Въззивното и касационно обжалване на авторските искове крият някои процесуалноправни специфики във връзка с особеностите, които те като правни инструменти за защита предлагат. Тук ми се иска да споделя мнение по част от конкретните изражения на тази проблематика, естествено с уговарката, че все пак съдебната практика е все още доста непълна в това отношение и тепърва ще се развива и дообогатява именно във връзка с решаването на авторскоправни дела. Тъй като няма да се спирам в настоящето изложение на спецификите на всеки един от авторскоправните искове, защото това не е целта на тази статия, те ще бъдат само примерно изброени: иск за обезщетение на понесени вреди(чл.94 от ЗАПСП във връзка с чл.45 от ЗЗД); иск за установяване факта на нарушението (чл.95,ал.1, т.1 от ЗАПСП); иск за преустановяване на неправомерното използване или забрана за извършване на дейността, която ще съставлява неправомерно използване (чл.95,ал.1, т.2 от ЗАПСП); изземване и унищожаване на неправомерно възпроизведените екземпляри от произведението, обектите по чл. 72 или базите данни по глава единадесета "а", както и на негативите, матриците, клишетата и други подобни, предназначени за възпроизвеждане на екземплярите (чл.95, ал.1, т.3 от ЗАПСП); иск за изземване от употреба на презаписващите, декодиращите и възпроизвеждащите устройства, използвани изключително за извършване на нарушения (чл.95, ал.1, т.4 от ЗАПСП); иск на ищеца да бъдат предадени вещите, под формата на негативи, матрици, клишета и други подобни, предназначени за възпроизвеждане на екземплярите; (чл.95, ал.1, т.5); иск за разгласяване за сметка на нарушителя на диспозитива на решението на съда в два всекидневника и в определен от съда часови пояс на телевизионна организация с национално покритие.
Още няколко авторскоправни иска имат основание в други закони. Това са иск за установяване кой е създадетел на дадено произведение, кой е изпълнител на дадено изпълнение, кой е продуцент на даден звукозапис и кой е узлъчил първи по ефира дадена програма – установителни искове с основание чл.124 ГПК; иск за неоснователно обогатяване, произтичащо от неправомерно неизплатени авторски възнаграждения по ЗАПСП – осъдителен иск по чл.55-59 от ЗЗД; иск за собственост върху материал, върху който е фиксирано произведение – осъдителен иск по чл.109, ал.1 ЗС. Осъдителните авторскоправни искове имат за цел да обезпечат и осигурят защитата на субективното авторско право по отношение на неговия титуляр. Ето защо активно процесуално легитимиран по тях е е носителят на субективното авторско право или лицето, на което това право е отстъпено за изключително ползване. От казаното, стигаме до извода, че активно процесуално легитимирани да водят един авторскоправен иск са две групи субекти. Сред лицата от първата група са авторите, които най-често са физически лица, т.е тези в резултат на чиято творческа дейност е създадено и обективирано едно авторско произведение(аргумент от чл.5 ЗАПСП). Автори могат да бъдат и други физически и юридически лица. Тук се визира хипотезата на чл.14 ЗАПСП, касаеща едно изключение от общия принцип за авторството, като абсолютно субективно право на физическите лица. При компютърните програми и бази данните създадени в рамките на трудово правоотношение, авторските права принадлежат на работодателя. Според хипотезата на §1 от преходните и заключителни разпоредби на Кодекса на труда, "работодател" е всяко физическо лице, юридическо лице или негово поделение, както и всяко друго организационно и икономически обособено образувание (предприятие, учреждение, организация, кооперация, стопанство, заведение, домакинство, дружество и други подобни), което самостоятелно наема работници или служители по трудово правоотношение. Ето защо активно процесуално легитимирани страни по един авторскоправен иск, могат да бъдат и търговци или юридически лица.
За местната подсъдност на авторскоправните искове следва да се каже, че гражданството, местожителството или адресът на управление на ищците са без значение. За сметка на това съществено и важно е местожителството на ответника. Що се отнася специално до иска по чл.94 от ЗАПСП и неговия деликтен характер, то трябва да имаме предвид, че искът за непозволено увреждане води до логичната препратка към текста на чл.115 ГПК. Там е казано, че иск за вреди от непозволено увреждане може да се предяви и по местоизвършването на деянието(или по местожителството), което значи, че местната подсъдност е алтернативна - искът може да бъде заведен и по местоживеенето на ищеца, стига то да съвпада с извършването на деянието. Общата формулировка на чл.94 ЗАПСП налага извода, че нарушител може да бъде както физическо, така и юридическо лице, които могат да бъдат пасивно легитимирани процесуално като ответници в процеса. За всички останали авторскоправни искове важат общите правила относно местната и родовата подсъдност по ГПК. Предвид спецификата на авторскоправните искове практиката познава и случаи, в които са извършени авторскоправни нарушения в различни съдебни райони. Тогава ищецът разполага с възможността да избере в кой от тези съдебни райони да се води делото, като се позове на нормата на чл.116 от ГПК и предяви субективно съединен иск срещу ответници от няколко съдебни района. В крайна сметка, ако страните имат взаимен интерес от това могат да използват и правилата на чл.117 ГПК относно договорната подсъдност и да изберат подходящ и за двете страни съд, който да гледа делото по местна подсъдност. Авторскоправните искове са родово подсъдни като първа инстанция на Окръжен съд, като за спазването на тази подсъдност съдът следи служебно(чл.96 от ЗАПСП).
Производството по разглеждането на авторскоправни искове може да бъде двуинстанционно или триинстанционно в зависимост от цената на иска, както и от спецификите на правното основание, формулирано в исковата молба. Спрямо установителните авторскоправни искове в хипотезата на чл.83, ал.5 от ЗАПСП(касаещ спорове относно наименованията на артистичните групи), чл.124 от ГПК и чл.95, ал.1, т.1 ЗАПСП, които целят единствено установяване на факта на авторството или са предявени кумулативно с конститутивен, както и спрямо всички останали искове в хипотезата на чл.95, ал.1, т.2-6 ЗАПСП се прилагат правилата на триинстанционното производство на основание чл.280, ал.1 от ГПК. На касационно обжалване подлежат и авторскоправните искове, по които съдът е постановил едно нищожно, недопустимо или необосновано решение или такова, което е в противоречие с материалния закон или съществените съдопроизводствени правила(чл.281 ГПК). Двуинстанционни са тези осъдителни авторскоправни искове, които попадат в хипотезата на чл.280, ал.2 ГПК, а именно с материален интерес до 1000лв. Този извод кореспондира с практиката на ВКС и по-точно тълкувателно решение №2 от 2 юли 2004г. по гр.д №2/2004г. на ОСГК на ВКС, като за критерий за изключване от касационно обжалване законодателят не е посочил нито вида на предявения иск(осъдителен или установителен), нито вида на съдебното решение(осъдително или установително), а предмета на делото – парично вземане под определен размер. Следователно не подлежат на касационно обжалване всички въззивни решения, които имат такъв предмет. Ако законодателят целеше да изключи касационното обжалване само на въззивните решения по осъдителните автороскоправни искове за парични вземания с цена на иска под определен размер, той не е имал пречка да го направи, като установи правилото, че “ не подлежат на касационно обжалване решенията по осъдителните искове за парични вземания…” В такъв случай възможността за касационно обжалване на решенията по установителни авторскоправни искове за парични вземания, касаещи например установяване размера на дължимото авторско възнаграждение по чл.38, ал.2 от ЗАПСП по мое мнение се е запазила. Напрактика към настоящия момент тези искове(по чл.38, ал.2 ЗАПСП) са рядко срещани в практиката, а тези по чл.83 от ЗАПСП с чл.124 от ГПК, целят преди всичко установяване на факта на авторството, а не някакъв финансов резултат.
Все пак, трябва да се отчетат новите виждания на законодателя относно ограничаването на хипотезите, в които може да има касационен контрол. За да подлежи едно решение, постановено по авторскоправен спор, на триинстанционно производство, освен че предметът на делото не трябва да отговаря на материалният интерес, описан в чл.280, ал.2, то въззивният съд следва да се произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по авторскоправни спорове и/или да е постановил едно решение, което да е противоречиво с практиката на съдилищата. Последният от новите критериите, предвиден като основание за касационно обжалване в чл. 280, ал.1 от ГПК е съдът да се е е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за точното прилатане на ЗАПСП, както и за развитието на правото в областта на интелектуалната собственост. На тези проблеми ще се спра по-нататък в настоящето изложение. Въззивно обжалване. Първоинстанционните решения на Окръжния съд по авторскоправни спорове подлежат на обжалване пред Апелативния съд. Ако не са обжалвани, такива решения влизат в сила само ако страните са уведомени за решението по реда на ГПК и срокът за обжалване е изтекъл чл.262, ал.2, т.1 ГПК. Неспазването на срока и отстраняването на други пороци – например невнасянето на дължимата държавна такса за въззивното обжалване, са действия от компетентността на първоинстанционния Окръжен съд, относно проверката за допустимост на въззивното обжалване. Тези деиствия като законосъобразност, могат да бъдат обжалвани с частна жалба.
Въззивната инстанция не е контролно-ревизионна. Въззивният съд се произнася по съществото на авторскоправния спор винаги със свои собствени мотиви, независимо от това дали направените от него правни изводи съвпадат или не с тези на първоинстанционния съд. Това е и поредното доказателство, че въззивният съд има решаваща, а не контролно-отменителна дейност, което е отразено и в т.19 от Тълкувателно решение №1/2000г. на ОСГК на ВКС. Ако изводите на въззивния съд съвпадат с тези, съдържащи се в решението на първата инстанция, то бива оставено в сила, а ако има различия, решението се отменя изцяло или от части, като въззивната инстанция постановява вместо отмененото решение друго по съществото на делото(чл.271 от ГПК). Правомощията на въззивния съд произтичат от предмета на обжалване(чл.269 ГПК), въведен с въззивната жалба в срока по чл.259 ГПК. При жалба срещу отделна част на решението съдът отговаря на доводите, които са относими за нея (чл. 258, ал. 2 ГПК).Съобразно разпоредбата на чл. 259, ал.1 ГПК жалбата се подава в двуседмичен срок от връчването на страната на съобщение, че решението с мотивите е изготвено. Когато срокът изтича в неприсъствен ден, а именно официален празник, следва да се приложи нормата на чл.60, ал.1, т.6 от ГПК, съгласно която срокът изтича в следващия след него присъствен ден. Хипотезата на чл.259, ал.2 ГПК съдържа ново решение относно прекъсването на срока за въззивно обжалване. Тази норма е предвидила, че това може да стане с подаване на молба за правна помощ, като срокът спира да тече докато молбата се разглежда от съда. Молбата се подава от жалбоподателя, като от отхвърлянето и започва да тече нов срок, а ако същата бъде уважена, срокът за подаване на въззивната жалба започва да тече от връчването на препис от решението на назначения служебен представител(чл.259, ал.3 ГПК). Спецификата на авторскоправните искове в повечето случаи налага ангажирането на специализирана защита, изразяваща се в процесуално представителство от адвокат, специалист по интелектуална собственост, така че по мое виждане чл.259, ал.2 ГПК може да бъде използван в практиката само като техника за печелене на време, с цел обмисляне на максимално добра обосновка на въззивната жалба или при опасност за пропускане на срока. Ако все пак служебен защитник бъде назначен, той винаги може да бъде заменен от жалбоподателя в първото по делото заседание пред въззивната инстанция с упълномощен процесуален представител. Ново положение в ГПК е и възможността за подаване на отговор на въззивната жалба( подобен институт съществуваше и в старата уредба в чл.200, ал.1 ГПК отм., но на базата на писмено възражение) и насрещна въззивна жалба от насрещната страна(чл.263 ГПК). Тези две нови правила са дизпозитивни, тъй като и двете страни могат да направят възраженията си в първото по делото заседание пред въззивната инстанция. По скоро нормата на чл.263, ал.1 ГПК и подаването на отговор на въззивната жалба има логическото си обяснение в необходимостта да се оспорят определени писмени доказателства, приложени към жалбата, тъй като за това процесуално действие е предвиден преклузивният срок на чл.193 ГПК.
Що се отнася до отговора на въззивната жалба, с този нов институт се дава възможност например на другарите съавтори в един субективно съединен авторскоправен иск да обжалват решението на първоинстанционния съд, ако искът е бил частично уважен или частично отхвърлен. Целта тук е да се избегнат противоречиви мотиви на съда по отделните искове, предвид диспозитивното начало и забраната, касаеща влошаване на положението на обжалващия. Ето защо интересен въпрос е този относно жалбоподателите другари – в случая съавторите и подаването на въззивната жалба. Според авторскоправната теория съовторството се дели условно на делимо съавторство и неделимо съавторство. В първия случай всеки съавтор е изготвил част от бъдещото произведение и тази част може да бъде обособена като самостоятелна, а във втория, поне за трети лица, приносът на единия от съавторите не може да бъде отделен от този на останалите. Това оточнение има значение най-вече за процесуалноправната роля на съавторите при авторскоправните искове. Можем да бъдем изправени пред активно или пасивно другарство в зависимост от това дали искът е заведен от или срещу няколко съавтори; факултативно или задължително, когато критерият е дали съединяването на исковете зависи от усмотрението на ищеца или то е условие за допустимостта на иска, защото процесуалната легитимация на няколкото съавтори е съвместна; необходимо или обикновенно в зависимост от сходството на делата между отделните съавтори. Важно е да се отбележи, че при неделимото съавторство е налице т.нар. задължително другарство, защото общият принус при създаването на произведението е толкова важен като творчески резултат, че съвместното предявяване на делата от или срещу няколко другари или участието на всички другари е условие за допустимостта на процеса. При делимото съавторство съответно е налице обикновено другарство, като делата им могат да бъдат разглеждани и поотделно, тъй като те не са идентични и в този кнотекст могат да бъдат и решени различно, съобразно различното материалноправно положение на съавторите. Съгласно определение №487/2003г. на І Г.О, бюл. на ВКС, бр.7/2003г. №11 страна, която не е подала въззивна жалба срещу първоинстанционното решение, не е легитимирана да подаде касационна жалба срещу решението на въззивния съд. Според чл.206, изр.1 от ГПК(отм) въззивният съд имаше правомощието да отмени обжалваното пред него решение и по отношение на необжалвалите другари на жалбоподателя. Новата уредба, базирана на § 8 от ЗИД на ГПК отмени служебното произнасяне на въззивния съд по отношение на необжалвалите(обикновени) другари, което решение е практически неоправдано, тъй като най-малкото нарушава принципа за процесуална икономия. В тълкувателно решение №1/2000г. ОСГК, бюл. На ВКС, бр.4/2000г., №189, т.16 е прието, че разпоредбата на чл.206 от ГПК(отм.) се отнася за необходимите другари – в случая за неделимите съавтори, а не и за обикновените другари, респективно за съавторите при делимото съовторство. В аналогичната разпоредба на новия чл.265, ал.2 ГПК, законодателят все пак се е съобразил тълкувателната практика на ВКС, като е стигнал до извода, че когато става въпрос за страни в авторскоправния исков процес, които са не само необходими другари, но и задължително необходими другари, при обжалването пред по-горната инстанция чрез подаването на жалба от страна на един от другарите се осъществява потестативното право и на всички други ищци или ответници по даден субективно съединен авторскоправен иск(в зависимост от процесулната положителна или отрицателна легитимация). Ето защо въззивният съд не може да конституира служебно неподалите въззивна жалба делими съавтори или обикновени другари, като присъединяването им към въззивната жалбата може да стане само по тяхен почин, с подаването на изрично писмено волеизявление в тази насока(чл.265, ал.1 ГПК).
Бих искал да отбележа и още една специфика при въззивното обжалване на авторскоправните искове, касаеща новата разпоредба относно забраната за посочване на нови факти и обстоятелства по чл.266 ГПК. Безспорно фактическата сложност на доказване на един авторскоправен иск и развитието на свързаното с това висящо производство, често води до откриване за страните на нови обстоятелства вътре в процеса. Това са такъв вид факти, касаещи авторството или претендираното обезщетение за нарушено авторско право, чието настъпване не могат да бъдат първоначално предвидени в исковата претенция, както и в защитната теза и отговора на исковата молба от ответната страна. Това дава възможност на страните по едно авторскоправно дело, въпреки хипотезата на чл.147 ГПК, да се позоват на тези новооткрити факти и обстоятелства пред въззивната инстанция с жалбата или с писмения отговор, на основание чл.266, ал.1 от ГПК. Примерите за такива новооткрити обсдтоятелства могат да бъдат много – искът може да е целял установяване на авторство, което пост фактум се е оказало съавторство; ответната страна може да е твърдяла по-нисък размер на авторско възнаграждение, което в последствие да се е оказало по-високо и т.н. Липсата на рестриктивен подход у законодателя, по отношение на сочене на нови факти и обстоятелства във въззивната инстанция, се определя от няколко обстоятелства. Тези новонастъпили факти, подкрепени с всички допустими по ГПК доказателства, могат да бъдат изтъкнати както още с подаването на жалбата по чл.266, ал.1 ГПК, така и след това, ако страната докаже, че тези нови обстоятелства са възникнали в един по-късен момент, който не е могъл да бъде предвиден с жалбата и отговора – чл.266, ал.2, т.1 ГПК. Доказването на авторскоправните искове е свързано с постоянно постъпване по делото на нова информация и данни от различни културни и обществени организации, трети лица и търговски дружества, под формата на официални и частни документи, гласни доказателства, огледи и т.н. Всичко това води да възможността във всеки един момент на делото, фактическата ситуация да бъде коренно променена и това да доведе до нужда от смяна на процесуалната позиция на страните, както и от доказването на нови факти. Естествено тук трябва да бъдем точни и да кажем, че би било недопустимо пред въззивната инстанция да се въвеждат нови факти и обстоятелства, които да представляват предявяване на нов иск или изменение на основанието или петитума на вече депозирания такъв. Пример за едно допустимо процесуално доказателствено искане пред възиивната инстанция според мен, може да бъде едно преюдициално запитване по чл.628 ГПК, което е наложено от новооткрит спорен факт по делото, касае авторскоправна разпоредба от правото на Европейския съюз и е от значение за правилното решаване на делото. Касационно обжалване. Според чл. 280, ал.2 ГПК на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения на окръжните съдилища по авторскоправни искове с цена на иска над 1000 лв. Това императивно правило важи и за всички други гражданскоправни искове с подобен интерес, като по този начин се цели да се облекчи ВКС и да се ограничи опасността от прекомерно забавяне при решаване на делата със сравнително нисък икономически интерес, чрез постигане на процесуална икономия.
Касационната инстанция е контролноотменителна такава. Пред нея не се развиват доводи по съществото на авторскоправния спор, а се изтъкват доводи, касаещи законосъобразността на решението на въззивния съд. Какви са правните основания за иницииране на касационно обжалване е посочено и в най-новата практика на ВКС, отразена в Тълкувателно решение № 1/2009 г. постановено в гр.София на 19 февруари 2010 г., от ОСГК НА ВКС. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване при авторскоправните искове, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на Закона за авторското право и сродните му права. Остава открит въпросът каква е съдбата на въззивните решения, касаещи частичните авторскоправни искове, установителните такива и обективно съединените осъдителни авторскоправни искове с един конститутивен от същата категория? Оотговор на този въпрос е даден в съобразителната част на т.1 от Тълкувателно решение №1/2001г. ОСГК, Бюлетин ВКС, бр.3/2002г., №8. В него е записано, че “при обективно съединяване на няколко иска за парични вземания с цена на всеки от тях до 1000лв. решението, постановено по отделните искове, не подлежи на касационно обжалване, независимо, че общият сбор на цената на всички искове надхвърля тази сума, тъй като предявени самостоятелно, решенията биха били необжалваеми. Когато даден авторскоправен иск е предявен като частичен, за обжалването на решението е без значение размерът на цялото вземане. Меродавен е размерът на предявената с иска част. Ето защо според мен, ако искът за парично вземане е обусловен от съединения с него обективно установителен иск за авторски права и ако последният би бил предмет на касационната жалба по чл.280, ал.1 от ГПК, то това съотношение на обусловеност би наложило допустимост на касационната проверка и по обусловения иск. Изхождайки от този аргумент, мисля че реално новата уредба на ГПК изпада в противоречие със съдебната практика и уврежда процесуалните права на страните в процеса, тъй като ако искът е уважен частично, едната страна ще има право да обжалва, а другата не, тъй като ще е засегната от императивното правило на чл.280, ал.2 ГПК, макар и да става въпрос за едно и също въззивно решение. По мое мнение, предвид спецификата и предмета на авторскоправните дела, по тях могат да бъдат предявени именно такива осъдителни авторскоправни искове, които съдържат в себе си установителен такъв, целящ установяването на определени факти относно титулярството на авторското право и претендирането на обезщетение за нарушаването му. Правна природа на тези искове не е точно имуществена, а по-скоро цели да установи определен факт от действителността. Осъждането в имуществен аспект е санкция за неправомерното “боравене” с авторски права, като искам да конкретизирам, че тук не става въпрос за “установителни искове, имащи отношение към парични вземания”. Ето защо както практиката, така и теорията приемат, че е недопустим е един установителен иск (например по чл.38, чл. 83, ал.5 от ЗАПСП или чл.124, ал.1 от ГПК), ако целеното с него установително действие може да бъде постигнато с един осъдителен иск (по чл.94 от ЗАПСП). Тук се наблюдава едно своеобразно “поглъщане” от страна на осъдителния иск по отношение на установителния, като вместо да се водят две дела, резултатът се постига с едно, имайки предвид правилото за икономичността в процеса. Оттук натък както вече беше споменато във връзка най-вече с имуществения интерес на осъдителния иск и обстоятелството дали той е кумулативно обвързан с друг иск, то става въпрос за двуинстанционно или триинстонционно производство. Тоест опитвам се да кажа, че спрямо обусловените искове следва да се изгради самостоятелен критерий съобразно всеки от тях, като не се взима предвид сборът на обжалваемия интерес, тъй като например в хипотезата на чл.94а, ал.1, т.1 ЗАПСП във връзка с чл.94, ал.3 ЗАПСП, тази преценка е поверена на съда. В този контекст трябва да се отбележи, че обективно съединените конститутивен и осъдителен авторскоправни искове подлежат на касационно обжалване – независимо от размера на финансовата претенция по втория, ако първия отговаря на изискванията на чл.280, ал.1 ГПК за подаване на касационна жалба и решението по отношение на него, обуславя решението по отношение на осъдителния иск и обратно. Тази връзка на обусловеност препятства възможността въззивното решение по иска за имуществени претенции по отношение на нарушеното авторско право да влезе в сила, преди влизането в сила на същото решение по иска за целената правна промяна в правната сфера на нарушителя на авторски права.
Още в самото начало на настоящето изложение изтъкнах моето виждане за факта, че авторскоправните установителните искове предявени самостоятелно или като обективно съединени (в хипотезата на чл.38 от ЗАПСП, чл.83, ал.5 от ЗАПСП и чл.124, ал.1 от ГПК) са триинстанционни и подлежат на касационен контрол, стига да отговарят на изискванията на чл.280, ал.1 от ГПК. Що се отнася до въпроса каква е съдбата на необжалвалите другари съавтори в касационното производство, то приложими са правилата, които вече изтъкнах относно въззивната инстанция. Когато съавторството е неделимо, т.е говорим за необходимо другарство, касационната жалба, подадена от един от съавторите има действие и спрямо всички останали. Така постановеното по тази жалба решение на ВКС, свързано с връщане на делото на въззивната инстанция или решаването на делото по същество, касае и необжалвалите необходими другари. При делимите съавтори и обикновени другари(например автор на музика и автор на текст към песен) еднаквото решаване на делата е хипотетично възможно, само ако те са обжалвали въззивното решение изрично, т.е хипотезата на чл.271 ал.3 ГПК не касае необжалвалите другари.
Автор: адв.Атанас Костов