Частното копиране в българското авторско право. Европейска правна рамка, съдебна практика и предизвикателства пред българското законодателство.
1.Увод.
Правото на възпроизвеждане представлява едно от най-съществените имуществени правомощия на автора и традиционно се възприема като „сърцевината“ на авторското право. Именно чрез него авторът упражнява контрол върху всяко материализиране(монетизиране) на произведението, независимо от използвания способ, технология или носител. Не случайно още Бернската конвенция за закрила на литературните и художествените произведения определя правото на възпроизвеждане като основно изключително право на автора, а впоследствие същият подход е възприет както в Споразумението TRIPS[1], така и в Договора на Световната организация за интелектуална собственост относно авторското право.
В българското право правото на възпроизвеждане е част от общото изключително право на автора да използва произведението и да разрешава неговото използване от други лица, уредено в чл. 18, ал. 1 ЗАПСП. Законодателят изрично посочва възпроизвеждането като самостоятелен способ за използване на произведението в чл. 18, ал. 2, т. 1 ЗАПСП, а легалното определение на понятието „възпроизвеждане“ се съдържа в § 2, т. 3 от Допълнителните разпоредби на закона. Систематичното тълкуване на тези разпоредби показва, че българският закон възприема широкото европейско разбиране за възпроизвеждането като всяко пряко или непряко, временно или постоянно фиксиране на произведението върху какъвто и да е материален носител, позволяващ неговото възприемане, възпроизвеждане или последващо използване.
Всъщност самото частно копиране е възпроизведено в нормата на чл.25, ал.1, т.2 от ЗАПСП: без съгласието на носителя на авторското право, но при заплащане на справедливо компенсационно възнаграждение е допустимо възпроизвеждането на произведения, независимо върху какъв носител, от физическо лице за негово лично използване, при условие че не се извършва с търговска цел. Авторите на произведения, артистите-изпълнители, продуцентите на звукозаписи и продуцентите на първоначалния запис на филми или други аудио-визуални произведения имат право на компенсационно възнаграждение, когато записите се възпроизвеждат за лично използване при условията на чл. 25, ал. 1, т. 2 ЗАПСП(така чл.26, ал.1 от ЗАПСП). Всеки отказ от правото на компенсационно възнаграждение от страна на носителите на права по чл.26, ал. 1 от ЗАПСП е недействителен.
Тази концепция напълно съответства на чл. 2 от Директива 2001/29/ЕО[2], който предоставя на авторите изключителното право да разрешават или забраняват прякото или непрякото, временното или постоянното възпроизвеждане на техните произведения по какъвто и да е начин и под каквато и да е форма, изцяло или частично. Още при приемането на Директивата европейският законодател подчертава, че правото на възпроизвеждане следва да получи широко тълкуване, съобразено с технологичното развитие, тъй като именно цифровите технологии значително увеличават възможностите за създаване и разпространение на копия на закриляни произведения.
Европейската правна доктрина е последователна в разбирането, че правото на възпроизвеждане е фундаментът, върху който се изграждат всички останали имуществени правомощия на автора. Според проф. Томас Дриер и Гернот Шулце[3] възпроизвеждането представлява „първичното икономическо право“ (техният аргумент е извлечен от § 16 от германския Закон за авторското право и сродните права от нем. „Urheberrechtsgesetz“ – UrhG и урежда изключителното право на възпроизвеждане от немски „Vervielfältigungsrecht“), като твърдят, че правото на възпроизвеждане е „основното право за икономическа експлоатация; най-важното имуществено право; предпоставка за почти всички останали форми на използване“), тъй като практически всяка последваща форма на използване – разпространение, публично представяне, излъчване или предоставяне на достъп онлайн – предполага предварително съществуването на копие на произведението. Подобно становище застъпват и Лайнъл Бентли и Брад Шерман[4], които определят възпроизвеждането като икономическата основа на съвременното авторско право, тъй като именно чрез контрола върху копирането авторът реализира по-голямата част от имуществената стойност на своето произведение.
Развитието на цифровите технологии обаче поставя под сериозно изпитание класическото разбиране за абсолютния характер на правото на възпроизвеждане. Докато при аналоговите технологии възпроизвеждането изисква специализирано оборудване и значителни разходи, цифровата среда практически премахва тези ограничения. Всяко използване на цифрово произведение – независимо дали става дума за слушане на музика, гледане на филм или четене на електронна книга – предполага създаването на едно или повече временни или постоянни копия в паметта на устройството. Следователно буквалното прилагане на изключителното право на възпроизвеждане би довело до необходимостта правоносителят да разрешава милиарди технически неизбежни копия, което е практически невъзможно.
Именно поради тази причина европейската правна теория приема, че изключителното право на възпроизвеждане не може да функционира като абсолютно право. Както отбелязва холандският проф. Бернт Хугенхолц[5], ако всяко техническо копиране подлежеше на индивидуално лицензиране, транзакционните разходи биха направили нормалното използване на произведенията практически невъзможно както за потребителите, така и за самите правоносители. Друг холандски професор - Мартин Зенфтлебен[6] също подчертава, че цифровата среда изисква изграждането на механизми за балансиране между интересите на авторите и обществото, тъй като прекомерната защита на изключителното право може да възпрепятства свободния достъп до информация, култура и знания.
Именно като израз на този баланс възниква институтът на частното копиране (от англ. „private copying“). Той представлява едно от класическите ограничения на изключителното право на възпроизвеждане, което допуска физическите лица да извършват възпроизвеждане на закриляни произведения без предварителното съгласие на автора, когато копието е предназначено единствено за лично, нетърговско използване. Следва да се подчертае, че частното копиране не представлява самостоятелно субективно право на потребителя, а законово ограничение на изключителното право на автора, оправдано от практически и обществени съображения.
В правото на Европейския съюз тази възможност е уредена в чл. 5, § 2, б. „б“ от Директива 2001/29/ЕО, който допуска държавите членки да предвидят изключение за възпроизвеждане върху какъвто и да е носител, извършвано от физическо лице за лично ползване и за цели, които не са пряко или косвено търговски, при условие че правоносителите получават „справедливо обезщетение“[7] (от англ. „fair compensation“). Следователно европейският законодател не възприема частното копиране като безвъзмездно ограничение на авторското право. Напротив, още в текста на Директивата е заложен принципът, че всяко ограничаване на изключителното право следва да бъде съпроводено с механизъм, който компенсира икономическата вреда, претърпяна от носителите на права.
Именно този принцип е последователно развит в практиката на Съда на Европейския съюз. В основополагащото решение по дело „Padawan SL v. SGAE“ (C-467/08) Съдът приема, че „справедливото обезщетение“ представлява автономно понятие на правото на Европейския съюз, което трябва да се тълкува еднакво във всички държави членки. Според Съда компенсацията представлява икономическият еквивалент на вредата, причинена на правоносителите вследствие на законово допустимото частно копиране, поради което между размера на компенсацията и вероятната вреда следва да съществува разумна връзка.
Тази концепция е последователно доразвита в решенията по дела „Amazon.com International Sales и др. v. Austro-Mechana“ (C-521/11)[8], „Copydan Båndkopi v. Nokia Danmark“ (C-463/12)[9], „Hewlett-Packard Belgium v. Reprobel“(C-572/13)[10] и „EGEDA“[11] (C-470/14). В тях Съдът приема, че държавите членки разполагат със свобода при избора на конкретния компенсационен модел, но не и относно крайния резултат – осигуряването на ефективно и действително обезщетяване на правоносителите. Именно поради това компенсационните механизми следва да бъдат технологично неутрални, икономически обосновани и съобразени с действителните навици на потребителите при използването на цифровите технологии.
Исторически първата нормативна уредба на частното копиране възниква във Федерална република Германия през 60-те години на XX век като реакция на бързото навлизане на домашната звукозаписна техника. Германският законодател достига до извода, че индивидуалното лицензиране на милионите домашни копия е практически невъзможно и би довело до непропорционални административни разходи както за авторите, така и за потребителите. Вместо това е възприет моделът на компенсационните възнаграждения, при който икономическата тежест се разпределя върху производителите и вносителите на устройствата и носителите, позволяващи извършването на частни копия, като впоследствие тази тежест се прехвърля върху крайния потребител. Именно германският модел впоследствие се превръща в основа на почти всички континенталноевропейски системи за частно копиране и оказва съществено влияние върху последващата хармонизация, осъществена чрез Директива 2001/29/ЕО.
През последните петнадесет години именно понятието „справедливо обезщетение“ се превърна в една от най-интензивно развиваните области в практиката на Съда на Европейския съюз. Чрез поредица от решения, съдът изгради последователни критерии относно характера на компенсацията, лицата, които следва да я заплащат, устройствата и носителите, които могат да бъдат облагани, както и връзката между причинената вреда и размера на компенсационното възнаграждение. Практиката на Съда постепенно превърна института на частното копиране в една от най-добре хармонизираните области на европейското авторско право.
На този фон България представлява своеобразно изключение. Макар институтът на частното копиране да е въведен в Закона за авторското право и сродните му права още със създаването му през 1993г. и постфактум прецизиран с изменението на закона от 2006г.( ДВ, бр. 99 от 2005 г., в сила от 10.01.2006 г.), действащият компенсационен механизъм на чл.25. ал.1, т.2 практически не функционира. В резултат на законодателните изменения от 2011г. събирането и разпределението на компенсационните възнаграждения практически е блокирано, което поставя България в трайно несъответствие с изискванията на Директива 2001/29/ЕО и с практиката на Съда на Европейския съюз. С измененията на ЗАПСП през 2011 г. (ДВ, бр. 25 от 2011 г.) законодателят съществено изменя режима на компенсационните възнаграждения. От една страна, значително се стеснява приложното поле на устройствата и носителите, върху които се дължат възнаграждения, а от друга – се въвеждат редица изключения и ограничения, които практически обезсмислят съществуването на системата. Законът продължава формално да предвижда право на компенсационно възнаграждение, като „механизмът“ на неговото осъществяване е описан в чл. 26 ЗАПСП, но тази норма реално не създава работещ способ, чрез който това възнаграждение действително да бъде събирано и разпределяно между правоносителите. На практика възниква нормативна конструкция, при която съществува право, без реална техническа възможност то да бъде упражнено.
Особено съществен проблем представлява обстоятелството, че действащата нормативна уредба не отчита и технологичното развитие и промяната в начина, по който потребителите осъществяват частното копиране. Докато в повечето държави членки компенсационните възнаграждения обхващат широк кръг съвременни устройства – смартфони, таблети, компютри, външни твърди дискове, USB памети, мултимедийни устройства и други цифрови носители, българският модел остава ограничен до сравнително тесен и остарял кръг носители, което практически изключва основните средства, чрез които днес се осъществява възпроизвеждането за лично ползване.
Практическите последици от този нормативен ноу сенс са значителни. Докато държави като Франция и Германия ежегодно събират стотици милиони евро компенсационни възнаграждения, които впоследствие се разпределят между авторите, артистите, продуцентите и културните фондове, българските правоносители повече от две десетилетия са лишени от този източник на доходи. На публично събитие по темата през 2025г., изпълнителният директор на „МУЗИКАУТОР“ - Иван Димитров подчерта, че средствата от частното копиране не представляват единствено възнаграждение за отделните автори, а функционират като механизъм за реинвестиране в културата чрез финансиране на филмово производство, фестивали, обучения и други културни инициативи.
Настоящото изследване има за цел да анализира развитието на института на частното копиране в международното и европейското право, да разгледа съдебната практика на Съда на Европейския съюз относно понятието „справедливо обезщетение“, да направи сравнителноправен анализ на моделите за компенсация в европейските държави и да оцени съответствието на българската правна уредба с изискванията на правото на Европейския съюз. На тази основа ще бъдат формулирани предложения de lege ferenda за изграждането на ефективен компенсационен механизъм, който едновременно да гарантира интересите на правоносителите, потребителите и обществото.
2. Европейската правна рамка на частното копиране – развитие на доктрината и практиката на Съда на Европейския съюз.
Институтът на частното копиране представлява едно от най-значимите ограничения на изключителното право на възпроизвеждане и едновременно с това е сред най-детайлно развитите институти на европейското авторско право. Неговото съвременно съдържание не е резултат от еднократно законодателно решение, а от продължителен процес на развитие, в който се преплитат международноправните стандарти, правото на Европейския съюз и динамичната практика на Съда на Европейския съюз относно понятието „справедливо обезщетение“ (от англ. „fair compensation“). Именно тази практика постепенно трансформира първоначално лаконичната уредба на Директива 2001/29/ЕО в цялостна система от материалноправни принципи, които днес определят съдържанието и пределите на националните режими за частно копиране. Правото на възпроизвеждане традиционно се възприема като основното имуществено правомощие на автора, доколкото практически всяка форма на използване на произведението предполага предварителното създаване на негово копие. Именно поради това още международноправната уредба допуска ограничаването на това изключително право единствено при наличието на строго определени предпоставки.
Първият универсален международноправен стандарт е въведен с чл. 9, ал. 2 от Бернската конвенция за закрила на литературните и художествените произведения. Разпоредбата предоставя на държавите право да предвиждат ограничения на изключителното право на възпроизвеждане, но само ако са изпълнени кумулативно условията на т.нар. „тристепенен тест“ (от англ. „three-step test“). Съгласно този тест ограничението трябва да бъде допустимо само в определени специални случаи, да не противоречи на нормалното използване на произведението и да не накърнява неоправдано законните интереси на автора. Макар първоначално да е формулиран единствено относно правото на възпроизвеждане, впоследствие тристепенният тест се превръща в общ принцип на международното авторско право.
Неговото значение значително нараства след приемането на Споразумението TRIPS през 1994 г., където същият критерий вече обхваща всички имуществени авторски права. Последващото му възпроизвеждане в чл. 10 от Договора на Световната организация за интелектуална собственост относно авторското право (WIPO Copyright Treaty – WCT) окончателно утвърждава тристепенния тест като универсален критерий за допустимост на ограниченията на авторското право в международен план. По този начин международното право ясно очертава философията на системата – ограниченията не представляват отрицание на авторското право, а необходим инструмент за постигане на баланс между защитата на творческата дейност и обществения интерес.
Тази концепция е възприета и доразвита в правото на Европейския съюз чрез Директива 2001/29/ЕО относно хармонизирането на някои аспекти на авторското право и сродните му права в информационното общество (т.нар InfoSoc Directive). Директивата има фундаментално значение за развитието на института на частното копиране, тъй като за първи път създава единна европейска рамка относно допустимите ограничения на правото на възпроизвеждане.
Основното правило е закрепено в чл. 2 от Директивата, който предоставя на авторите изключителното право да разрешават или забраняват всяко пряко или непряко, временно или постоянно възпроизвеждане на техните произведения по какъвто и да е начин и под каквато и да е форма. Именно това широко формулирано право впоследствие е ограничено чрез системата от изключения по чл. 5.
Сред тях особено място заема чл. 5, § 2, б. „б“, който допуска държавите членки да въведат изключение за възпроизвеждане върху какъвто и да е носител, извършвано от физическо лице за лично ползване и за цели, които не са пряко или косвено търговски, при условие че носителите на права получават „справедливо обезщетение“ (fair compensation). Следователно европейският законодател не създава самостоятелно субективно право на частно копиране, а допуска държавите членки да ограничат изключителното право на възпроизвеждане при наличие на задължителен компенсационен механизъм. От това следва един от най-важните принципи на европейското авторско право – частното копиране и справедливото обезщетение представляват две взаимно обусловени правни категории, които не могат да съществуват самостоятелно.
Макар въвеждането на изключението да е предоставено на преценката на държавите членки, задължението за осигуряване на справедливо обезщетение не представлява политически избор. Веднъж след като националният законодател реши да въведе изключението за частно копиране, той е длъжен да изгради ефективен компенсационен механизъм, който реално да обезщетява правоносителите за икономическата вреда, причинена от законово допустимото възпроизвеждане.
Този извод се потвърждава и от систематичното тълкуване на съображения 31, 35 и 38 от преамбюла на Директива 2001/29/ЕО. От тях следва, че европейският законодател е преследвал едновременно няколко взаимосвързани цели – гарантиране на високо равнище на закрила на интелектуалната собственост, осигуряване на нормално функциониране на вътрешния пазар и създаване на справедлив баланс между интересите на авторите, ползвателите и обществото като цяло. Именно поради това справедливото обезщетение не представлява санкция за потребителите, нито форма на данъчно облагане, а механизъм за възстановяване на икономическия баланс, нарушен вследствие на законово допустимото ограничаване на изключителното право на възпроизвеждане.
Решаващо значение за изясняването на съдържанието на понятието „справедливо обезщетение“ има практиката на Съда на Европейския съюз. В основополагащото решение по дело „Padawan SL срещу Sociedad General de Autores y Editores“ (SGAE) (C-467/08) Съдът за първи път приема, че понятието представлява автономно понятие на правото на Европейския съюз, което трябва да бъде тълкувано еднакво във всички държави членки независимо от особеностите на техните национални модели. По този начин Съдът поставя началото на последователна линия на съдебна практика, ограничаваща възможността държавите да изграждат компенсационни механизми, които не съответстват на целите на Директивата.
Особено значение по това дело има изводът на Съда, че справедливото обезщетение представлява икономическият еквивалент на вредата, причинена на правоносителите вследствие на законово допустимото частно копиране. Следователно размерът на компенсацията следва да бъде поставен в разумна връзка с вероятния размер на претърпените вреди. Именно този принцип постепенно се превръща в основен критерий за преценка на всички национални компенсационни системи.
В същото решение Съдът прави още една изключително важна констатация. Макар лицата, които фактически причиняват вредата, да са крайните потребители, държавите членки могат да възложат задължението за плащане на компенсационното възнаграждение върху производителите, вносителите или дистрибуторите на устройствата и носителите, позволяващи извършването на частни копия. Това разрешение се обосновава с практически съображения – именно тези икономически оператори могат най-ефективно да администрират системата, като впоследствие включат размера на компенсацията в цената на съответното устройство или носител. По този начин икономическата тежест в крайна сметка се понася от лицата, които реално извършват частното копиране, без да се налага индивидуално лицензиране на милионите ежедневни възпроизвеждания.
Друго ключово значение по това дело има и изводът на Съда, че не е допустимо автоматичното облагане с компенсационни възнаграждения на устройства и носители, които очевидно не са предназначени за използване от физически лица за лично копиране. Следователно европейското право не допуска безусловно и безразборно облагане на всички устройства, независимо от тяхното предназначение. Тази постановка оказва съществено влияние върху последващите национални законодателни промени в редица държави членки.
Практиката на СЕС по темата постфактум е доразвита по дело „Amazon.com International Sales Inc. и др. срещу Austro-Mechana“ (C-521/11), в което Съдът изгражда мотиви, че държавите членки разполагат с известна свобода при избора на механизма за финансиране на компенсацията. Допустимо е например компенсационните възнаграждения да се събират още при първото пускане на устройствата или носителите на пазара, ако националната система предвижда ефективен механизъм за освобождаване или възстановяване на сумите, когато впоследствие се установи, че конкретното устройство не се използва за частно копиране. По този начин Съдът съчетава необходимостта от ефективно администриране на системата с принципа на пропорционалност.
Съществен принос за развитието на доктрината има и решението по дело „Copydan Båndkopi срещу Nokia Danmark A/S“ (C-463/12). В него Съдът приема, че компенсационни възнаграждения могат да бъдат дължими и за съвременни цифрови устройства, включително карти памет и други компоненти, когато те реално могат да бъдат използвани за извършване на частни копия. Решението е особено важно, защото потвърждава, че технологичното развитие не обезсилва института на частното копиране, а напротив – налага неговото адаптиране към новите цифрови способи за възпроизвеждане. Съдът подчертава още, че използването на технологични мерки за защита по чл. 6 от Директива 2001/29/ЕО не освобождава държавите членки от задължението да гарантират справедливо обезщетение на правоносителите.
В решението по дело „Austro-Mechana“ (C-572/13) Съдът доразвива принципа, че част от събраните компенсационни възнаграждения могат да бъдат насочвани към социални и културни фондове, доколкото тези фондове действително функционират в полза на правоносителите и не нарушават принципа на недискриминация. Това решение има особено значение за националните модели, при които определен процент от приходите се използва за финансиране на културни програми, образование, фестивали и други дейности в обществен интерес.
Европейската съдебна практика последователно защитава още един фундаментален принцип – компенсацията за частно копиране е насочена към обезщетяване единствено на копията, извършени от законни източници. Следователно държавите членки не могат да изграждат системи, които фактически компенсират правоносителите за незаконно възпроизвеждане на произведения от пиратски източници. По този начин Съдът ясно разграничава института на частното копиране от нарушенията на авторското право и подчертава, че изключението по чл. 5, § 2, б. „б“ от Директивата има за предмет единствено законосъобразното лично използване на произведенията.
В европейската правна доктрина е налице относително единодушие, че системите за компенсационни възнаграждения представляват най-ефективния практически механизъм за постигане на баланс между интересите на авторите и обществото. Автори като Томас Дриер, Бернт Хугенхолц и Мартин Зенфтлебен последователно подчертават, че индивидуалното лицензиране на милиони частни възпроизвеждания е практически невъзможно и би довело до непропорционални транзакционни разходи както за правоносителите, така и за потребителите. Поради това компенсационните възнаграждения изпълняват функцията на своеобразен механизъм за колективно лицензиране ex lege, чрез който се компенсира икономическата вреда, причинена от законово допустимото ограничение на авторското право.
През последното десетилетие научната дискусия постепенно се измества към въпроса доколко традиционните модели следва да бъдат адаптирани към облачните услуги (от англ. „cloud storage“), дистанционните системи за цифров видеозапис (от англ. Network Personal Video Recorder – NPVR), стрийминг платформите и другите цифрови услуги. Именно тези технологии поставят нови въпроси относно мястото на възпроизвеждането, лицето, което фактически извършва копието, и приложимостта на традиционните компенсационни механизми. Независимо от тези технологични предизвикателства европейската съдебна практика остава последователна в разбирането, че докато държавите членки поддържат изключението за частно копиране, те са длъжни да гарантират ефективен механизъм за предоставяне на справедливо обезщетение на носителите на права съобразно изискванията на чл. 5, § 2, б. „б“ от Директива 2001/29/ЕО.
Особено показателен пример за практическото функциониране на института на частното копиране представлява моделът, възприет от редица европейски дружества за колективно управление на права, членуващи в международната мрежа на AGICOA[12]. Създадена през 1981г. със седалище в Женева, AGICOA представлява една от водещите международни организации в областта на колективното управление на аудиовизуални права. Нейната дейност е насочена към координиране на националните дружества, подпомагане на международното лицензиране и изграждане на общи стандарти за събиране и разпределение на възнагражденията, произтичащи от различните форми на вторично използване на аудиовизуалните произведения.
Макар AGICOA да не събира пряко компенсационните възнаграждения от частното копиране във всички държави, организацията играе съществена роля при изграждането на европейските стандарти за управление на тези права. Националните дружества, които членуват в мрежата на AGICOA, прилагат сходни принципи на прозрачност, отчетност и пропорционално разпределение на приходите между отделните категории правоносители.
Особено интересен пример представлява словенската система, където AIPA[13] управлява колективно правата на авторите, артистите-изпълнители и продуцентите в областта на аудиовизуалните произведения. Сред управляваните права съществено място заемат именно възнагражденията за частно копиране, които представляват един от стабилните източници на приходи за словенската аудиовизуална индустрия(по последни данни около 2 милиона евро годишно).
Словенският модел се отличава с няколко характеристики, които могат да бъдат определени като добри европейски практики. На първо място, компенсационните възнаграждения се събират върху широк кръг съвременни устройства и информационни носители, които реално се използват за възпроизвеждане на произведения за лично ползване. Законодателят не се ограничава единствено до традиционните празни CD и DVD носители, а обхваща мобилни телефони, таблети, персонални компютри, външни твърди дискове, USB памети и други цифрови устройства, които позволяват съхраняването на защитено съдържание. По този начин нормативната уредба следва технологичното развитие и гарантира, че компенсационната система остава икономически ефективна.
На второ място, събраните възнаграждения се разпределят между различните категории правоносители по предварително определени правила, основани на обективни критерии и статистически данни за използването на произведенията. Това осигурява висока степен на прозрачност и предвидимост както за носителите на права, така и за лицата, върху които е възложено заплащането на компенсационните възнаграждения.
На трето място, словенската система не разглежда компенсационното възнаграждение като данък или публична такса, а като специфично частноправно възнаграждение, което компенсира имуществената вреда, настъпваща вследствие на законово допустимото ограничаване на изключителното право на възпроизвеждане. Именно поради това приходите не постъпват в държавния бюджет, а се управляват от организациите за колективно управление, които ги разпределят между правоносителите съобразно установените правила.
Практиката на AIPA показва още една съществена особеност на съвременните европейски модели. Част от постъпленията се използват не само за индивидуално възнаграждение на авторите, продуцентите и артистите-изпълнители, но и за финансиране на културни, образователни и професионални програми, насочени към развитието на аудиовизуалния сектор. Подобен подход съответства на философията, възприета в редица държави като Франция, Германия, Белгия и Нидерландия, при които компенсационните възнаграждения изпълняват едновременно компенсационна и културна функция.
Именно този европейски модел е особено релевантен за България. Докато словенската система демонстрира как едно сравнително малко по размер общество може успешно да изгради функциониращ механизъм за събиране и разпределение на възнагражденията от частното копиране, българската уредба продължава да съществува почти изцяло пожелателно, нефункционираща, формално съществуваща на нормативно равнище. Това поставя българските автори, продуценти и артисти-изпълнители в значително по-неблагоприятно положение спрямо техните словенски колеги, независимо че и двете държави са длъжни да прилагат едни и същи изисквания, произтичащи от чл. 5, § 2, б. „б“ от Директива 2001/29/ЕО и от практиката на Съда на Европейския съюз.
3. Българският модел на частното копиране – необходимост от законодателна реформа (de lege ferenda). Необходимост от преосмисляне на действащия модел.
Макар институтът на частното копиране да е уреден в Закона за авторското право и сродните му права (ЗАПСП) още през 1993г., повече от три десетилетия по-късно българският модел не изпълнява предназначението си като ефективен механизъм за гарантиране на справедливо обезщетение на правоносителите. Този механизъм бе доразвит с въвеждане на изменения на нормата на чл.25, ал.1, т.2 от ЗАПСП през 2006г., като днешната неработеща регламентация не се дължи на липсата на законова уредба, а на отсъствието на практически приложим механизъм за събиране, администриране и разпределение на компенсационните възнаграждения у нас. Измененията в ЗАПСП през 2011г. значително ограничиха приложното поле на компенсационната система, като на практика я направиха нефункционираща.
В резултат България се оказва в ситуация, при която съществува нормативно признато право на компенсация за частно копиране, но липсва реална възможност то да бъде упражнено фактически. Това поражда сериозни съмнения относно съответствието на националната уредба с чл. 5, § 2, б. „б“ от Директива 2001/29/ЕО, който допуска въвеждането на изключението за частно копиране единствено при наличие на „справедливо обезщетение“ за правоносителите.
Практиката на Съда на Европейския съюз последователно приема, че понятието „справедливо обезщетение“ е автономно понятие на правото на Съюза и следва да бъде тълкувано еднакво във всички държави членки. В решението по дело „Padawan“ (C-467/08) Съдът приема, че компенсацията представлява икономически еквивалент на вредата, причинена на авторите вследствие на законово допустимото частно копиране, а в „Amazon v. Austro-Mechana“ (C-521/11) подчертава, че държавите членки могат да избират различни механизми за събиране на компенсацията, стига те действително да гарантират изплащането ѝ на правоносителите.
3.1. Общественият дебат в България.
През последните години въпросът за частното копиране отново се превърна в една от централните теми в авторскоправната политика на България. Особено активна позиция по темата заема организацията за колективно управление на авторски права в областта на музиката – „МУЗИКАУТОР“, която последователно поддържа становището, че действащата система не изпълнява изискванията на европейското право. Още през 2019 г. организацията сезира Европейската комисия с аргумента, че българската правна уредба фактически не осигурява справедливото обезщетение, предвидено в Директива 2001/29/ЕО. Тази позиция получава подкрепата на CISAC[14], GESAC[15] и редица международни организации на правоносители(общо десет[16]), които изразяват становище, че липсата на функциониращ механизъм в България противоречи както на правото на Европейския съюз, така и на международните задължения по Бернската конвенция, TRIPS и договорите на СОИС.
Сходна е и позицията на другата организация за колективно управление на права, в областта на аудио-визуалните произведения – „ФИЛМАУТОР“, която многократно е поставяла въпроса за необходимостта от възстановяване на реално функционираща система за частно копиране като предпоставка за устойчивото развитие на аудиовизуалния сектор. Организацията последователно подчертава, че компенсационните възнаграждения представляват не санкция за потребителите, а компенсация за законово ограничение на изключителното право на възпроизвеждане.
По време на международната конференция „33 години по-късно – големият разговор за частното копиране в България“, организирана от „МУЗИКАУТОР“ и CISAC през 2025г., беше изведен още един важен аспект на проблема – икономическото значение на компенсационните възнаграждения като инструмент за финансиране на културата. Както подчерта изпълнителният директор на „МУЗИКАУТОР“ - Иван Димитров, тези средства не представляват единствено възнаграждение за отделните автори, а функционират като форма на реинвестиране в културните индустрии чрез подпомагане на филмовото производство, фестивали, образователни инициативи и творчески проекти.
Сравнителноправният анализ показва, че преобладаващата част от държавите членки са изградили функциониращи модели, които успешно съчетават интересите на потребителите, бизнеса и правоносителите, но и служи за рефинансиране на културни програми, образование, фестивали и други дейности в обществен интерес
Особено показателен е моделът на Франция, при който част от събраните компенсационни възнаграждения се насочват към финансиране на културни програми. Подобен подход получава одобрение и в практиката на Съда на Европейския съюз, който приема, че част от средствата могат да бъдат предоставяни на социални и културни фондове, ако те реално функционират в интерес на правоносителите и при спазване на принципа на недискриминация.
Германският модел, който исторически поставя началото на системата за частно копиране, продължава да се основава на принципа на технологичната неутралност. Облагането не е ограничено единствено до празните носители, а обхваща и устройствата, които реално се използват за създаване на частни копия. Същият подход постепенно се възприема и в Австрия, Белгия, Нидерландия и други държави, като същевременно се предвиждат ефективни механизми за освобождаване или възстановяване на компенсацията, когато устройствата са предназначени за професионална употреба. Това съответства на принципите, развити в решенията „Padawan и Amazon v. Austro-Mechana“.
3.2. Предложения de lege ferenda.
Извършеният сравнителноправен анализ показва, че проблемът на българската уредба не произтича от липсата на законова регламентация на института на частното копиране, а от отсъствието на ефективен механизъм за неговото практическо функциониране. Българският законодател вече е транспонирал принципа на справедливото обезщетение, закрепен в чл. 5, § 2, б. „б“ от Директива 2001/29/ЕО в чл.25, ал.1, т.2 от ЗАПСП, но действащият модел не изпълнява основната си функция – да гарантира реално изплащане на компенсационни възнаграждения на правоносителите. Следователно бъдещата законодателна реформа следва да бъде насочена не към създаването на нов институт, а към цялостно преструктуриране на действащия компенсационен механизъм, така че той да отговаря едновременно на изискванията на правото на Европейския съюз, на технологичната реалност и на икономическите характеристики на съвременния цифров пазар.
На първо място, необходимо е цялостно преразглеждане на приложното поле на чл. 26 ЗАПСП чрез въвеждането на технологично неутрална законодателна формулировка. Сегашната система, която практически се основава на ограничен кръг празни информационни носители, не съответства на начина, по който в XXI век се осъществява възпроизвеждането на произведения за лично ползване. Днес преобладаващата част от частните копия се създават посредством смартфони, таблети, лаптопи, настолни компютри, външни твърди дискове, SSD устройства, USB памети, NAS системи, телевизионни приемници с възможност за запис, мултимедийни устройства и други цифрови средства за съхранение на информация. Именно поради това повечето европейски държави са изградили своите компенсационни системи върху принципа на технологичната неутралност, като обхващат всички устройства, които обективно позволяват извършването на частни копия. Моето мнение е, че подобен подход следва да бъде възприет и в България.
На второ място, българският законодател следва да въведе динамичен механизъм за периодично актуализиране на списъка на облаганите устройства, без това да изисква изменение на закона при всяка технологична промяна. Един от възможните модели е Министерството на културата, след обществено обсъждане и становище на организациите за колективно управление, производителите, вносителите и потребителските организации, да приема подзаконов нормативен акт, съдържащ актуализиран списък на устройствата и размерите на компенсационните възнаграждения. Така българската система ще може своевременно да реагира на появата на нови технологии, без да изпада в нормативно изоставане.
На трето място, необходимо е изграждането на обективна методика за определяне на размера на компенсационните възнаграждения, основана на реалната икономическа вреда, която правоносителите търпят вследствие на допустимото частно копиране. Практиката на Съда на Европейския съюз последователно приема, че между причинената вреда и размера на компенсацията трябва да съществува разумна причинно-следствена връзка. Следователно тарифите не следва да бъдат определяни административно или произволно, а въз основа на регулярни емпирични изследвания относно потребителските навици. Особено значение в тази насока придобива първото национално представително изследване, проведено от „Алфа Рисърч“ с подкрепата на CISAC, което предоставя реална статистическа основа за бъдещото моделиране на компенсационната система и разкрива, че авторите са загубили над 28 милиона лева само за 2025г., поради неефективната уредба на частното копиране.
На четвърто място, законът следва изрично да въведе ефективен механизъм за освобождаване или възстановяване на компенсационните възнаграждения, когато устройствата очевидно не се използват за частно копиране. Такъв подход е изведен като задължителен стандарт в практиката на Съда на Европейския съюз по делата „Padawan, Amazon.com International Sales“, „Copydan Båndkopi“ и „EGEDA“. Професионалните потребители, лечебните заведения, образователните институции, държавните органи и предприятията, използващи устройствата единствено за служебни цели, не следва да понасят икономическата тежест на компенсацията, когато липсва реална възможност за извършване на частно копиране. Законът може да предвиди както предварително освобождаване, така и последваща процедура по възстановяване на неправомерно заплатените възнаграждения.
На пето място, необходимо е изрично включване на вътреобщностните доставки в приложното поле на компенсационния механизъм. Българският пазар на цифрови устройства е почти изцяло интегриран във вътрешния пазар на Европейския съюз и значителна част от устройствата постъпват чрез вътреобщностни доставки, а не чрез класически внос от трети държави. Липсата на изрична уредба създава предпоставки за неравнопоставеност между икономическите оператори и за избягване на компенсационните плащания, което противоречи на принципите на равнопоставеност и ефективност.
На шесто място, следва да бъде изградена единна, прозрачна и подлежаща на обществен контрол система за събиране и разпределение на компенсационните възнаграждения. Добри примери в тази насока предоставят германската организация „ZPÜ“, френската „Copie France“, белгийската „Auvibel“ и словенската „AIPA“. Общото между тези модели е наличието на ясни правила относно събирането на средствата, предварително определени критерии за тяхното разпределение, ежегодни независими финансови одити, публични отчети и постоянен държавен надзор. Българската система следва да възприеме аналогични механизми, които да гарантират доверие както на правоносителите, така и на задължените лица.
На седмо място, следва да се обсъди възможността част от събраните компенсационни възнаграждения да бъдат насочвани към публични културни политики, по подобие на френския модел. Във Франция законът предвижда част от постъпленията от частното копиране да се използват за подпомагане на филмовото производство, фестивали, образователни инициативи, творчески резиденции, международна културна мобилност и други обществени проекти. Българското законодателство вече съдържа сходна концепция, като предвижда определен процент от компенсационните възнаграждения да постъпва в Национален фонд „Култура“, но поради липсата на функционираща система този потенциал остава неизползван. При изграждането на ефективен механизъм тези средства биха могли ежегодно да подпомагат създаването на нови български филми, музикални продукции, литературни проекти, фестивали и професионални обучения, превръщайки института на частното копиране в реален инструмент за развитие на културните и творческите индустрии.
На осмо място, законодателната реформа следва да отчете настъпилата цифровизация на потреблението, включително развитието на облачните услуги, дистанционното съхранение на съдържание, Network Personal Video Recorder (NPVR) технологиите и други форми на цифрово възпроизвеждане. Макар към настоящия момент липсва пълна хармонизация на европейско равнище относно облачното частно копиране, бъдещата българска уредба следва да бъде достатъчно технологично неутрална, за да може да обхване подобни форми на използване при бъдещо развитие на правото на Европейския съюз.
Накрая, особено важно е реформата да бъде изготвена в рамките на широк обществен консенсус между държавните институции, организациите за колективно управление, производителите и вносителите на цифрови устройства, телекомуникационния сектор, организациите на потребителите и културните индустрии. Именно такъв модел на диалог беше поставен в основата на международната кръгла маса „33 години по-късно – големият разговор за частното копиране в България“, организирана от МУЗИКАУТОР и CISAC през 2025 г. Проведеният дебат показа, че изграждането на работеща компенсационна система не представлява конфликт между бизнеса и авторите, а търсене на справедлив баланс между технологичното развитие, свободния достъп до култура и защитата на творческия труд.
4. Заключение.
Европейското развитие на института на частното копиране ясно показва, че той не следва да бъде възприеман като изключение, което отслабва авторското право, а като необходим балансиращ механизъм, чрез който се постига равновесие между интересите на обществото и носителите на права. Свободата на физическите лица да създават копия за лично ползване неизбежно ограничава изключителното право на възпроизвеждане, поради което правото на Европейския съюз изисква това ограничение да бъде компенсирано чрез ефективен механизъм за справедливо обезщетение. Именно тази компенсация осигурява съответствието между защитата на интелектуалната собственост, свободното движение на технологии и обществения интерес от достъп до културни произведения.
Българското законодателство вече съдържа нормативната основа на този институт, но действащият модел не изпълнява неговото предназначение. Липсата на ефективно събиране и разпределение на компенсационните възнаграждения поставя българските автори, артисти, продуценти и останалите правоносители в по-неблагоприятно положение спрямо техните колеги в останалите държави членки на Европейския съюз и създава риск от трайно несъответствие с изискванията на Директива 2001/29/ЕО и практиката на Съда на Европейския съюз.
Поради това бъдещата законодателна реформа следва да бъде насочена към изграждането на реално функционираща, прозрачна, технологично неутрална и икономически обоснована система за компенсация, която да обхваща съвременните цифрови устройства, да гарантира справедливо разпределение на възнагражденията, да осигурява ефективен контрол върху тяхното управление и да подпомага развитието на българската култура. Само при подобен подход институтът на частното копиране ще изпълни своята двойна функция – да защитава авторите и едновременно с това да съхрани свободата на обществото да използва произведенията за лично, нетърговско ползване в условията на цифровата икономика.
Така изградената система би осигурила не само пълно съответствие на българското право с европейските стандарти, но и устойчив модел за финансиране на творческите индустрии, който превръща компенсационните възнаграждения от частното копиране в инвестиция в културата, иновациите и бъдещото развитие на българското авторско право.
Автор: адв. Атанас Костов
[1] „TRIPS“ е съкращение от Agreement on Trade-Related Aspects of Intellectual Property Rights – Споразумение относно свързаните с търговията аспекти на правата върху интелектуалната собственост. То представлява един от най-важните международноправни актове в областта на интелектуалната собственост и е неразделна част от учредителния пакет на Световната търговска организация.
Споразумението е подписано на 15 април 1994 г. в рамките на т.нар. Уругвайски кръг на преговорите по ГАТТ, а влиза в сила на 1 януари 1995 г.
[2] Това е Директива 2001/29/ЕО на Европейския Парламент и на Съвета от 22 май 2001 година относно хармонизирането на някои аспекти на авторското право и сродните му права в информационното общество;
[3] Виж. Dreier, Thomas; Schulze, Gernot – „Urheberrechtsgesetz: Urheberrechts-Diensteanbieter-Gesetz, Verwertungsgesellschaftengesetz. Kommentar“. C.H. Beck. Последно издание (7. Auflage, 2022). Томас Дриер(университетски преподавател – професор в университета в Карлсруе) и Гернот Шулце(адвокат) са двама от най-бележитите съвременни немски теоретици в областта на авторското право;
[4] Така Bently, Lionel; Sherman, Brad. – „Intellectual Property Law“, Oxford University Press. Лайнъл Бентли е професор по право на интелектуалната собственост в Кембридж и един от най-авторитетните европейски специалисти по авторско право. Брад Шерман е професор по интелектуална собственост в университета на Куинслед. Той е съавтор именно на Intellectual Property Law, заедно с Ланъл Бентли.
[5] Бернт Хугенхолц е един от най-известните европейски учени по авторско право. Той е професор в университета в Амстердам. Коментираната теза за невъзможността на индивидуалното лицензиране е застъпена в учебника му „The Future of Levies in a Digital Environment „ (IViR, 2013);
[6] Мартин Зенфтлебен е може би най-цитираният европейски автор относно ограниченията и изключенията на авторското право през последните 20 години. Той също е професор в университета в Амстердам и е директор на Institute for Information Law (IViR). Най-важната му книга е „Copyright, Limitations and the Three-Step Test“, която е практически един от най-важните трудове, касаещи ограниченията на авторското право.
[7] Това понятие отговаря на българския термин „компенсационно възнаграждение“, който се използва в чл. 25, ал. 1, т. 2 ЗАПСП;
[8] Виж „Amazon.com International Sales Inc. и др. срещу Austro-Mechana Gesellschaft zur Wahrnehmung mechanisch-musikalischer Urheberrechte GmbH“ (C-521/11). Решението е постановено на 11 юли 2013 г. и е едно от водещите решения относно системите за компенсация за частно копиране. Съдът приема, че държавите членки могат да прилагат система, при която компенсационната такса се събира при първото пускане на пазара на носители за запис, стига да съществува ефективен механизъм за възстановяване на таксата, когато носителите не се използват за частно копиране.
[9] Виж „Copydan Båndkopi срещу Nokia Danmark A/S“ (C-463/12). Това е решението от 5 март 2015 г., което разглежда приложението на компенсационните възнаграждения към карти памет и други цифрови устройства и съдържа важни разяснения относно технологичната неутралност на системата за частно копиране. То е едно от основните решения по чл. 5, § 2, б. „б“ от Директива 2001/29/ЕО.
[10] Виж „Hewlett-Packard Belgium SPRL срещу Reprobel SCRL“ (C-572/13). Това решение е постановено на 12 ноември 2015 г., което се отнася до репрографското възнаграждение и частично до частното копиране. В него Съдът разглежда разграничението между репрографията по чл. 5, § 2, б. „а“ и частното копиране по чл. 5, § 2, б. „б“ от Директивата и приема важни принципи относно разпределението на възнагражденията.
[11] Виж „Entidad de Gestión de Derechos de los Productores Audiovisuales (EGEDA) и др. срещу Administración del Estado“ (C-470/14). Решението е постановено на 9 юни 2016 г. и е изключително важно, защото Съдът приема, че испанската система, при която компенсацията за частно копиране се финансира изцяло от държавния бюджет, без тежестта да се понася от лицата, които причиняват вредата чрез частното копиране, не съответства на изискванията на чл. 5, § 2, б. „б“ от Директива 2001/29/ЕО.
[12] Асоциацията за международно колективно управление на аудиовизуални произведения (AGICOA) е организация с нестопанска цел, която договаря, събира и разпределя авторски и сродни възнаграждения (роялти), произтичащи от използването на аудиовизуални произведения чрез кабелно препредаване, сателитно излъчване, мобилни мрежи или други сходни способи за разпространение;
[13] AIPA (Институт за закрила на авторите, артистите-изпълнители и продуцентите на аудиовизуални произведения) е словенска организация за колективно управление на авторски и сродни права, която управлява правата на създателите и продуцентите на аудиовизуални произведения. Организацията изпълнява централна роля при гарантирането, че сценаристите, режисьорите, артистите-изпълнители, операторите, композиторите и филмовите продуценти получават дължимите им възнаграждения при използването на техните произведения, по-специално чрез системите за колективно управление на права и колективно лицензиране. AIPA е основана през 2010 г. със седалище в Любляна с цел създаването на единна система за колективно управление на авторските и сродните права в областта на аудиовизуалните произведения. Организацията е официално призната от Службата за интелектуална собственост на Република Словения като организация за колективно управление на права, а впоследствие се присъединява към международни мрежи за колективно управление, които улесняват трансграничното управление на права и сътрудничеството между организациите за колективно управление в различните държави.
[14] CISAC (фр. Confédération Internationale des Sociétés d'Auteurs et Compositeurs; англ. International Confederation of Societies of Authors and Composers) е Международната конфедерация на дружествата на авторите и композиторите. Тя е основана през 1926 г. и е най-голямата световна неправителствена организация в областта на колективното управление на авторски права. Седалището ѝ е в Париж. Основната ѝ цел е да представлява интересите на организациите за колективно управление на авторски права по света и да подпомага трансграничното управление на права чрез изграждане на общи професионални стандарти и договори за взаимно представителство. Към настоящия момент CISAC обединява над 220 организации за колективно управление от повече от 110 държави, които представляват милиони автори;
[15] GESAC (от англ. European Grouping of Societies of Authors and Composers) е Европейската група на дружествата на авторите и композиторите. Това е европейската организация, която представлява интересите на организациите за колективно управление пред институциите на Европейския съюз. Седалището ѝ е в Брюксел. GESAC обединява над 30 европейски организации за колективно управление, които представляват повече от един милион автори, композитори, писатели, режисьори, драматурзи и други творци.
[16] Това са AEPO-ARTIS – Асоциация на европейските организации на изпълнителите; BIEM – Международно бюро на авторските дружества, управляващи правата за механичен запис и възпроизвеждане; CISAC – Международна конфедерация на дружествата на автори и композитори; EUROCINEMA – Асоциация на продуцентите на кино и телевизия; EUROCOPYA – Европейска федерация на дружествата на продуцентите за съвместно управление на правата при частно копиране на аудиовизуално съдържание; EVA – Европейски визуални артисти; FIM – Международна федерация на музикантите; GESAC – Европейска група на дружествата на автори и композитори; IMPALA – Асоциация на независимите музикални компании; SAA – Дружество на аудиовизуалните автори.