Този сайт използва бисквитки с цел подобряване на функционалността и за удобство на потребителя.
Ако сте съгласни с такава употреба на бисквитките, моля натиснете „Съгласен съм”.
За повече информация прочетете също Политика на поверителност и Политика за бисквитки.

Доказване на авторскоправните искове.

Проблемът, поставен за разглеждане в настоящата статия има особено важно практическо значение при разглеждане на авторскоправните искове. Основната негова уредба се намира в нормите на чл. 95в ЗАПСП и чл.95г ЗАПСП са сравнително нови(ДВ,бр.99 от 2005 г.), а и настъпилито в последствие изменение на ГПК, в случая визирам чл.190 – чл.194 ГПК(нов) постави допълнителни предизвикателства. Това изложение има за цел да направи сравнителен анализ между посочените текстове от ЗАПСП и ГПК. Така ще се дадат практически насоки, относно по-доброто им прилагане в процеса по осигуряване на доказателства и предоставяне на информация за произхода на разпространителснките мрежи при нарушения, предмет на авторскоправни искове. Съгласно нормата на чл.95в, ал.1 ЗАПСП, когато ищецът е представил доказателства в подкрепа на исканията си, но е посочил и други доказателства от значение за решаване на делото, които се намират под контрола на ответника, съдът може по искане на ищеца да задължи ответника да представи тези доказателства. Важно е да се отбележи очевидния синхрон между специалната норма в ЗАПСП и процесуалноправната норма на чл. 190. ал.1 ГПК, която казва, че всяка страна може да иска от съда да задължи другата страна да представи намиращ се у нея документ, като обясни значението му за спора. Тези две нормативни разрешения поставят няколко чисто практически въпроса: първо какъв е срокът за правене на тези искания; второ, какви точно доказателства могат да се искат, да бъдат представени от ответника и трето - какви обстоятелства следва да сочат исканите доказателства?

Отговорът на първия въпрос се крие в т.нар „процесуални преклузии” в новия ГПК, отразени в чл.147, текстът на който казва, че до приключване на съдебното дирене страните могат: - да твърдят нови обстоятелства и да посочват и представят нови доказателства, само ако не са могли да ги узнаят, посочат и представят своевременно; - да твърдят нововъзникнали обстоятелства, които са от значение за делото и да посочат и представят доказателства за тях. Чисто стеснителното тълкуване на чл.147 ГПК ни води към извода, че ищецът може да поиска представянето на доказателства, за които знае или предполага, че са под контрола на ответника още със самата искова молба или с изрична молба в този контекст, в първото по делото заседание, до приключване на съдебното дирене от съда. Другата специфика е, че съгласно чл.214, ал.1 от ГПК ищецът може в самото първо заседание по делото да измени основанието на авторскоправния иск в зависимост от търсената защита, което означава, че фактите и доказателствените искания относно новото основание могат да се релевират най-късно до изготвяне на доклада по делото. В първото заседание ищецът може да допълни исковата си молба, като направи нови или допълни вече направените фактически искания, относно вече заявеното основание, като в този контекст направи и нови доказателствени искания на основание чл.143, ал.2, във връзка с чл.190, ал.1 от ГПК, във връзка с чл.95в, ал.1 ЗАПСП. За допускането на така направените доказателствени искания спрямо ответника в коментирания преклузивен срок, съдът чете изрично определение, след което на ответната страна се съобщава какви точно доказателства следва да депозира по делото, като за тази цел се предоставя и съответен срок. Чл.95в, ал.2 ЗАПСП дава отговор на въпроса, какви точно доказателства могат да се искат от ответника, като пояснява, че съдът може при условията на ал.1 по искане на ищеца да задължи ответника да осигури възможност за запознаване с банкови, финансови и търговски документи, които се намират под негов контрол. Т.е предмет на така исканите доказателства са обикновено писмени документи, частни – договори, декларации, приемо-предавателни-протоколи и др. или официални такива – документи, свързани със съответни преписки или разрешителни от Министерството на културата например, които ответникът е длъжен да депозира по делото. Непредставянето на документа се преценява от съда съгласно чл. 161 ГПК, на базата на общия смисъл и контекст, както и от направените правни и фактически изводи при оценката на останалите доказателства по делото. ГПК е предвидил и основания за отказ от представяне на доказателства, които са изчерпателно посочени в чл.191, ал.1 ГПК.

Представянето на документ може да бъде отказано, когато:

1. съдържанието на документа се отнася до обстоятелства от личния или семейния живот на страната. Това основание очевидно визира чл.8 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, но все пак буди различни становища при нейния коментар. Накой автори поддържат тезата, че независимо дали става въпрос за установяване на обстоятелства чрез писмени документи или чрез свидетелски показания, касаещи конфиденциална информация от личен характер, няма пречка за тяхното събиране в съдебно заседание поради хипотезата на чл.126, ал.1, т.2 от ГПК, който предвижда ограничаване на публичността на заседанието. Строго погледнато авторския процес съдържа понякога факти и обстоятелства, станали мотив за създаването на дадено произведение, които дори биха могли да докажат с точност дадено събитие в артистичния живот на автора, но които не винаги отговарят на общоприетите норми за обществен живот и дори морал, като историята на изкуството помни доста такива примери;

2. Това би довело до опозоряване или до наказателно преследване на страната или на нейни близки по смисъла на чл. 166 ГПК. Интересното тук е че право да откаже предоставянето на даден документ има само страна по делото, но не и трето неучастващо в производството лице, тъй като то би трябвало да е опосреден получател на обективна информация, от значение за изясняване на фактическата и правна обстановка по даден авторскоправен спор. Така реално съществува едно императивно задължение у третото лице да представи документ от значение за авторскоправното дело, като всяка страна по спора може да иска с писмена молба това от съда(чл.192, ал.2 ГПК) Препис от молбата се изпраща на третото лице, като му се определя срок за представяне на документа. Третото лице, което неоснователно не представи искания документ, освен отговорността по чл. 87 ГПК, носи отговорност и пред страната за причинените й вреди. Алинея втора на чл.191 ГПК казва, че когато основанията по ал. 1 засягат части от документа, страната може да бъде задължена да представи заверено от нея извлечение от документа. Що се отнася до оспорването на този препис извлечение, заинтересованата страна може да оспори истинността на документа най-късно с отговора на съдопроизводственото действие, с което той е представен. Когато документът е представен в съдебно заседание, оспорването може да бъде направено най-късно до края на заседанието(чл.193 ГПК). Тежестта за доказване неистинността на документа пада върху страната, която го оспорва. Когато се оспорва истинността на частен документ, който не носи подписа на страната, която го оспорва, тежестта за доказване истинността пада върху страната, която го е представила.

Единственият пропуск според мен в чл.95в, ал.2 ЗАПСП може би е пропусната възможноста за изискване на доказателство под формата на електронен документ. Вярно е, че изброяването не е изчерпателно, но все пак имайки предвид факта, че все по-голяма част от преговорите, оферирането и сключването на договори, включително и авторскоправни такива, както и размяната на каквато и да е уточняваща кореспонденция, понякога съдържаща важни детайли, се извършва по електронен път, то по мое мнение подобна отметка би била крайно удачна, най-вече в переспектива. И тъй като все пак ГПК в чл.184 визира опцията за представяне на електронен документ, то считам, че ищецът би могъл да се позове на този процесуален текст. Тук следва да се има предвид и чл.3 от Закона за електронния документ и електронния подпис. Тази норма казва, че електронен документ е електронно изявление, записано върху магнитен, оптичен или друг носител, който дава възможност да бъде възпроизвеждано. Писмената форма се смята за спазена, ако е съставен електронен документ. Връщайки се към чл.95в, ал.3 ЗАПСП следва да отбележа, че ищецът е длъжен да не разгласява съдържащата се в документите по ал.2 информация. Представянето на доказателство за единично или еднократно неправомерно използване на закрилян по този закон обект се приема като достатъчно основание за прилагане на разпоредбите на ал.1 и 2. Текстът на чл.95в, ал.4 ЗАПСП е особено удачен, тъй като с него законодателят е презюмирал, че доказването на факта на еднократното неправомерно използване на закрилян обект на авторското право, обосновава наличието на нарушение.

Наличието на обстоятелствата, свързани с твърдяно нарушение, може да се установи и с представянето на доказателства за единично или еднократно неправомерно използване на закрилян по ЗАПСП. Удачна мярка е и възможността за искане на информация за произхода и разпространителските мрежи при нарушение. В чл.95г. ЗАПСП (нов,ДВ,бр.99 от 2005 г.) е закрепено правилото, че съдът може по искане на ищеца да задължи ответника или трето лице да предостави информация относно обстоятелства, които са от значение за решаване на делото. Трето лице по смисъла на чл.95, ал.1 ЗАПСП е всяко лице, което: 1. държи стоки - предмет на нарушение, или 2. предоставя услуги, водещи до нарушение, или 3. ползва услуги, които съставляват нарушение, или 4. е посочено от лице по т.1-3 като участник в изработването, производството или разпространението на тези стоки или услуги. Информацията, която третото неучастващо по делото лице е длъжно да представи, може да включва: 1. имената и адресите на продуцентите, производителите, разпространителите, доставчиците и други лица, които са били преди това държатели на стоките или услугите, както и на предполагаемите разпространители на едро и дребно; 2. информация за продуцираните, произведените, доставените, получените или поръчаните количества, както и средствата, получени за въпросните стоки или услуги. Алинея 1 на чл.95г ЗАПСП не се прилага, когато изпълнието й може да доведе до нарушаване разпоредба на друг закон. Разпоредбите на ал.1-3 се прилагат само за действия, които се извършват за пряка или непряка икономическа или търговска изгода.

Както вече бе уточнено, третото неучастващо в делото лице няма право да откаже предоставянето на даден документ или друго доказателство от значение за авторскоправния спор. Заинтересованата страна по спора може да иска с писмена молба от съда точно конкретизирана информация в хипотезата на чл.95г ЗАПСП, като обоснове правния си интерес от нея и представи доказателства или изтъкне мотивирани доводи за нейната евентуална наличност у третото лице, след което съдът се произнася по искането с изрично определение. Препис от молбата и определението се изпраща на третото лице, като му се определя срок за представяне на документа. Третото неучастващо лице по спора, което е задължено да представи информация в хипотезата на чл.95г от ЗАПСП и неоснователно, а според мен и необосновано не ангажира исканите данни и факти, под формата на определена документация, следва да носи отговорността по чл. 87 ГПК. Страната в процеса, поискала информацията, може да ангажира и деликтна отговорност спрямо третото лице за причинените й в процеса вреди. Доста често в практиката, въпреки, че съдът е задължил дадена частна или държавна институция да представи определена информация, същите отговарят абсолютно немотивирано, обикновено с простия довод, че не пазят архива си и съответните данни не са съхранени в годините или пък са унищожени, поради прекалено късите срокове, определени в различни позаконови ненормативни актове, които се изискват за архивиране и отговорно пазене. С цел по доброто охраняване интересите на авторите и предвид наличието на съществуваща норма като чл.95г ЗАПСП и факта, че тя е специална, би следвало да се помисли в насока на усъвършенстване на уредбата, като в самия ЗАПСП се изгради законова презумпция за виновност у третото лице, което отказва немотивирано да предостави информация по авторскоправни спорове, с цел улесняване на ангажирането постфактум на неговата деликтна отговорност. В противен случай допълнително ще се усложни доказването на и без това сложните авторски искове, само поради небрежното и в повечето случаи абсолютно целенасочено поведение на трети заинтересовани страни, които притежават, но не предоставят умишлено важна документация, от значение за разкриване на обективната истина по спора. По така депозираните от третата страна по делото документи, може да бъде открито производство по оспорване на тяхното съдържание или форма, като съдът следва да извърши проверка в хипотезата на чл.194, ал.1 ГПК, чрез сравняване с други безспорни документи, чрез разпит на свидетели или чрез вещи лица. За оспорването истинността на документ важат правилата на чл.193 ГПК. След проверката съдът с определение признава или че оспорването не е доказано, или че документът е неистински. В последния случай той го изключва от доказателствата, като го изпраща на прокурора заедно със своето определение. Съдът може да се произнесе по оспорването на документа и с решението по делото. В този случай документът заедно с препис от решението се изпраща на прокурора, с цел последният да се произнесе за наличието на документно престъпление.

 

Автор: адв.Атанас Костов