относно определено (в случая извъндоговорно) правоотношение, касаещо спор за домейн наименование. По своята правна същност това споразумение представлява процесуално – дерогационен договор, защото с него се дерогира държавната власт на съда и се създава компетентонст на частен доброволен арбитраж, който е създаден към едно търговско дружество. От своя страна Арбитражната комисия, която съществува към РЕГИСТЪР.БГ е приела в практиката си няколко специфични правила за арбитриране на спорове. Едно от най-важните от тях е, че с оглед правната сигурност и успешното арбитриране на споровете, касаещи домейн имена, Арбитражната комисия е въвела при арбитриране по-строги условия, от колкото при процеса на самата регистрация на домейни. Именно и поради това, заявителят за арбитриране може да иска отнемането на домейн, само когато името на домейна съвпада изцяло със словния елемент на вече регистрирана търговска марката. В противен случай маркопритежателят може да осъществи описаните вече права чрез сезирането на съда с визираните искове по ЗМГО, като тези спорове на територията на България са посъдни на Софийски градски съд.
Процедура по арбитриране на спорове пред Арбитражната комисия към РЕГИСТЪР.БГ. На арбитраж пред визираната комисия подлежи всяка актуална регистрация на домейн областта на „.bg” разширението. Производството се инициира с подаване на заявка по електронен път(on-line), като всяка заявка за арбитриране на конкретен спор за домейн име получава уникален номер и се датира. В 15 /петнадесет/ дневен срок от създаването на заявката за арбитриране се заплаща такса, определена с тарифа от РЕГИСТЪР.БГ. В случай, че не постъпи плащане на определената таксата в срок, РЕГИСТЪР.БГ прекратява процедурата. Заплащането на таксата съответно води до администриране на заявката за арбитиране на спор в областта на домейн имената и произвидството започва. След етапа по администриране на заявката за арбитрираж, РЕГИСТЪР.БГ уведомява регистралия домейна за началото на процедурата по арбитриране. Уведомяването се извършва чрез изпращане на имейл. В срок до 30 дни след подаване на заявката, заявителят следва да представи писмени доказателства за твърдяното правно основание върху домейна. В случай че той не направи това, Арбитражната комисия разрешава случая само въз основа на наличните депозирани документи в РЕГИСТЪР.БГ.
Ако регистриралия домейна желае да предостави на РЕГИСТЪР.БГ отговор и документи, които да послужат в негова защита, извън документите предоставени при регистрацията или промените в нея, то той трябва да извърши това в 30 /тридесет/ дневен срок от изпращането на уведомлението по e-mail. В противен случай Арбитражната комисия се произнася на база на наличните към момента на изтичане на срока документи в РЕГИСТЪР.БГ. В резултат на арбитрирането регистрираното домейн наименование може да бъде отнето в полза на иницииралия арбитражната процедура в следните случаи: - домейнът е незащитен и заявителят, предизвикал процедурата по арбитриране, притежава основание за ползване на това интернет име с по-ранен приоритет от регистриралия домейна с разширението „bg”. Когато последният няма или не предостави на РЕГИСТЪР.БГ правно основание за ползване на домейна, пред Арбитражната комисия за приоритет се ползва датата на неговата заявка за регистрация на домейн името. - домейнът е регистриран като защитен (с предоставяне на основание за ползване), но регистрантът е представил документи с невярно съдържание, регистрирал е домейн, чието име противоречи на обществения интерес и добрите нрави или може да доведе до объркване на потребителите. Последното основание очевидно е от особено важно практическо значение, тъй като отговаря на критерия, застъпен в националната и международна съдебната практика относно установяване на сходството между търговските марки, а именно до колко при използването на дедено наименование протребителят може да бъде объркан.
След изтичането на 30(тридесет) дневния срок за отговор и изпращане на документи, Арбитражната комисия се произнася в закрито заседание по спора въз основа на постъпилите от двете страни документи до съответните крайни дати. Въз основа на становището на Арбитражната комисия, РЕГИСТЪР.БГ взема решение по спора в 30 /тридесет/ дневен срок след изтичане на сроковете за предоставяне на документи. Двете страни по спора се уведомяват за това решение по имейл. Ако решението на РЕГИСТЪР.БГ е в полза на регистриралия домейна, регистрацията се запазва. Ако пък решението е в полза на заявилия искането за арбитраж, на последния се предоставя възможност да осъществи заплащане на таксите за регистрацията и поддръжката на домейна в 15 /петнадесет/ дневен срок от изпращане на уведомлението по e-mail. Ако в този срок не постъпи плащане в РЕГИСТЪР.БГ се счита, че заявителят се е отказал от неговата регистрация, като домейнът остава собственост на своя регистрант. Арбитражното решение, постановено от арбитража към РЕГИСТЪР.БГ не е държавен, а частноправен акт, като то се отличава с публичноправни последици. Това решение са ползва със сила на присъдено нещо, т.е. то е задължително за страните и подлежи на зачитане от държавните съдилища и другите държавни органи като съдебно решение. Тъй като в случаите на прехвърляне на домейн на базата на него настъпва една правна промяна в правната сфера на някоя от страните по арбитражното дело, то решението има и конститутивно действие. Арбитражно решение на РЕГИСТЪР.БГ има осъдителен дизпозитив, поради което се ползва и с изпълнителна сила. Когато влезе в сила арбитражно решение е изпълнително основание, въз основа на което може да бъде издаден изпълнителен лист от СГС. При така изяснената процедура в РЕГИСТЪР.БГ прави впечатление, че въпреки наличието на Арбитражна комисия и наглед изградените правила за независимо арбитриране на спорове от независим орган, се оказва че съгласно общите правила на РЕГИСТЪР.БГ в компетенцията на Арбитражната комисия е да разгледа спора и да постанови само становище по него, а окончателното решение се взима от фирмата РЕГИСТЪР.БГ. Това обстоятелство по мое мнение изцяло опорочава концепцията за арбитраж и следва да бъде променено или прецизирано, тъй като в противен случай този вид „вътрешнофирмено” арбитриране на спорове ще е лишено от каквото и да е юридическо съдържание. Интересно как нито едно от решенията не е атакувано пред ВКС например на основание, че образуването на арбитражния съд или на арбитражната процедура не е съобразено със споразумението на страните.
Аз лично недоумявам как един маркопритежател, заявител на процедура за арбитраж или съответно регистрант на домейн, подпсва арбитражно споразумение, в което е упоменато, че спорът ще е арбитриран от арбитражен съд излизащ със становище по него, а решението ще се постанови на базата на това становище от едно търговско дружество. Другото странно нещо, е че спечелилият спора собственик на марката задължително трябва да закупи домейна, в пртивен случай той остава собственст на регистранта. Това виждане като практическо решение противоречи на смисъла на така устроения арбитраж и на неговата цел, защото маркопритежателя може да няма интерес да закупи този домейн, а да иска той просто да не съществува или да не се използва, което са две различни неща. Например ако маркопритежателят има марката „Koka cola” и съответно домейна www.kokaсola.com той просто ще има интерес да няма регистриран домейн www.kokaсola.bg, за да не бъде погрешно пренасочван трафика от потребители към недобросъвестно придобит домейн. Разбирам търговските мотиви на РЕГИСТЪР.БГ, но те противоречат на всякаква правна логика, защото закупуването на домейна би трябвало да е пожелателно и то да е съблюдавано с интересите на маркопритежателя или собственика на права по отношение на бизнес идентификатор, а не с тези на организацията, търгуваща с домейни. В пративен случай ще е налице злоупотреба с права, която може да се кваливицира като монополно поведение и този факт да се превърне в опасен за самите РЕГИСТЪР.БГ.
В споменатия контекст съдебната практика на Варненския административен съд сочи, че няколко пъти решения на Арбитражната комисия към РEГИСТЪР.БГ са били атакувани пред него. Едно от тези производства е това по адм.д.№716/2010г. по описа на Административен съд гр.варна, образувано по жалба против Решение от 10.02.2010г. по арбитражно дело №44/2010г на Арбитражна комисия при „Регистър.БГ” ООД-Варна, с посочено правно основание чл.126 вр.чл.128 ал.1 т.4 от АПК. С арбитражното си решение си комисията е уважила заявка за арбитриране №67/22.12.2009г на „ПРИМА-Продуцентска Рекламна Информационна и Медийна Агенция” АД, като е поискала от „РЕГИСТЪР.БГ” ООД да прекрати регистрацията на домейна „www.drugatabulgaria.bg”, като след заличаването да регистрира същия на името на „ПРИМА” АД-София. Жалбоподателят физическо лице И.П.К. твърди, че решението на Арбитражната комисия има характеристиките на индивидуален административен акт по см.чл.21 ал.1 вр.ал.3 от АПК – с него се създават отношения на власт и подчинение, тъй като заинтересованите страни нямат право да участват в производството пред арбитражната комисия, чиито решения са обвързващи за страните, влизат в сила и подлежат на незабавно изпълнение. Сочи се също, че комисията на практика действа като административен орган, който налага волята си с акт, пораждащ правни последици и непосредствено засягащ правата на регистранта. В тази връзка се сочат и пороците на решението, произтичащи от нарушаване на основни принципи на правото. Претендира отмяна на решението и присъждане на направените в производството разноски. В становището си до административен съд гр.Варна председателят на арбитражната комисия по арбитражно дело №44/2010г излага, че „РЕГИСТЪР.БГ” ООД е търговско дружество, което не принадлежи към системата на изпълнителната власт, нито е носител на административни правомощия по силата на закон съгл.§1 т.1 от ДР на АПК – поради това и неговите актове не са административни по см.чл.21 от АПК и не могат да бъдат обжалвани по този ред, което според него квалифицира жалбата като недопустима. Председателят изтъква също така факта, че в уредбата на регистрация на домейни в България не се предвижда съществуването на административен орган, който да се намесва в частноправните отношения между равнопоставени страни, сключили договори, и по-специално – общите условия за регистрация и поддържка на домейни в областта „.bg.” Предвид изложеното Административен съд гр.Варна е установил, че в случая липсва подлежащ на оспорване административен акт. Съгласно т.1.13 от общите условия за регистрация и поддържка на домейни в областта „.bg” и подобластите, Арбитражната комисия е сформирана от „РЕГИСТЪР.БГ” ООД – дружеството, на което е делегирано регистрирането на имена за интернет област .bg, с цел разрешаване на спорове между заявител на домейн и регистрант (лице, на чието име е регистриран домейн). Арбитражната комисия е орган на частно търговско дружество (без държавно и/или общинско участие), специализиран в разрешаването на спорове между равнопоставени субекти, по силата на сключен между тях договор – горецитираните общи условия. Поради това комисията не притежава качеството административен орган по смисъла на §1 т.1 от ДР на АПК, съответно – издадените от нея актове не са административни по см.чл.21 от АПК, поради което не подлежат на съдебен контрол по реда на този кодекс пред административните съдилища. С оглед същите съображения на контрол по този ред не подлежат и актовете на юридическото лице „РЕГИСТЪР.БГ” ООД-Варна. Този извод не се променя от факта, че в действителност комисията притежава правомощия по отношение на спорещите страни – решенията й създават права и задължения за тях, влизат в сила и подлежат на изпълнение. Именно това е идеята на арбитража – разрешаване на спор между равнопоставени субекти без намесата на съда, но с акт, който има идентично значение и действие за тях като съдебен. В тази връзка един от основните принципи за свикване на арбитраж предвижда, че преди да представят спора си пред него, страните се съгласяват да се съобразят с решението на избрания от тях арбитраж и то има за тях силата на съдебно решение. Това обаче не придава на арбитражния съд или комисия качеството на административен орган по смисъла на АПК, поради което и техните актове не подлежат на оспорване пред съда по реда на кодекса. В заключение Административен съд гр.Варна е мотивирал решението си и с възможносттаа жалбоподателя да упражни правата си по реда на специалния Закон за марките и географските означения.
Изложеното мотивира извода на Административен съд гр.Варна за наличие на прекратителното основание на чл.159 т.1 от АПК по отношение на образуваното по жалбата на И.П.К. съдебно производство поради липса на подлежащ на оспорване административен акт, поради което и съобразно с правомощията си по цитирания текст съдът е прекратил производството по адм.д.№716/2010г по описа на Административен съд гр.Варна, ІІІ отд., ХХVІ с-в, образувано по жалбата от И.П.К., против Решение от 10.02.2010г по арбитражно дело №44/2010г на Арбитражна комисия при „РЕГИСТЪР.БГ” ООД гр.Варна. Аналогичен казус е този по административно дело №3389/ 2009г. по описа на Административен съд, гр.Варна. Производството е образувано по жалба от „ГА МОДЕФИНЕ”С.А. – 6850-Мендризио, Швейцария, представлявано от адв.Ю.В. против Решение на Арбитражната комисия към „РЕГИСТЪР.БГ”ООД от 13.11.2009г., постановено по арбитражно дело №36/2009 г. С обжалваното решение, Арбитражна комисия към „РЕГИСТЪР.БГ”ООД е оставила без уважение искането на жалбоподателя за прекратяване на регистрацията на домейна „emporioarmani.bg”, който е регистриран от физическото лице Илиан Сашов Тодоров от гр.София. При тази фактическа обстановка, Административен съд, гр.Варна е намерил, че жалбата, с която е сезиран, е недопустима и не следва да бъде разглеждана. Мотивът е, че в чл.128 от АПК, изрично са изброени делата, които са подведомствени на административните съдилища. Обжалването на арбитражни решения постановени от арбитражни комисии или съдилища не е измежду посочените в текста. Самата идея за разрешаване на спор между два субекта от арбитраж изключва намесата на съда. Поради тази причина основен принцип в правото е, че преди да представят спора си пред арбитраж, страните се съгласяват да се съобразят с решението на избрания от тях арбитраж и то има за тях силата на съдебно решение. Вярно е, че в цитираните от жалбоподателя и приложени по делото „добри практики в областта на ссTLD за превенция и разрешаване на спорове във връзка с интелектуална собственост” е препоръчано процедурата по оспорване да не замества съдебните производства, а да бъде една допълнителна възможност и загубилата страна да има възможност да обжалва решението пред съда. В приложимото българско законодателство обаче не е предвидена такава възможност за обжалване решението на арбитража по съдебен ред, освен случайте на чл.47 ЗМТА и визираните в тази норма основания за обжалване пред ВКС. Въведена е другата възможност препоръчана в „добрите практики”, която визира за защитата по съдебен ред, уредена в ЗМГО. На базата на тези съображения и на основание чл.159 т.1 от АПК, Административен съд гр.Варна е оставил без разглеждане жалбата на „ГА МОДЕФИНЕ”С.А. – 6850-Мендризио, Швейцария, представлявано от адв.Ю.В. против решение на Арбитражната комисия към „РЕГИСТЪР.БГ”ООД от 13.11.2009 г., постановено по арбитражно дело №36/2009 г., като в крайна сметка е прекратил производството по административно дело №3389 по описа за 2009 г. на ХХІV с-в, Административен съд гр.Варна. Тези две определения на варненския административен съд според мен дават ясна визия за две обстоятелства.
Първо – необосновано е да се търси защита, чрез обжалване на решенията на Арбитражната комисия към РЕГИСТЪР.БГ по административноправен съдебен ред, тъй като очевидно единствената опция в тези случаи е спорът да бъде отнесен към ВКС и то само на конкретни основания, които вече конкретизирах.
Второ – предвид изяснените пропуски в арбитражната процедура, провеждана пред РЕГИСТЪР.БГ, касаещи факта, че Арбитражната комисия излиза със становище по казуса, а реално самото решение се взима от търговското дружество „РЕГИСТЪР.БГ”ООД (което по мое мнение е един правен ноу сенс), би трябвало да се търсят възможните опции за международно арбитриране на спорове, които касаят домейни и търговски марки като един очевидно по-практичен, работещ и гарантиран законодателно вариант.
Международноправни аспекти, касаещи защитата на домейн имената. Наред с националните спорове, относно недобросъвестни практики по заявяването на домейн имена и предвид широкия обхват на интернет услугите, следва да се отбележи факта, че особен растеж в тази насока бележат и трансгранични спорове. С подкрепата на държавите-членки, Световната организация по интелектуална собственост(СОИС), която е натоварена с популяризиране на защитата на интелектуалната собственост в световен мащаб, проведе обширни консултации с представители на интернет общността в целия свят. На базата на тях бе изготвен и публикуван доклад, съдържащ препоръки за справяне с проблемите, касаещи колизията между търговски марки и домейни в международен план. Въз основа на препоръките на доклада, Корпорация за запазени имена и номера в Интернет (ICANN) прие „Единни правила за решаване на спорове, касаещи домейни” т. нар „UDRP” (от англ. Uniform Domain Name Dispute Resolution Policy). Това се случи на 25 и 26 август 1999 г. в гр.Сантяго, Чили, където борда на директорите на Корпорацията за запазени имена и номера в Интернет (ICANN) прие „UDRP” правилата, основаващи се предимно на препоръките на СОИС, както и на експертни коментари и становища, представени от фирмите регистратори на домейни и други заинтересовани страни. Към настоящия момент всички акредитирани регистратори на домейн имена от ICANN, които са упълномощени да регистрират домейни от първо ниво и субдомейни, са длъжни да приемат „Единни правила за решаване на спорове, касаещи домейни” и са се съгласили да се придържат към тях, що се отнася до електронната търговия с домейни. Поради това всяко физическо лице или фирма, които желаят да регистрират и закупят домейн от първо ниво или субдомейн, са длъжни предварително да дадат писмено съгласие(обикновено включено в дадени общи условия), че ще спазват реда и условията на „UDRP”. В споменатия контекст бих искал да маркирам факта, че към настоящия момент СОИС изцяло администрира споровете, възникнали на базата на „Единните правила за решаване на спорове, касаещи домейни” (UDRP). В случай, че притежателят на търговска марка смята, че регистрация на домейн нарушава правата му на маркопритежател, той може да започне процедура пред СОИС. „Единните правила за решаване на спорове, касаещи домейни” (UDRP) позволяват жалбоподателите да заведат дело и срещу доставчик на интернет услуги, като уточнят регистрирания домейн от доставчика, името на ответника, притежател на домейна и основанията за жалбата. Следва да бъдат изтъкнати и съображения относно критериите, които обосновават сходството или идентичността на домейна с търговската марка на жалбоподателя - обикновено домейнът се разглежда като регистриран и използван недобросъвестно. На ответника се предлага възможност да се защитава срещу обвиненията, които са свързани с недобросъвестността му при регистрацията на определен домейн. Каква точно е процедурата? Споровете, касаещи колизия между домейн имена и търговски марки се арбитрират от специално създадения към СОИС арбитраж, под името „Център за арбитраж и мециация”. Той представлява един международен институционален арбитражен съд със специална компетентност в областта на интелектуалната собственост. Инициирането на спор пред „Центъра за арбитраж и мециация към СОИС” започва с подаване на писмена жалба - по електронен път, по пощата или чрез куриер. Жалбата се подава в един екзепляр за другата страна и в по един екземпляр за съответния арбитър(зависи колко арбитъра са избрани). Жалба до СОИС в описания контекст може да подаде всяко физическо или юридическо лице в световен мащаб, независимо от неговата националност или седалище.
От „Центъра за арбитраж и мециация към СОИС” задължително се изисква предварително страните да са сключили арбитражно споразумение(англ. arbitration agreement) относно факта, че точно СОИС и неговия специализиран арбитраж ще решава конкретния правен спор, касаещ домейн име и търговска марка. В това препоръчвано като текст от СОИС примерно споразумение е отбелязано, че процедурата задължително минава през фазата медиация. В нея на страните се дава възможност да се споразумеят предварително с цел да избегнат правния спор помежду си и да спестят съответните административни такси. След тази фаза се пристъпва към същинското арбитриране на спора, като страните могат да изберат дали делото ще бъде разглеждано от един или трима арбитри, да изберат езика, на който ще се води производството както и мястото, където ще се провеждат заседанията. Относно езика СОИС е приел правилото, че езика за арбитриране на спора следва да бъде този, „който е приет от страните за език на арбитражното споразумение”. Препоръчително е този език да е френски или английски, като това не е изрично изтъкнато. Що се отнася до мястото за арбитриране на спора, СОИС е възприел становището, че това следва да бъде седалището на „Центъра за арбитраж и мециация към СОИС”, което се помещава в сградата на Световната организация за интелектуална собственост в гр.Женева, Швейцария. Арбитражният съд, след консултации със заинтересованите страни, „може да провежда изслушвания на всяко място, които те са избрали за подходящо”. Арбитражното решение обаче следва „да се счита постановено там, където е седалището на арбитража”. Производството от своя страна чисто процесуално се подчинява на „Правилата за арбитриране на спорове на СОИС”( англ. WIPO Arbitration Rules). В контекста на сключеното споразумение от страните, „Центъра за арбитраж и медиация към СОИС” назначава един или трима арбитъра, които решават дали домейнът следва да бъдат прехвърлен на жалбоподателя. Какви са приемуществата на процедурата пред СОИС? Световната организация по интелектуална собственост предлага висококвалифициран и неутрален спрямо участниците арбитър, които на базата на задълбочено изследване и експедитивни административни процедури, взима решение по спора за интелектуалната собственост над домейн, което се отличава с безпристрастност и надеждност.
Друга привилегия на коментирания способ за разрешаване на казуси, е че уреждането на спорове от СОИС се извършва много по-бързо от нормалните процедури пред съда. Процесът се отличава с кратки срокове – до два месеца при разрешаване на спорове за домейн имена(тъй като липсват изслушвания на страните и т.н). Подаване на жалбите и документацията към тях става он-лайн като се заплащат едни доста приемливи административни такси. Например за разрешаването на случай, включващ от 1 до 5 домейна с един арбитър - таксата е 1500 щатски долара, а ако същия казус се разглежда от трима арбитъра общата цена е 4000 щатски долара. При хипотезата, в която делото е свързано с арбитрирането на спор, включващ между 6 и 10 домейна, който трябва да се реши от един арбитър таксата е 2000 щастски долара, а ако същия казус се решава от трима арбитри -5000 щатски долара. „Единните правила за решаване на спорове, касаещи домейни” (UDRP) като процес, администриран от СОИС, вече са били използвани в редица добре известни случаи, като Madonna Ciccone срещу Дан Паризи и "Madonna.com" по дело Дело № D2000-0847 (Решение от 12 октомври 2000 г.). В този случай, арбитърът към СОИС е отсъдил срещу ответника регистрант, като името на домейна е било прехвърлено на Мадона, тъй като г-н Паризи не е успял да докаже правният си интерес от регистрирането на домейна madonna.com. Интересен факт е, че сайтът под този домейн, в периода на използването му от г.н Паризи, е бил с порнографско съдържание, а в момента е официалната интернет страница на световноизвестната поп икона Мадона. Този казус е послужил за прецедент по отношение на много други дела, касаещи спор за домейн на базата на регистрирана търговска марка, които са арбитрирани пред СОИС.
Бих искал да ви обърна по-подробно внимание относно детайлите на точно такова арбитражно дело пред СОИС, инициирано от актьора Робърт Де Ниро срещу Лоренцо Брусаско Макензи, собственик на сайта "tribecafilmcenter.com". Спорът касае дело № D2000-1772, по което е отправено искане за получаване на собствеността на всички домейни, включващи текста "Трибека", в полза на представляваното от Де Ниро дружество „Tribeca Film Center”. Тези домейни, касаят претенциите за нарушена интелектуална собственост на Де Ниро, свързани с филмовия фестивал „Трибека”. Малко предистория. Терминът „Трибека”(англ. „Tribeca”) се е наложил в публичното пространство благодарението на един известен квартал в Ню Йорк(намиращ се географски в Манхатън и описващ триъгълника между Канал стрийт, Чърч Стрийт и Бродуей). През последните години именно това място се превръща в истинска запазена марка, с която се означава всичко, което въплащава артистичната квинтесенцията на Ню Йорк. В този квартал понастоящем живее артистичния елит на Ню Йорк – художници, филмови дейци, актьори, продуценти, рок и поп музиканти, архитекти и т.н. По този повод „Центърът за арбитраж и мециация към СОИС” е сезиран със спор между компанията „Tribeca Film Center” и лицето Ларенцо Макензи, касаещ използването на думата „Трибека” в търговската марка на фирмата и съответно домейна на физическото лице. Жалбата по казуса е депозирана от жалбоподателя „Tribeca Film Center” по електронна поща на 21 декември 2000г. и на хартиен носител на 22 декември 2000г. Преди да започне процедурата по разглеждане на спора, „Центърът за арбитраж и мециация към СОИС” разглежда жалбата с оглед формалните изисквания за нейното администриране. Те са свързани с юридическите критерии относно това, дали жалбата отговаря на на „Единните правила за решаване на спорове, касаещи домейни” (UDRP). Арбитражът към СОИС уведомява жалбоподателя за някои недостатъци в неговата жалба, които са отстранени на 16 януари 2001 г. с депозираното в срок изменение на жалбата. Така административната процедура пред СОИС официално започва на 17 януари 2001 г., когато „Центърът за арбитраж и мециация” изпраща на ответника Лоренцо Брусаско Макензи вече изменената и редовно администрирана жалба. Отговорът на Макензи е навременен, като същият е получен от „Центъра за арбитраж и мециация” по електронна поща на 2 февруари 2001г. и на хартиен носител на 6 февруари 2001г. На 8 февруари 2001г., за арбитър по спора е назначен Дейвид Бърнстейн.
Фактическа обстановка по делото. Жалбоподателят „Трибека филмов център"("Tribeca Film Center") е основана през 1989г., от Джейн Розентал и знаменития актьор, режисьор и продуцент многократен носител на наградата „Оскар” - Робърт Де Ниро. Жалбоподателят осигурява съоръжения за развлекателни компании и режисьори, включително и офис площи, офис услуги, наеми за оборудване, помещения за скрининг, собствена продукция, банкетни зали, кухненско оборудване и конферентни зали. Ответникът Лоренцо Брусаско Макензи е работил като неплатен стажант в „Трибека филмов център" за четири месеца през 1997 година. Той е препоръчан за подписване на трудов договор на пълно работно време в „Трибека филмов център" от Трина Уейт - главен финансов директор, но вместо това постъпва като студент в театралния институт на Лий Страсбърг в Ню Йорк. По преписката са депозирани доказателства, че жалбоподателят е подал заявка за национална регистрация на търговската марката "Tribeca Film Center". Заявката е входирана на 22 февруари 2000г. Патентното ведомство на САЩ е издало решение за предварителен отказ на регистрация на марката на 28 август 2000г. с мотива, че е географски описателна и съществува възможност за объркване на потребителите между така заявената търговска марка на жалбоподателя и друга по-ранно заявена марка на трета страна("Tribeca Records"). На 28 февруари 2001г., от страна на "Tribeca Film Center" е подадено и искане по преписката за обявяване на марката за придобила отличителен характер(общоизвестност) съгласно раздел втори от Закона на Лахам(англ. The Lanham Act), като на тази база е било поискано и преразглеждане на решението на Патентното ведомство на САЩ, изразени по отношение на по-ранната марка. Уеб сайтът на жалбоподателя се индивидуализира чрез домейна "tribecafilm.com". Началната страница на този сайт съдържа множество фотографии, включително и тези на Робърт Де Ниро, както и на сградата, в която очевидно се помещава "Tribeca Film Center". Сайтът съдържа и няколко вътрешни линка като например „Робърт Де ниро”("Robert DeNiro"), „Трибека фил център скрийнинг руум” ("Tribeca Film Center / Screening Room"), „Трибека продукшънс”("Tribeca Productions") и „Кварталът”("neighborhood"). Вътрешна уеб страница на "Tribeca Film Center" подчертава, че тази културна организация комбинира очарованието на квартала „Трибека” с най-модерните аудио-визуални услуги в „сградата на изкуството". Уеб страница на жалбоподателят е маркирана и с рекламния слоган "Не само място. Заобикаляща среда”(от англ. "More than a place. An environment"). Според мен всички тези мотиви са изложени с цел да се обоснове факта, че жалбоподателят "Tribeca Film Center" е целял да изгради цялостна концепция(базирана на авторски права и търговски марки) за предлагане на нов и съвременен артистичен продукт, който не само да е под определено име, но и да носи семантиката на конкретно артистично средище, а именно нюоркският квартал „Трибека”. От друга страна ответникът Лоренцо Брусаско Макензи е регистрирал името на домейна си "tribecafilmcenter.com" на 10 ноември 1999г.
Важно е да се отбележи, че г-н Макензи не е започнал реалното използване на закупеният домейн. Към 18 декември 2000г., при избиране на въпросният домейн в интернет се появява съобщението: "този сайт в момента е в процес на изграждане." В обяснение на този факт, Лоренцо Макензи твърди, че той е имал за цел да използва домейна "tribecafilmcenter.com" във връзка с изграждането и промотирането на фен сайт, който да служи "за коментар и критика на дейността на „Tribeca Film Center”. Становища на страните. Жалбоподателят твърди, че словният елемент на домейна "tribecafilmcenter.com" е идентичен на словния елемент на търговската марка "Tribeca Film Center". В този контекст жалбоподателят също навежда факта, че неговата търговска марка "Tribeca Film Center" е станала общоизвестна, като се е превърнала в синоним на Робърт Де Ниро в качеството му на филмов продуцент и предтавляващ въпросната корпорация. От "Tribeca Film Center" твърдят също и, че са изразходвали значителни средства за развитие и налагане на марката на пазара на културни мероприятия, като в този контекст използването на сходен домейн може да предизвика объркване сред потребителите. По тази причина жалбоподателите поддържат становището, че ответникът Лоренцо Макензи няма права върху домейна "tribecafilmcenter.com", поради факта, че той не е използвал никога, нито пък има планове да използва домейна във връзка с предлагането на стоки или услуги, които касаят киното. Жалбоподателят твърди също, че г-н Макензи никога не е бил асоцииран с името на домейна или с търговската марка, съдържаща се в него. Адвокатите на "Tribeca Film Center" навеждат и обстоятелството, че тезата на ответника, относно твърдението, че използва домейна във връзка с уеб сайт за фенове не представлява легитимна търговска практика и сама по себе си представлява една доста хлъзгава теория, която не отговаря на фактическото състояние на нещата. Това е така, тъй като г-н Макензи не продава или предлага стоки или услуги под това наименование, които да обосноват права или законни интереси относно домейна, защото той няма реално никаква „търговска полза от него." Относно недобросъвестността при заявяването на домейна жалбоподателите твърдят, че регистрацията и закупуването му е направено с цел главно коментиране и критикуване на притежателя на търговската марка "Tribeca Film Center", които действия са насочени и към отклоняване на трафик от интернет сайта на посочената компания. Тези действия сами по себе си са класифицирани като недобросъвестни по смисъла на „Единни правила за решаване на спорове, касаещи домейни”. В този ред на мисли жалбоподателите твърдят също така, че истинската цел на ответника при регистриране на домейна "tribecafilmcenter.com" е същият да бъде постфактум препродаден на жалбоподателя, като с акта на регистрация се предотвратява възможността на "Tribeca Film Center" да закупи или използва точно този домейн. Жалбоподател представя доказателстваа, че ответника Макензи заедно с лицето Дара Mакуилън се работили целенасочено в посока на това да извлекат комерсиална изгода от покупката и регистрацията на сочения домейн. Доказателство за това обстоятелство е и факта, че за период от тринадесет месеца г-н Макензи не е успял да развие интернет сайта си свързан с придобития домейн, което само по себе си е индиция, че не е имало воля в тази насока нито пък какъвто и да инвестиционен интерес, които да оправдае собственото му твърдение, че създава „фен интернет сайт”. В светлината на казаното ответникът Макензи признава, че името на домейна е „подобно” на търговската марка на жалбоподателя. Ответникът също признава, че "Tribeca Film Center" е известна културна иституция в Ню Йорк най-вече сред лицата, заети във филмовата индустрия. Въпреки това Макензи оспорва, че "Tribeca Film Center" е придобил широка популрярност с достатъчно вторично или косвено публично значение, за да се установи общоизвестност по отношение на неговата търговската марка. Ответникът Макензи твърди, че заявената от жалбоподателя търговска марка е опит да се справи с проблемите, които последният има относно регистриране на домейни, представляващи вариации на словосъчетанията "Tribeca Film Center", "Робърт Де Ниро" и "Canal Productions", като всичко това е довело и до провал на жалбоподателя да предприеме действия срещу лица, регистрирали домейни, базирани на посочените имена. Ответникът Макензи твърди още, че използването на името на домейна "tribecafilmcenter.com" за информация и критика срещу жалбоподателя е легитимна нетърговска дейност, която е позволена от „Единните правила за решаване на спорове, касаещи домейни”. Ответникът, при условията на евентуалност твърди също, че той има законен интерес от използването на домейна "tribecafilmcenter.com", защото той "живее близо до кварталът „Трибека” в Ню Йорк Сити и е избрал името на домейна на добра воля за фен сайт, занимаваща се с филми и филмова индустрия, включително и филми, в които участва г-н Робърт Де Ниро". Господин Макензи твърди също така, че жалбоподателят не може да установи недобросъвестност по отношение на това дали името на домейна "tribecafilmcenter.com" нарушава бизнеса на конкурент – в случая "Tribeca Film Center", защото жалбоподателят и ответникът не се конкурират търговски. Ответникът Макензи казва, че не може да се обоснове недобросъвестност при регистриране на неговия домейн, защото към момента на заявяването му той не е знаел за подадената заявка, касаеща търговската марка на жалбоподателя. Ответник посочва, че жалбоподателят не е заявил като национална заявка търговската си марка "Tribeca Film Center" преди февруари 2000г., когато домейнът на господин Макензи "tribecafilmcenter.com" вече е бил закупен. В заключение Макензи излага тезата, че неговото предложение са афилиейт партньорство и/или спонсориране, отправено към „Tribeca Film Center", значително смекчава вероятността от твърдяната недобросъвестност спрямо него.
Обсъждане и констатации по казуса от страна на „Центъра за арбитраж и мециация към СОИС”. Параграф 4(а) от „Единните правила за решаване на спорове, касаещи домейни” предвижда, че жалбоподателят трябва да докаже всяко едно от изброените по-долу основания по отделно и в тяхната съвкупност, за да се стигне до прехвърляне на домейн, а именно: - името на домейна, регистриран на базата на представените по делото писмени документи от ответника е идентично или подобно на търговска марка, върху която жалбоподателят има права; и - ответникът няма права или законни интереси по отношение на домейна; - името на домейна е регистрирано и се използва недобросъвестно. Коректно би било да се отбележи, че тежестта на доказване се носи от жалбоподателя, като в подкрепа на неговото становище той следва да осигури превес на доказателствата, които да обосноват конкретен правен извод(виж казуса „Мадона Чиконе срещу Паризи, дело № D2000-0847, решено на 12 октомври 2000г.). Предвид направените бележки относно фактическия състав, който следва да бъде надлежен предмет на доказване по делото, „Центъра за арбитраж и мециация към СОИС” е постановил следните следните мотиви:
I. Домейнът на жалбоподателя Макензи е идентичен на търговската марка на жалбоподателя. Арбитърът по делото е установил, че първият елемент на твърдението на жалбоподателя е доказан, защото домейнът "tribecafilmcenter.com" е идентичен с търговска марка „Tribeca Film Center", върху която жалбоподателят има права. От депозираните писмени доказателства арбитърът е установил също, че "Tribeca Film Center" е търговска марка, която е предмет на интелектуална собственост на жалбоподателите и макар същата да е потенциално географски описателна, ответникът Макензи е признал, че марката е известна в Ню Йорк и то конкретно що се отнася до средите, свързани с филмовата индустрия. От гледна точка на англосаксонската правна система, за да се докаже известност сред потенциалните ползватели на услугите на жалбоподателя е достатъчно да се установи съществуването на обща прецедентна съдебна практика, касаеща правата върху търговска марка(виж. Lane Capital Mgmt., Inc. v. Lane Capital Mgmt., Inc., 192 F.3d 337, 345 (2d Cir. 1999); 2 J. Thomas McCarthy, McCarthy on Trademarks and Unfair Competition § 15.46 (4th ed. 2000). На второ място с оглед претендираната идентичност се приема, че даден продукт е станал общоизвестен и само ако „с него е запознат определен сигмент от широката общественост". В този ред на мисли, жалбоподателят е депозирал достатъчно писмени доказателства, че неговата търговска марка е придобила отличителен характер, като ответникът не е опровергал тези доказателства. От своя страна г-н Макензи навежда твърдението, че жалбоподателят все пак не е придобил права върху търговска си марка, тъй като с нея е имало юридически проблеми още във фазата на заявяването и реално производството не е доведено до своя край, т.е по нея все още няма решение за регистрация. С това обстоятелство ответникът аргументира неуспеха на „Tribeca Film Center" да предприемат ефективни юридически действия срещу нарушителите, регистрирали домейните "robertdeniro.com", "robertdeniro.net", "robertdeniro.org" и "canalproductions.com". Арбитърът отхвърля това объркано становище на ответната страна с виждането, че жалбоподателят не е имал правен интерес да оспори тези домейни(което е представено от Макензи като пасивно поведение по отношение на „други нарушители”), тъй като сочените няколко наименования на домейни касаят несходни словни елементи с тези, отнасящи се до претендираните права над търговската марка "Tribeca Film Center." С оглед на всички тези мотиви „Центърът за арбитраж и мециация към СОИС” е заключил, че жалбоподателят има права върху търговска марка „Tribeca Film Center" и от тази гледна точка не може да има спор относно обстоятелството, че словният елемент на домейна "tribecafilmcenter.com" е идентичен с марка на жалбоподателя, което е повече от очевиден факт. В смисъла на „Единните правила за решаване на спорове, касаещи домейни” арбитърът е установил, че жалбоподателят е доказал първият елемент от фактическия състав – идентичност на домейн и търговска марка.
II. Ответникът има ли права и законни интереси по отношение на домейна? Арбитърът е установил, че вторият елемент на твърдението на жалбоподателя също е налице, защото ответникът Макензи няма нито права, нито законни интереси по отношение на придобиването на собствеността върху домейна "tribecafilmcenter.com". Параграф 4 (в) от „Единните правила за решаване на спорове, касаещи домейни” предвижда, че ответникът може да има права и интереси по отношение на процесния домейн само ако: - преди да бъде иницииран спорът за името на домейна, ответникът е направил необходимото да започне "използването и/или е предприел очевидни приготовления за употребата на домейна или на име, съответстващо на словния елемент на домейна и то във връзка с добросъвестното предлагането на стоки или услуги" ; - ответникът е бил "общоизвестен под името на домейна"; - ответникът е извършвал "легитимна некомерсиална дейност или (т.нар „честно използване”), без намерение за търговска печалба или заблуждаващо отклоняване на потребители, с цел да се накърняват недобросъвестно правата върху чужда търговска марка или марка за услуга на издаване." В конкретния казус няма доказателства, че посочените три условия са изпълнени, което да обоснове у арбитъра становището, че е налице изискуемия завършен юридически състав. Въпреки това г-н Макензи твърди, че той е възнамерявал да извършва законна некомерсиална употреба на името на домейна по смисъла на параграф 4 (в), като изгради интернет сайт за фенове, чрез който да се публикуват критики и коментари, касаещи жалбоподателите от „Tribeca Film Center". Тези „твърдени намерения” не са достатъчни, за да се обоснове от ответника Макензи наличието на хипотезата на параграф 4(в) от „Единните правила за решаване на спорове, касаещи домейни”.
Пример за това е решението по казуса Ван Хален(Van Halen) срещу Морган(Morgan) - дело № D2000-1313 (Van Halen v. Morgan, WIPO Case No. D2000-1313 (Decided December 20, 2000), по което „Центърът за арбитраж и мециация към СОИС” е застъпил становището, че простото намерение за разработването на фен сайт, не е достатъчно, за да се докаже наличието на законен интерес от притежаването на домейна. В противовес с тезата на ответника е представеното по делото писмено доказателство, обективиращо проект за началана страница на сайта, който никога не е бил публикуван. Това обстоятелство доказва факта, че никога не се е стигнало до реалната употреба на сайта "tribecafilmcenter.com". Арбитърът по спора е приел, че ако хипотетично това се беше случило, то публикацията на началната страница на сайта би довела до объркване на потребителите, тъй като тя би изглеждала като официална начална страница на „Tribeca Film Center", а не като сайт за критики или коментари, насочени срещу жалбоподателя и неговите дейности. Предвид казаното „Центърът за арбитраж и мециация към СОИС” заключава, че жалбоподателя е доказал отсъствието на права или законни интереси на ответника Макензи по отношение на името на домейна, като по този начин арбитърът е приел, че жалбоподателят е доказал и втория елемент от фактическия състав. III. Жалбоподателят не е успял да установи твърдяната от него недобросъвестност у г-н Макензи при регистрацията и използването на домейна "tribecafilmcenter.com”. Както вече уточних, последният юридически факт от изискуемия фактическият състав, който следва да бъде доказан, е дали процесният домейн е регистриран добросъвестно или не, като жалбоподателят носи тежестта на доказване за тази част от неговата претенция. Параграф 4 (б) от „Единните правила за решаване на спорове, касаещи домейни” изброява следните обстоятелства като основания за наличие на недобросъвестност:
- обстоятелства, указващи, че един домейн е регистриран или придобит главно с цел продажба, отдаване под наем или прехвърляне по друг начин на регистрацията на домейна на жалбоподателя, който е собственик на сходна или идентична търговската марка.
- регистрацията на домейна е направена, за да се предотврати възможността на собственика на търговската марка да я обвърже със съответния домейн( като го закупи). По този начин се нарушава стратегически и целенасочено опцията за една логична крачка(от търговска гледна точка) в полза на жалбоподателя, като той реално е препятстван да затвори кръга от биснес модела - фирмено наименование – търговска марка – домейн. Моята практика като адвокат по интелектуална собственост е наложила виждането, че тези три компонента винаги трябва да бъдат обвързани чрез едно общо наименование с цел постфактум да не се допускат недобросъвестни юридическ атаки от трети лица, които да се развият практически съответно срещу определено търговско дружесто, срещу неговата търговската марка или срещу очевидно желания за придобиване домейн.
- регистрацията на домейна е направена с подривна цел, за да бъде разстроен бизнеса на конкурент. Това основание само потвърждава казаното малко по-горе.
Жалбоподателят твърди, че всички посочени три юридически факта, които са свързани с недобросъвестността са налице по казуса, но доказателства по делото не подкрепят неговата позиция. Страните са представили противоречащи си писмени доказателства, относно факта дали ответникът Макензи е предложил да продаде домейна на жалбоподателя. Двама от служителите на жалбоподателя „Tribeca Film Center" - Триана Уайт и Сандра О’Херън са представили писмени клетвени декларации, от които е видно, че след като жалбоподателелят се е свързал с ответника, за да обсъдят прехвърлянето на собствеността на домейна, Дара Mаккуилън(сътрудник на Макензи) е изпратил съобщение на жалбоподателя, в което се посочва, че "г-н Макензи би обмислил евентуална офертата". Въпреки че изглежда малко вероятно служителите Уайт и О’Херън да грешат, самият Маккуилън (в подадена клетвена декларация по делото) твърди, че никога не оставял такова съобщение. Поради описаните обстоятелства остава отворен въпроса дали „някой друг е оставил съобщението”? Този въпрос е от особено значение за изхода на делото, тъй като ако се докаже, че г-н Макензи или негов агент, са предложили оферта за продажба, то това обстоятелство би допринесло за обосноваване на твърдяната от жалбоподателя недобросъвестност при придобиването на домейна от г-н Макензи. При тази ситуация жалбоподателят продължава да настоява, че не е доказано „кой друг би могъл да е оставил съобщението”, а ответникът пък изказва становището, че "той не е заинтересован от продажбата." Поради липсата на всякакви други писмени доказателства като разменена едновременна писмена кореспонденция, записи на архивирани електронни съобщения или сключени меморандуми между страните, арбитражът към СОИС е приел, че не възможно да изгради правните си мотиви само на представените от страните клетвени декларации, тъй като в „Единните правила за решаване на спорове, касаещи домейни” не съществува института на „начало на писмено доказателство”. В този контекст арбитърът не е успял да стигне до обосновано юридическо становище дали е направена оферта за продажба на домейна или не. Тежестта на доказване относно тази неизяснена фактически ситуация пада върху жалбоподателя, тъй като по силата на параграф 4 (а) от „Единните правила за решаване на спорове, касаещи домейни” той е страната, която носи тежестта на доказване относно претендираната недобросъвест. Именно и поради това, арбитърът е принуден да установи, че жалбоподателят не е доказал обстоятелства, които са в негова доказателствена тежест, която по същество е свързана с желания превес на доказателства относно твърдението, че е направена оферта за продажба на домейна от ответника на жалбоподателя(сходно съдебно решение е това по казуса “TABCORP Holdings Ltd. v. Hertzberg”, СОИС, дело №D2000-0566, решено на 20 септември 2000г.). Аргументът на жалбоподателя, базиран на параграф 4 (б) предложение второ от „Единните правила за решаване на спорове, касаещи домейни” се е развил като процесуална теза не по-добре. Нормата на параграф 4 (б) предвижда, че регистрацията на домейн име, която е направена с цел да се предотврати възможността на собственика на определена търговска марка да придобие идентичен на марката домейн, следва да се приеме за недобросъвестно поведение, при условие, че на ответника е предприел умишлено подобни действия. Няма писмени доказателства за твърдяната недобросъвестност у ответника в конкретния казус, поради което доводите на жалбоподателя съгласно параграф 4 (б) са били отхвърлени като несъстоятелни. Твърдението на жалбоподателя по параграф 4 (б) предложение трето от „Единните правила за решаване на спорове, касаещи домейни”, че ответникът е регистрирал домейн име, главно с цел да съботира бизнеса на конкурент, също се явява недоказано. „Центърът за арбитраж и мециация към СОИС” застъпва становището, че съществува известно противоречие в съдебната практика на арбитража за това как като цяло би следвало да се интерпретира фразата "съботиране на бизнеса на конкурент."
За сравнение, ако обърнем внимание на дело № D2000-0279 (виж. Mission KwaSizabantu v. Rost, WIPO Case No.D2000-0279, Decided June 7, 2000), то в конкретния казус арбитърът е приел, че ответник, който не се конкурира пряко с жалбоподателя за конкретни стоки или услуги(възприети като част от конкурентната среда), може да критикува жалбоподателят чрез публикувани статии или материали в уеб, тъй като "природата и смисъла на думата "конкурент" е свързана с представата, че някой действа директно в опозиция на друг". „Центърът за арбитраж и мециация към СОИС” застъпва мнението в споменатия контекст, че не всяка форма на опозиционно поведение (като например между собственик на търговска марка и автор на критичен интернет сайт) може да превърне жалбоподателя и ответника в "конкуренти". Ответникът може да "наруши или съботира бизнеса на конкурент", само ако той предлага стоки или услуги, които могат да се конкурират с идентични или сходни стоки или услуги, предлагани от собственика на марката. Всяко друго становище би довело до нсезаконосъобразно навлизане в чужда правна сфера и до нарушаване на дейността на конкурентите в твърде много случаи, като основанията за неодбросъвестност в този ред на мисли биха се увеличили до неузнаваемост, което ще доведе до тотално противоречие в съдебната практика и разводняване на вече изградените критерии. Поради така изложените мотиви арбитърът е приел, че ответникът Макензи не е регистрирал домейна "tribecafilmcenter.com", за да наруши работата или бизнеса на конкурент, в случая търговското дружество „Tribeca Film Center”. Предвид така изяснената ситуация и въпреки, че жалбоподателят е доказал, че ответникът е регистрирал домейн, идентичен с марката му, както и че г-н Макензи няма законен интерес по отношение на този домейн, арбитърът е постановил решение, в което е отбелязал факта, че „Tribeca Film Center” не са успели да докажат обстоятелства, които са в тяхна доказателствена тежест, а именно, че ответникът Макензи е регистрирал и използвал името на домейна "tribecafilmcenter.com" недобросъвестно. Поради изложените мотиви „Центърът за арбитраж и мециация към СОИС” е отказъл да разпореди прехвърлянето на домейн името "tribecafilmcenter.com" към жалбоподателя „Tribeca Film Center”.
От 1999г. насам от арбитражната процедура пред СОИС са се възползвали хиляди жалбоподатели – статистиката сочи, че „Центърът за арбитраж и мециация към СОИС” арбитрира средно около 2000 жалби на година. Всяка следваща година интереса към тази арбитражна процедура се увеличава с около 25% спрямо предходната, като средно около 84% от жалбите се решават в полза на жалбоподателя. Един от най-известните сайбърскуотъри, срещу които са водени множества арбитражни производства пред „Центъра за арбитраж и мециация към СОИС” е канадецът Джеф Бъргар. Той е бил ответник по следните арбитражни дела: - Том Круз срещу Джеф Бъргар относно домейна TomCruise.com - Брус Спрингстийн срещу Джеф Бъргар относно домейна BruceSpringsteen.com - Кевин Спейси срещу Джеф Бъргар относно домейна BruceSpringsteen.com Жалбоподатели срежу Джеф Бъргар са били също звездите Селион Дион, Пиърс Броснан и писателят сценарист Майкъл Крейтън. Обжалваеми ли са решенията на арбитражния съд към СОИС и какъв е техният правен ефект на територията на Република България? Отговорът на този въпрос е свързан с т.нар „принцип за взаимност“, който е познат като институт в международното частно право(МЧП). Взаимността представлява юридически инструмент за предоставяне на правни субекти с чужда националност на определени права при условие, че субекти от дадена договоряща държава – в случая учредителка и/или членка на един международен орган за защита на интелектуална собственост(СОИС), ползват на територията на друга държава членка същите или сходни с предоставените права.
В конкретния случай, касаещ арбитражните решения на „Центъра за арбитраж и мециация към СОИС” по мое мнение става въпрос за взаимност от смесен тип или т.нар материална фактическа взаимност при правоприлагането. Какво означава това? Материалната или позната още в теорията като „стриктна“ взаимност – в някой източници известна и като „взаимност право срещу право”, дава на определен кръг правоносители точно такъв кръг права, каквито ползват правните субектите на държава членка в друга такава. Този вид взаимност е уредена в Ню Йоркската конвенция за признаване и изпълнение на чужди арбитражни решения, като в нейния чл. 3 се застъпва правилото, че решенията на чужд арбитраж се признават в държавите съдоговорителки при условията на стриктна взаимност. От друга страна според мен във връзка с решенията на „Центъра за арбитраж и мециация към СОИС”, касаещи спорове за колизия между домейн имена и търговски марки, е налице и фактическа взаимност, при която не се изисква сключване на международен договор, тъй като закона признава, че е достатъчна фактическа констатация на компетентния орган за наличие на взаимност. Моята теза за наличие на взаимност от смесен тип, касаеща правата върху търговски марки се подкрепя от чл.2 на ЗМГО, които закрепя правилото, че разпоредбите на този закон се прилагат по отношение на български физически и юридически лица, както и по отношение на чуждестранни физически и юридически лица от държави, които участват в международни договори, по които Република България е страна. По отношение на чуждестранни физически и юридически лица от други държави(очевидно това са държави, които например не са членки на СОИС) този закон се прилага при условията на взаимност, която се преценява от Патентното ведомство. Тъй като България е страна членка на Стокхолмската конвенция за създаване на Световна организация по интелектуална собственост, то решенията на „Центъра за арбитраж и мециация към СОИС”, в контекста на споменатата вече стриктна взаимност, имат сила на територията на България, тъй като са постановени от орган, който е създаден на базата на международен договор, по който България е страна. Това обстоятелство се доказва и от факта, че в чл.12 от Конвенцията за създаване на СОИС се казва, че на територията на всяка държава-членка и в съответствие със законите на тази държава, СОИС има такава правоспособност, каквато може да е необходима за изпълнението на целите на организацията и осъществяването на нейните функции.Тук бих искал да маркирам обстоятелството, че освен създадените позитивни практики за правоприлагане от Ню Йоркската конвенция за признаване и изпълнение на чужди арбитражни решения, в европейски мащаб също усърдно се работи над създаването на съвременни стълкновителни норми, които улесняват взаимното признаване на арбитражни решения. Пример за това е Регламент 593/2008 (Рим І) , който в своята съобразителна част споделя виждането, че Европейската общност си е поставила за цел да поддържа и развива пространство на свобода, сигурност и правосъдие, като за постепенното установяване на тези критерии следва да се приемат мерки в областта на съдебното сътрудничество по гражданскоправни въпроси с трансгранично значение с обхват, необходим за правилното функциониране на вътрешния пазар.
Как точно се извършва практически правоприлагането по арбитражни решения на „Центъра за арбитраж и мециация към СОИС” в България? Изпълнението на арбитражното решение е гарантирано от Ню Йоркската конвенция за признаване и изпълнение на чуждестранни арбитражни решения от 1958г., която е ратифицирана от България през 1961г.(обн. ДВ, бр. 2 от 08.01.1965г.) Чл.118, ал.1 от Кодекса за международно частно право(КМЧП) казва, че признаването на чуждестранно решение се извършва от органа, пред който то се предявява. Компетентен да признае чуждо арбитражно решение или да допусне неговото изпълнение на територията на Република България е Софийски градски съд(СГС). Съдът издава по молба на заинтересуваната страна изпълнителен лист въз основа на влязлото в сила арбитражно решение на „Центъра за арбитраж и мециация към СОИС”. Към молбата се прилагат арбитражното решение и доказателството, че то е връчено на длъжника по изпълнението(чл.51 от Закона за международния търговски арбитраж). За признаването и изпълнението на чуждестранно арбитражно решение се прилагат сключените от Република България международни договори – в конкретната хипотеза това е Стокхолмската конвенция за създаване на Световна организация по интелектуална собственост. Исковете за признаване и допускане на изпълнението на решенията на чуждестранните арбитражни съдилища и на сключените пред тях спогодби по арбитражни дела се предявяват, ако друго не е предвидено в международен договор, по който Република България е страна, пред Софийски градски съд и за разглеждането им се прилагат съответно разпоредбите на чл. 118 - 122 от Кодекса на международното частно право, с изключение на правото на длъжника да предяви възражение за погасяване на вземането, което става по ГПК. Описаното производство е аналогично на производството по екзекватура относно признаването на чуждестранни съдебни решения на територията на България, което е уредено в чл.621 и следващите от ГПК. Арбитражното решение на „Центъра за арбитраж и мециация към СОИС” е окончателно и слага край на спора. То не подлежи на обжалване, т.е. то е стабилно. Ако е порочно, отмяната му може да бъде постигната само по исков ред. Член 5 от Ню Йоркската конвенция за признаване и изпълнение на чуждестранни арбитражни решения закрепя правилото, че признаването и изпълнението на арбитражно решение могат да бъдат атакувани чрез подадена искова молба от страната, срещу която то се предявява, ако тя докаже пред компетентния съдебен орган на държавата (Върховен касационен съд), че:
а) че страните по съглашението са били по силата на приложимия спрямо тях закон недееспособни или че съглашението е недействително по силата на закона, на който страните са го подчинили, а при липса на указание в тази насока, по силата на закона на държавата, където решението е било постановено, или
б) че страната, срещу която решението се предявява, не е била надлежно уведомена за назначаването на арбитър или за арбитражното производство или по други причини й е било невъзможно да предяви своите защитни средства, или
в) че решението е постановено по спор, непосочен в арбитражното съглашение или неспадащ към споровете, предвидени от арбитражната уговорка в договора, или че съдържа постановления, които излизат извън условията на арбитражното съглашение или арбитражната уговорка в договора; във всеки случай обаче, ако постановленията на решението, отнасящи се до въпроси, подчинени на арбитраж, могат да бъдат отделени от тези, които се отнасят до въпроси, неподчинени на арбитраж, то постановленията по въпросите, подчинени на арбитраж, могат да бъдат признати и изпълнени, или
г) че съставът на арбитражния съд или арбитражната процедура не са били в съответствие със съглашението на страните или при липса на такова не са били в съответствие със закона на държавата, в която се е състоял арбитражът, или
д) че решението не е станало още задължително за страните или е било отменено, или изпълнението му е било спряно от компетентния орган на държавата, в която или съобразно закона на която то е било постановено.
Признаването и изпълнението на арбитражното решение могат да бъдат отменени и ако ВКС намери: а) че съгласно закона в България предметът на спора не подлежи на разрешаване от арбитраж или б) че признаването или изпълнението на решението ще противоречи на обществения ред в България. Смисълът вложен в Ню Йоркската конвенция е вложен и в нормата на чл. 47 от Закона за международния търговски арбитраж(ЗМТА), който касае основанията за отмяна на международни арбитражни решения на територията на Република България. В тази хипотеза арбитражното решение може да бъде отменено от Върховния касационен съд, ако страната, която иска отмяната, докаже някое от следните основания: 1. тя е била недееспособна при сключване на арбитражното споразумение; 2. арбитражното споразумение не е било сключено или е недействително съобразно закона, избран от страните, а при липса на избор - съобразно този закон; 3. предметът на спора не подлежи на арбитраж или арбитражното решение противоречи на обществения ред на Република България; 4. тя не е била надлежно уведомена за назначаване на арбитър или за арбитражното производство или поради независещи от нея причини не е могла да вземе участие в производството; 5. решението разрешава спор, непредвиден в арбитражното споразумение, или съдържа произнасяне по въпроси извън предмета на спора; 6. образуването на арбитражния съд или на арбитражната процедура не е съобразено със споразумението на страните освен ако то противоречи на повелителни разпоредби на този закон, а ако липсва споразумение - когато не са приложени разпоредбите на този закон. Искът за отмяна може да бъде предявен в срок от 3 месеца от деня, в който молителят е получил решението от СОИС. Когато бъде направено искане за поправка, тълкуване или допълване на арбитражното решение, срокът тече от деня, в който „Центъра за арбитраж и мециация към СОИС” се е произнесъл по искането(чл.48 ЗМТА).
Размерът на държавната такса за разглеждане на искове за отмяна на международно арбитражно решение по реда на чл. 47 от ЗМТА се определя в съответствие с чл. 71 от Гражданския процесуален кодекс. Ако ВКС с влязло в сила решение отмени арбитражното решение на „Центъра за арбитраж и мециация към СОИС” на някое от основанията по чл. 47, т. 1, 2 и 3 от ЗТМА, заинтересованата страна може да предяви иск по спора пред компетентния държавен съд(СГС), а когато арбитражното решение е отменено на някое от основанията по чл. 47, т. 4, 5 и 6 от ЗТМА, ВКС връща делото на „Центъра за арбитраж и мециация” за ново разглеждане. В последния случай всяка от страните може да поиска делото да бъде разгледано от други арбитри към арбитража в СОИС(чл.49 ЗТМА). Като финал на темата бих искал да отбележа, че българският Закон за търговските марки и географските означения(чл.73 и съответно чл.76) и съответно НК(чл.172б) все още не са отговорили на изискванията на интернет престъпленията и недобросъвестните търговски практики, касаещи интелектуалната собственост – в частност домейн имената. Това може би се дължи и на липсата на все още развита и детайлно структурирана законодателна рамка в световен мащаб, която да стане база за законодателни промени у нас. Все пак, хвърляйки светлина върху случващото се в „Центърът за арбитраж и мециация към СОИС”, считам че има достатъчно теми за размисъл, които магат да са в основата на едни подходящи законодателни промени, които да водят до конкретни резултати и правоприлагане в България. Въпреки това, всеки един притежател на права на интелектуална собственост може да защити бизнеса си в интернет, чрез спазването на няколко прагматични правила: - защита на търговска марка върху домейн - избор и регистрация на защитен домейн, чрез представяне на документи за заявена или регистрирана търговска марка, фирмено наименование и т.н. - купуване на няколко сходни суб домейна от първо и второ ниво - поставяне на знака ® след всяко първото обективиране на регистрирана търговска марка в интернет - поставяне на знака ™ след всяко първо използване в търговската си практика на нерегистрирана търговска марка, с цел и в двата последни случая, ясно идентифициране на собственика на търговската марка.
Автор: адв.Атанас Костов
За повече информация по темата прочетете статията "Как да защитим съдържанието на сайта си като авторско право"?