Съавторство. Материалноправни и процесуални аспекти.
Дефиниция. Съавторско или съвместно произведение е налице когато произведението е резултат на съвместни творчески усилия на две или повече физически лица, автори по смисъла на чл.5 от ЗАПСП. Общият режим на съавторството се съдържа в чл.8 от ЗАПСП. За да възникне съвместно произведение необходимо е съавторите да са участвали в самия интелектуален или технически процес на създаването му, без значение дали в целия или в част от него, като още в самото начало на създаването на произведението те следва да се декларирали и общата си воля в насока, че правните последици от възникването и използването на това общо произведение ще настъпят за тях като съавтори, създали съвместно един общ за всички художествен и авторски продукт на изкуството, науката или техниката. От изключително важно значение са насрещните волеизявления на авторите именно в този начален момент, било то направени изрично или мълчаливо, относно тяхното съгласие, насочено към съвместното създаване на произведението. Може да настъпи съавторство и постфактум, когато творческия процес вече е започнал. Това по-скоро е едно отстъпление от презумпцията за общ принос в създаването на съавторското произведение, тъй като част от него вече ще е обективирана по някакъв начин. Последващото вписване в един абстрактен, творчески и трудов процес, какъвто е създаването на една творба и то тогава, когато вече е започнал, от моя гледна точка би довело до много рискове, поради сложните взаимоотношения във връзка с авторския труд, първоначалния замисъл, осъществената и материализирана до момента идея. Приемайки фигурата на последващо включилия се съавтор, ще кажа, че моята практика като адвокат по авторскоправни спорове сочи, че в този случай би трябвало да допуснем опасността от бъдещи евентуални спорове относно самото авторство или определяне дяловете при съавторството, нещо което е крайно нежелателно, тъй като често води до увреждане на правата и законните интереси на някой от авторите или съавторите.
Ако все пак съавторството е целта, към която страните по едни авторскоправен договор добросъвестно се стремят и правоотношенията са оформени коректно спрямо техните права и интереси, то едно последващо встъпване на твореца съавтор не би трябвало да е проблем от юридическа гледна точка. Казвам всичко това, тъй като бих искал да споделя някои практически опастности. Много често последващо включилия се обикновено се оказва “недобросъвестен мним съавтор” или “творец”, твърдящ, че той самият е автор на цялото произведение, особено ако отношенията не са договорно скрепени. Именно поради споменатите мотиви, липсата на изрични договорни взаимоотношения, касаещи съавторството, могат да доведат до едно усложнено доказване във връзка с възникването на произведението и субектите, които претедират да са негови автори. Общата воля за съвместно престиране на даден интелектуален труд, с цел създаване на едно и също произведение, по отношение на което всички автори, участващи в този процес имат еднакви авторскоправни правомощия, като идея и концепция у законодателя стои в основата на института на съавторството-чл.8, ал.2 ЗАПСП. Ето защо няма съавторство например когато отделни физически лица творци създават разнородни по вид произведения, които по късно се сглобяват механично в едно цяло (например текст и илюстрации). Авторскоправната доктрина и законодателство разграничават два вида съавторство – делимо или неделимо(чл.8, ал.1 ЗАПСП). Делимо е съавторството, в което всеки от съавторите е участвал в създаването на част от произведението, като тази част може да се обособи като самостоятелно произведение (например отделните уроци в учебник). При делимо съавторство всеки от съавторите може да разрешава самостоятелното използване на своята част като отделен обект на авторското право, освен ако няма предварителна уговорка в противния смисъл или ако така би препятствал използването на общото произведение, като с тези си действия накърнява правата на останалите съавтори(чл.8, ал.5 от ЗАПСП). Когато говорим за неделимото съавторство, приносът на единия съавтор не може да се отдели от този на останалите, т.е тук сме изправени при един интелектуален резултат, който до такава степен ангажира в себе си отделните негови съставни части и техните автори, че без тази неделима общност и връзка произведение-автори, то не би могло да съществува като обект на авторското право(например обща статия). Авторското право върху съвместно произведение принадлежи на всички съавтори, т. е. за всяко използване или преработката на такова произведение е необходимо съгласието на всички съавтори. Но несъгласието на някой от съавторите може да се преодолее от останалите чрез сезиране на съда, като проблемът се решава в исково производство(чл.8,ал.2 и 3 от ЗАПСП). Авторскоправните възнаграждения, отчислявани в полза на авторите за използването на произведението, се разпределят между съавторите според дяловете им, определени по предварително съгласие между тях, като при липса на такова дяловете се считат за равни, но всеки от съавторите може да потърси съдебна защита на правата си, като докаже по-голям принос в създаването на съвместното произведение(чл.8,ал.4 от ЗАПСП). Процесуалноправни аспекти на съавторството. Както вече беше споменато според авторскоправната теория съовторството се дели условно на делимо съавторство и неделимо. В първия случай всеки съавтор е изготвил част от бъдещото произведение, която може да бъде обособена като самостоятелна. Във втория, поне за трети лица, приносът на единият от съавторите не може да бъде отделен от този на останалите. Това уточнение има значение най-вече за процесуалноправната роля на съавторите при предявяването на авторскоправните искове. Проследявайки режима на института съавторство от процесуалноправна гледна точка, логично е да стигнем до извода, че съавторите са другари в процеса, ако говорим за предявяване на иск от или срещу всички тях, с оглед защита на правата, възникващи по отношение на общото им произведение. В този контекст можем да бъдем изправени пред активно или пасивно другарство в зависимост от това дали искът е заведен от или срещу няколко съавтори; факултативно или задължително, като критерият тук е дали съединяването на исковете зависи от усмотрението на ищеца или то е условие за допустимостта на иска, защото процесуалната легитимация на няколкото съавтори е съвместна; необходимо или обикновено в зависимост от сходството на делата между отделните съавтори. Важно е да се отбележи, че при неделимото съавторство е налице т.нар. задължително другарство, защото общия принос при създаването на произведението е толкова важен като творчески резултат, че съвместното предявяване на делата от или срещу няколко другари или участието на всички другари е условие за допустимостта на процеса. Тази хипотеза е уредена от разпоредбата на чл.216, ал.2 ГПК, според когато с оглед на естеството на спорното правоотношение или по разпореждане на закона, решението на съда трябва да бъде еднакво спрямо всички другари при необходимо другарство, като извършените от някои от тях действия имат значение и за неявилите се или неизвършилите тези действия другари. При делимото съавторство съответно е налице обикновено другарство, като делата им могат да бъдат разглеждани и поотделно, тъй като те не са идентични и в този контекст могат да бъдат и решени различно, съобразно различното материалноправно положение на съавторите(чл.216, ал.1 ГПК). Съгласно определение №487/2003г. на І Г.О, бюл. На ВКС, бр.7/2003г. №11 страна, която не е подала въззивна жалба срещу първоинстанционното решение, не е легитимирана да подаде касационна жалба срещу решението на въззивния съд. Но според чл.206, изр.1 от ГПК(отм.) сегашен чл.271, ал.3 от ГПК, въззивният съд отменя обжалваното пред него решение и по отношение на необжалвалите другари на жалбоподателя. В тълкувателно решение №1/2000г. ОСГК, бюл. На ВКС, бр.4/2000г., №189, т16 е прието, че разпоредбата на чл.206 от ГПК(отм.) се отнася за необходимите другари – в случая за неделимите съавтори, а не и за обикновените другари, респективно за съавторите при делимото съавторство. Изводът е, че когато става въпрос за страни в авторскоправния исков процес, които са не само необходими другари, но и задължително необходими другари, то при обжалването пред по-горната инстанция, чрез подаването на жалба от страна на един от другарите се осъществява потестативното право на другите ищци или ответници по даден субективно съединен авторскоправен иск(в зависимост от процесуалната положителна или отрицателна легитимация). Що се отнася до споровете, които могат да възникнат между отделните автори при неделимото съавторство - относно доказване на по-голям принос при определяне на дяловото им участие в създаването на произведението, успешно може да бъде воден установителен иск по чл.124, ал.1 ГПК. С оглед по-пълната защита на накърнените права на съавтора и предвид конкретния казус, може да се съедини установителен иск обективно с осъдителен иск по чл.94 от ЗАПСП или конститутивен иск по чл.95 от ЗАПСП. Искът по чл.124 ал.1 ГПК може да бъде заведен и като инцидентен установителен иск в едно вече висящо исково авторскоправно производство, с цел да се докаже съществуването или несъществуването на дадено преюдициално авторскоправно правомощие. По отношение на главния иск, това обстоятелство е от съществено значение за процесуалната теза на засегнатия от спора съавтор. Важно е да се отбележи, че именно чрез иска по чл.124, ал.1 ГПК може да се търси единствено установяването на факта на съавторството, а не на авторството, защото в противен случай според мен искът би бил конститутивен, а не установителен.
Съавторство по отношение на литературните произведения, включително произведенията на научната и техническата литература, както и на публицистиката. Чл.10 от ЗАПСП казва, че авторското право върху периодичните издания и енциклопедиите принадлежи на физическото или юридическото лице, което осигурява създаването или издаването на произведението. Авторското право върху включените в такова произведение отделни части, които имат характер на произведение на литературата, изкуството или науката, принадлежи на техните автори, защото те са създадени или по поръчка, или в хипотезата на трудово правоотношение, или пък са били създадени преди въпросното издание. Ако тълкуваме разпоредбата на чл.10 от ЗАПСП от гледна точка на съавторството ще стигнем до два извода. От една страна не може да възникне съавторство между лицето, което осигурява издаването на произведението и автора на произведението на литературата. Първият е ползвател или пък придобива авторското право по деривативен способ(издателски договор), като по този начин е “автор” на изданието като цяло. Вторият (същинският автор) притежава авторското право само върху неговото произведение, включено в изданието. Издателят като ползвател няма и не може да има авторски творчески принос към произведението на писателя. От друга страна по отношение на литературното произведение може да възникне делимо съавторство например между писател и сценарист на филм. В повечето случаи възниква неделимо съавторство между двама или повече автори, които създават едно литературно произведение съвместно – например разследваш и политически журналист, издали обща статия или коментарно есе или поддържащи напоследък особенно актуалните „блогове”. Разграничителният критерий и тук е дали може да се говори за обект на авторското право, който може да бъде обособен като самостоятелна част или не. В новите реалности на публицистиката възникват статии или есета в съавторство и то най-вече в периодичния печат и магазинните развлекателни издания, макар че те са определено рядко явление. Друг пример за произведение в сферата на научната литература, създадено в съавторство са речниците, но те често са и чисто авторски произведения. Коментирайки статиите, есетата и речниците, следва да кажа, че те обикновено са плод на неделимо съавторство. Що се отнася до авторското право по отношение на сборници, антологии, библиографии и други подобни то принадлежи на лицето, което е извършило подбора на включените произведения и/или материали, освен ако в договор е предвидено друго(чл.11, ал.1 ЗАПСП). Тук отново говорим за авторското право върху компилацията като цяло. Авторското право върху включените в такова произведение отделни части, които имат характер на произведения на изкуството, литературата и науката, принадлежи на техните автори поотделно. Ал.2 на чл.11 ЗАПСП казва, че за включване на произведения или части от тях в такова произведение е необходимо съгласието на техните автори, освен ако законът не предвижда друго. Ако погледнем на литературните произведения по-общо, то може да се каже и нещо друго много интересно. Нерядко при издаването на дадена стихосбирка, детска книжка, пътепис или друг вид литературна творба, върху нейния краен облик като произведение работят авторът на текста, художник или фотограф. Тук не е налице съавторство, макар и тези творци да са създали едно на пръв поглед общо произведение и независимо от факта, че в повечето случаи отделните негови самостоятелни части са били създадени една за друга, с цел да се фокусират в обща творба. Както вече отбелязах тук сме изправени пред едно обикновено механично свързване на две самостойни и разнородни по своя характер произведения в едно, като всяко едно от тях представлява и съществува в правния мир като отделен обект на авторското право в хипотезата на чл.3 от ЗАПСП.
Съавторство по отношение на произведенията на архитектурата. При създаването на произведение на архитектурата се наблюдава неделимото съавторство, тъй като съвместния принос на архитектите и проектантите към създаването на обект на архитектурата е свързан с полагане на специфични авторски усилия, за постигането на една обща цел. Отношенията между тези субекти следва да се характеризират като съавторство, тъй като те създават произведения на архитектурата като едно колективна дейност и волята на всяко едно от тези лица е първоначално насочена към създаването на едно колективно произведение на архитектурата, чрез комбиниране на резултатите от интелектуалната дейност на няколко автора. Неделимото съавторство при архитектурните произведения например изключва работата на авторите на архитектурен дизайн. Те са самостоятелни „външни” автори, тъй като изработват дизайна на екстериора и интериора въз основа на проектната документация за строителство, а не участват в творческия процес на създаването на архитектурния проект. Неслучайно авторският принос на архитектурните дизайнери като дейност, касаеща изграждането и функционирането на една сграда, е отделен логически в хипотезата на чл.3, ал.1, т.5 от ЗАПСП, макар и реално да е пряко обварзана с авторските произведения на архитектурата в хипотезата на чл.3, ал.1, т.6 от ЗАПСП.
Съавторство по отношение на музикалните произведения (със или без текст). Ако става дума за съчетание между музика и текст, всеки от авторите физически лица(съответно композитор и писател) има авторскоправни правомощия върху своето произведение и насрещни задължения. Те обикновено се уговарят писмено, ако става въпрос за сключване на авторскоправен договор. Важно е в този контекст да се направят няколко интересни теоретични уточнения. На първо място, осъществяването на връзката на съответната музика със съответния текст може да стане с писменото съгласие на двамата автори по силата на авторскоправен договор между тях, в който да бъдат упоменати най-вече въпросите относно неговото последващо използване и предоставяне за комерсиални цели, уточняване на разпределението на възнагражденията в следствие на това, срокове и т.н. Общото становище, което се споделя в теорията е че съавторство между композитор и поет не може да съществува, що се отнася до общо и за двамата произведение от музика и текст. Обикновено и двете произведения са създадени самостойно и впоследствие са сглобени механично като части от една песен. Именно поради това при тези съвкупни музикални произведения не възниква съавторство между авторите на текста и музиката. Всяко едно от тези две произведения, разгледано като самостоятелен обект на авторското право, може да има свое значение в правния мир, т.е да бъде отделено като самостоятелна част от общото произведение, защото не са еднородни. Например текстът може да представлява стихотворение от авторска стихосбирка или музиката да е пиеса от инструментален албум. Интересно изключение от това правило е хипотезата на §7 от преходните и заключителни разпоредби на ЗАПСП, който казва, че авторите на литературен текст, който е бил използван без тяхно съгласие на основание чл.7, буква „б” от Закона за авторското право от 1951г. за свързване с музикално произведение, не могат да се противопоставят на по-нататъшното използване на музикалното произведение с този текст, ако то е било вече разгласено с него. Това е пример за възникване на неделимо съавторство по закон. Тук стои въпросът дали така е и при операта, където композиторът създава музиката и поръчва предварително либрето специално за това музикално произведение – т.е това два отделни обекта на авторското право ли са или е едно съавторско произведение, или пък композиторът се явява ползвател на едно произведение под формата на текст, създадено по поръчка от автора му, като последният е отстъпил тези права за определено време, територия и при дадени параметри? Безспорно тук е налице белега за начално съгласие и воля, съвместен творчески принос, насочен към създаване на едно общо произведение на изкуството, както и фактът, че двете отделни произведения напрактика са създадени едно за друго, за да се инкорпорират в една общност и завършеност, отразена в крайния творчески резултат - операта. По мое мнение операта възниква в хипотезата на неделимо съавторство, тъй като двете произведения от които е съставена не биха могли да имат самостоятелно значение поне за трети лица, защото са създадени с конкретна цел. Ако те биха били използвани самостоятелно, ще загубят художествената си стойност и внушението, което придава цялостното произведение. Ето защо считам, че тъй като авторите са работили съвместно, за да създадат едно единно ново произведение, що се отнася до операта, може да се приеме, че тя е плод на съавторство, а не на механично свързани две различни произведения. Те дори нямат свое юридическо битие като отделни обекти на авторското право.
Съавторството, филмите и другите аудио-визуални произведения. Аудио-визулани произведения са всяка поредица от образи (със или без музика), които са фиксирани на лента. Някои от елементите на аудио-визуалните произведения могат и да са самостоятелен обект на права, но докато се използват в такива произведения, те се подчиняват на тeхния режим. Тези произведения са единни, създадени в съавторство. Филмът е синтетично произведение поради факта, че той включва множество елементи. Някои от тях могат да имат и самостоятелен живот като отделни обекти на авторското право(например музиката към филма, диалога, декорите, костюмите, специални ефекти и т.н). Докато се използват във филма обаче те се подчиняват на неговия режим. Независимо от многото си елементи и обстоятелството, че в създаването му винаги участват много хора, филмът си остава едно единно произведение, създадено в съавторство. Според чл.62, ал.1 от ЗАПСП авторското право върху филм или друго аудиовизуално произведение принадлежи на режисьора, сценариста и оператора. Те са неделимите съавтори. При анимационните филми съавтор е и художникът постановчик. Според ал.2 на същия член авторите на музиката, на диалога, на вече съществуващата литературна творба, по която е създадено аудиовизуалното произведение, на сценографията, на костюмите, както и на другите произведения, включени в него, запазват авторското си право върху своите произведения. Защо? На първо място поради задължителното(в повечето случаи писмено съгласие) на останалите автори техните произведения да представляват неделима част от завършеното комплицирано и съставено от много различни по своя характер “авторски” части произведение, под формата на филм. Изброените автори на самостоятелни произведения в чл.62, ал.2 ЗАПСП не могат да станат делими съавтори, дори ако се съгласят техните произведения да бъдат включени във филма. Техните произведения стават част от въпросния филм, като както авторите на самостоятелни части, така и съавторите по чл.62, ал.1 ЗАПСП договорно поотделно преотстъпват за ползване от авторските си правомощия на филмов продуцент, който за своя сметка организира създаването на филма, осигурява финансирането му и го предоставя за комерсиално използване на ползвателите. Интересното в случая е, че само съавторите по чл.62, ал.1 ЗАПСП при евентуално изпадане на продуцента в несъстоятелност имат право да изкупят по най-високата предложена цена изходния материал на филма, ако в срок от 3 дни от наддаването писмено поискат това. Считам, че нормата на чл.63, ал.6 ЗАПСП трябва да бъде променена точно в този смисъл. Определяща за значението и ролята на съавторите при създаването на филма е и разпоредбата на чл.64 от ЗАПСП, която задължава продуцента да ги уведомява писмено в едномесечен срок за всеки последващ договор, сключен с ползвателите. Тезата, която развихме по-горе относно неделимото съавторство на съавторите по чл.62, ал.1 ЗАПСП се подкрепя и от разпоредбата на чл.63, ал.3 ЗАПСП, която казва, че ако в течение на създаването на филма, ако някой от авторите се откаже да завърши своята част или не може да я завърши по независещи от него причини, той не може да възпрепятства използването на извършената от него работа за завършване на произведението, като това не го лишава от авторското му право върху извършеното с всички произтичащи от това последици.
Съавторство при сценичните произведения(драматични, музикално-драматични, пантомимични, хореографски и други). Когато дискутираме съавторството като институт имащ отношение към създаването на сценичните произведения трябва да обърнем внимание на няколко основни аспекта. Първо, обикновено при създаването на сценичните произведения най-често говорим за делимо съавторство, освен ако не е уговорено друго, тъй като те представляват продукт от общите авторски усилия на няколко съавтори(композитор, хореограф,писател, сценарист). Техният самостоятелен авторски принос към сценичното произведение може да бъде обособен като отделна част от него. Първични носители на авторско право върху отделни произведения, включени в общото сценично произведение, но и съставляващи част от него като цяло са: авторът на музиката /законът не прави разлика дали тя е създадена специално за сценичното произведение или е била налице преди това/; авторът на диалога /ако е лице, различно от сценариста/; авторът на вече съществуващата творба, по която е създадена постановката; авторът на сценографията и авторът на костюмите. Тук би могло да възникне неделимо съавторство, между авторите на отделните произведения, ако изрично се уговори, че техният авторски и творчески принос ще бъде насочен към постигането на една обща цел, изразяваща се в създаването но съответното сценично произведение, като той няма да може да бъде използван по какъвто и да е начин в последствие извън тези рамки, без съгласието на всички съавтори или въпреки тяхното съгласие. В подкрепа на тезата, че тези произведения възникват в делимо съавторство обикновено се взимат предвид решения в този контекст на френските съдилища, в контекста на това, че на режисьора не се признава качеството на автор(за разлика от филмите), т.е произведението си остава едно произведение, независимо от това кой и как го поставя.
Съавторство при компютърните програми и базите данни. Съгласно чл.3, ал.1, т.1 от ЗАПСП за автор се признава лицето, с чиято творческа е създадена компютърната програма. Легално определение за компютърна програма няма, но тя може да бъде определена като - обективна форма, представляваща съвкупност от данни и команди, предназначени за функционирането на компютъра и други компютърни устройства с цел получаването на определен резултат (включващо подготвителните материали, получени в хода на разработка на програмата и породеното от нея аудиовизуално изображение). Компютърните програми в голяма част от случаите се създават от творчески колективи(в сферата на дизайна) или научни такива(схеми, таблици, формули). Независимо от това, дали самата програма като обективен резултат се състои ли от части, имащи самостоятелно значение, или се явява неделим завършен продукт, всеки от създателите се признава за автор на цялата програма, т.е тук имаме неделимо съавторство. В редки случаи, когато наистина части от програмата биха могли да имат самостоятелно значение като обект на авторското право, всеки от авторите има право на авторство на създадената част – делимо съавторство. Авторското право на програмата, създадена в процеса на изпълнение на служебни (трудови) задължения или по поръчка на работодателя, принадлежи на работодателя, освен ако в закона или в договор не е предвидено друго-чл.14 ЗАПСП. Тук може да бъде предвидена възможността авторските права да възникнат съвместно за двамата в хипотезата на делимо или неделимо съавторство, но това трябва изрично да бъде уговорено в договор. С договора се определя размерът и заплащането на авторското възнаграждение за всеки вид използване на създадената в рамките на трудово правоотношение програма.Трябва да се отбележи, че законодателството на различните страни по различен начин подхожда към “служебно създадената програма”. Например в САЩ целият обем от авторски права върху програмата, създадена по задание от работодателя, принадлежи на него. В Русия създателят на програмата във всички случаи се явява автор и запазва за себе си неимуществените права. Авторското право, съответно правата на съавторите, се разпростира върху всички компютърни програми, както върху пуснати така и върху непуснати в обръщение, но представени в обективна форма.Правната защита обхваща всички видове програми ( в това число и операционни системи), въпреки че те могат да са изразени на всеки език и във всякаква форма. Върху идеи, принципи, методи, процеси, системи, способи, факти, открития и концепции, лежащи в основата на програмата или в какъвто и да е неин елемент, правната охрана не се разпростира. Не може да възникне съавторство между автора и собственика на материалния носител, върху който тя е разположена ( дискета, харддиск, компакт - диск и др.). Всяко прехвърляне на правото на собственост върху материалния носител не влече след себе си предаването на каквито и да е авторски права върху програмата.
Прилики и разлики между сборните и съавторските произведения. От произведенията, възникнали в хипотезата на съавторство, трябва да бъдат разграничени т.нар. сборни произведения. Последните от своя страна се делят на колективни и съставни. Колективно е това произведение(сборник, енциклопедия), което се създава по инициатива на физическо или юридическо лице. То го издава или разпространява под свое ръководство и под свое име, като в това произведение е въплътен личният субективния творчески принос на всеки от авторите, участвал в творческия процес. То е плод на техния общ труд, но на никой от участниците не може да се признае самостоятелно качеството на автор по отношение на крайния продукт и между тях не възниква съавторство. Съставното произведение е ново. В него бива включено вече съществуващо произведение, без личното участие на автора на последното. Такива са сборниците и антологиите – авторството тук всъщност се състои в подбора и подреждането на “външните”, вече съществуващи произведения. Приликата на тези два вида сборни произведения с тези, създадени в съавторство, е че те не могат да бъдат факт без изричното съгласие на всички автори в този смисъл. За разлика от съавторското произведение(особено при неделимото съавторство), при сборното всеки един автор си запазва изцяло авторското право върху своето произведение и може да го използва извън сборното произведение. Това напомня на института на делимото съавторство, но при него все пак имаме едно общо за всички съавтори произведение, което е плод на техния целенасочен творчески съвместен принос, довел до един общ резултат. Приносът на всеки може да бъде обособен в отделен обект на авторското право.
Наказателноправни разпоредби. Наказателният кодекс предвижда специален престъпен състав в тази област - т.н. натрапено съавторство /чл.174 НК/. Наказуемото деяние се състои във включване като съавтор на произведение на науката, литературата или изкуството на лице, което не е взело участие в творческата работа по неговото създаване. Деецът трябва сам да се е включил като съавтор и то като е използвал служебното си положение, т.е изпълнителното деяние може да бъде извършено само при пряк умисъл, като дееца целенасочено в този смисъл злоупотребява със заеманата от него длъжност, което поведение уврежда законните права и интереси на друго лице - автор. Предвиденото наказание е лишаване от свобода до 2 години или глоба, както и обществено порицание. Интересното при така инкриминираното престъпление от НК, са някои нови постановки в наказателното право, установени с Решение №1 от 27 януари 2005г. по конституционно дело №8 от 2004г. на Конституционния съд. В решението КС застъпва мнението, че в производството от общ характер по определени престъпления, включително и хипотезата на чл.174 от НК същите са придобили някои "частноправни примеси". Резултатът са т.нар. публично-частни престъпления, за които наказателното преследване е от общ характер, но се възбужда по тъжба на пострадалия, отправена до прокуратурата, при което образуваното производство не може да бъде прекратено по искане на пострадалия. В този ред на мисли следва да се отбележи, че извършеното деяние, визирано в разпоредбата на чл.147 от НК, не престава да бъде престъпление, за което се налагат съответни наказания, но законодателната тенденция при бъдещи промени на НК може би ще наложи, при наличието на посочените в закона условия предвид формата на вината и поведението на дееца, същият да бъде освободен от налагане на наказание, ако пострадалият поискат това и естествено, ако щетите от деянието бъдат възстановени.
Автор: адв.Атанас Костов