Лицензиране на софтуерни произведения и софтуерни патенти.
1.Увод.
Лицензирането на софтуер представлява едно от най-значимите и едновременно с това най-динамично развиващите се явления в съвременното право и в частност в интелектуалната собственост. В условията на дигиталната икономика софтуерът постепенно се превърна от технически инструмент в самостоятелен икономически актив с огромна стойност, а отношенията по неговото създаване, разпространение и използване придобиха фундаментално комерсиално значение както за частноправния оборот, така и за международната търговия. Именно поради това правният режим на софтуерното лицензиране се намира в пресечната точка между облигационното право, авторското право, патентното право, правото на защита на конкуренцията, електронната търговия и юридическите аспекти, свързани със защитата на потребителите.
Още в самото начало следва ясно да се подчертае един основен принцип, който често остава неразбран както в ежедневната търговска практика, така и сред крайните потребители – придобиването на софтуер не води до прехвърляне на собственост върху самия нематериален обект в смисъла на класическото вещно право. Потребителят не „купува“ софтуера по начина, по който придобива движима вещ, а получава ограничено и функционално обусловено право на (изключително или неизключително) използване, чиито параметри се определят чрез лицензионен договор. Именно тази особеност отличава софтуерното лицензиране от традиционните модели на продажба и поставя въпроса за границите на договорната автономия при регулирането на цифровите продукти и активи.
В основата на това правоотношение стои лицензионното споразумение с краен потребител, което в англосаксонската доктрина е познато под термина „лицензионен договор към краен потребител“(от англ. „End User License Agreement“ (EULA). То представлява правен механизъм, чрез който носителят на авторските или патентните права определя обема на предоставеното право на ползване, ограниченията върху копиране, модификация и разпространение, техническите условия за използване, правото на контрол и одит, както и последиците при нарушение. От чисто техническа гледна точка в съвременната практика тези договори най-често се сключват под формата на приемане с клик( т.нар click-wrap, browse-wrap или shrink-wrap лицензи), при което приемането на условията се извършва чрез натискане на бутон, използване на конкретен сайт или отваряне на опаковката на софтуерен продукт.
Макар често възприемани като „стандартни условия“, тези лицензионни клаузи пораждат редица сложни въпроси относно тяхната действителност, противопоставимост и съответствие с императивни норми на националното и европейското право. Именно тук се проявява напрежението между принципа на свободата на договаряне и необходимостта от защита на икономически по-слабата страна – потребителя.
От доктринална гледна точка лицензионният договор за софтуер постепенно се е развил като sui generis договорен институт. В класическото континентално право отсъства изрична уредба на подобен тип правоотношение, поради което съдебната практика и правната теория са изиграли решаваща роля за формирането на неговата правна природа. Европейската правна доктрина и Съдът на Европейския съюз последователно разграничават лицензионния договор от договора за продажба. В ключовото дело на Съда на ЕС - UsedSoft GmbH v. Oracle International Corp., изрично бе постановено следното:
„Когато носителят на авторското право продаде копие от компютърна програма, той изчерпва правото си на разпространение върху това копие.“ (т. 47)
В САЩ класическото дело ProCD, Inc. v. Zeidenberg[1] (86 F.3d 1447, 7th Cir. 1996) утвърждава валидността на shrink-wrap и click-wrap лицензите. В България, Софийският градски съд и Върховният касационен съд прилагат същата логика (напр. Решение № 245/2021 г. по гр.д. № 15678/2020 г. на СГС).
Тук е мястото конспективно да бъдат представени и видовете лицензионни софтуерни споразумения от авторскоправна и патентноправна гледна точка, като следва да се подчертае, че в съвременното право софтуерният лиценз се разглежда едновременно като облигационен договор и като способ за упражняване на изключителните права на автора по смисъла на авторското право. В доктрината преобладава становището, че лицензионният договор не прехвърля самото авторско право, а учредява ограничено право на използване при условията, определени от правоносителя. Същевременно при патентно защитените технологии лицензът има и функцията да предостави разрешение за използване на патентовано техническо решение, което е особено релевантно при т нар „embedded software“, SaaS архитектури и софтуер, интегриран в индустриални системи.
2.Видиве авторскоправни софтуерни лицензи.
2.1.Проприетарни лицензи (Proprietary Licenses).
При проприетарните лицензи носителят на авторското право запазва пълен контрол върху изходния код, обектния код и всички производни права. Лицензополучателят получава само неизключително, непрехвърляемо, ограничено по време, територия и обхват право на ползване. В теорията тези лицензи се квалифицират като restricitive licenses, тъй като достъпът до функционалността на програмата е поставен под стриктни договорни ограничения. Съдебната практика на Съда на Европейския съюз (СЕС) приема, че компютърната програма представлява обект на специална авторскоправна закрила по Директива 2009/24/ЕО, а правото на използване може да бъде ограничавано договорно, доколкото това не противоречи на императивните изключения, предвидени в директивата.
2.2.Комерсиален лиценз (EULA – End User License Agreement).
Това е класическият модел на платен софтуер. Договорът обикновено забранява декомпилиране, обратна инженерия, отдаване под наем, публично разпространение или модификация. Нарушението води до незабавно прекратяване на лицензионните права и потенциална отговорност за обезщетение. В практиката особено значение има разграничението между „продажба на копие“ и „лиценз за използване“. В решението си по делото UsedSoft GmbH v Oracle International Corp. СЕС приема, че при безсрочно предоставяне на софтуер срещу възнаграждение е възможно да настъпи „изчерпване на правото на разпространение“, независимо че правоотношението формално е наречено лиценз. Това решение има фундаментално значение за вторичния пазар на софтуерни лицензи в ЕС. Наред с това, в делото SAS Institute Inc. v World Programming Ltd. СЕС подчертава, че функционалността на програмата, програмният език и форматът на файловете не са обект на авторскоправна закрила сами по себе си, което поставя граници на договорните забрани за reverse engineering.
2.3.Абонаментен модел (Subscription / SaaS).
Това е съвременният доминиращ модел на лицензиране (Microsoft 365, Adobe Creative Cloud и др.). Правата са временни – при прекратяване на плащането на лицензионните вноски достъпът се преустановява. В доктрината SaaS[2] моделът често се квалифицира не като класически лиценз за копие на софтуер, а като договор за предоставяне на дигитална услуга. Тук се прилагат и клаузи за обработка на лични данни по GDPR, облачни условия, SLA (Service Level Agreements), правила за киберсигурност и изискванията на Директива (ЕС) 2019/770 относно договорите за предоставяне на цифрово съдържание и цифрови услуги. Особено значение в този вид договори придобиват клаузите относно надвишеното време на ползване, отговорността при нарушение на лични данни и трансграничния трансфер на данни.
2.4. Shareware и Freemium лицензи.
Чрез тях се предоставя се пробен или ограничен вариант на софтуера, който ще се ползва. След изтичане на срока или надвишаване на лимитите възниква договорно задължение за заплащане на лицензионното възнаграждения. Често тези модели се комбинират с автоматично подновяване (от англ. „auto-renewal“), което подлежи на засилена защита на потребителите в рамките на европейското право. В практиката на националните органи за защита на потребителите в ЕС се приема, че липсата на ясна информация относно автоматичното подновяване може да представлява нелоялна търговска практика.
2.5.Freeware лицензиране.
При този тип лиценз е налице безвъзмездно предоставяне на права за ползване, но без предоставяне на изходен код. Авторът запазва всички останали права и може по всяко време да измени условията, да прекрати поддръжката или да въведе платен режим на достъп. Макар freeware моделът да изглежда „безплатен“, той не следва да се смесва с оупън сорс лицензирането, тъй като липсва право на модификация и свободно разпространение на изходния код.
2.6. Лицензи с отворен код (Open Source Licenses).
Тези лицензи се основават на принципите на Free Software Foundation и Open Source Initiative. Те представляват безвъзмездно предоставяне на широки права, включително право на използване, изучаване, модифициране и разпространение. В правната теория оупън сорс лицензиите се разглеждат като enforceable copyright licenses, а не като отказ от права. Съдебната практика в САЩ и ЕС потвърждава тяхната правна обвързваща сила.
На първо място от тази категория са т.нар. „разрешаващи“ (permissive) лицензи. Те са най-либералните от правна гледна точка и не налагат задължение за разкриване на модификациите. Те от своя страна могат да бъдат разделени на следните подкатегории:
- MIT License – изключително кратък и ясен лиценз. Изисква единствено запазване на авторското съобщение и отказа от гаранции. Поради минималните ограничения той се използва широко в търговски среди и startup екосистеми.
- Apache License 2.0 – добавя изрична патентна лицензия и защита срещу патентни претенции. Тази особеност има съществено значение в контекста на патентните войни в софтуерната индустрия. Лицензът съдържа и клаузи за patent retaliation – при предявяване на патентен иск лицензополучателят може да загуби предоставените му патентни права.
- BSD License – сходен с MIT, но с вариации в клаузите. Т.нар. „3-clause BSD“ забранява използването на името на автора за рекламни цели без разрешение.
В американската съдебна практика ключово значение има делото Jacobsen v. Katzer, в което съдът приема, че нарушаването на условията на оупън сорс лиценз (от англ. open source) представлява нарушение на авторско право, а не само договорно неизпълнение. Това решение укрепва правната изпълнимост на open source моделите.
2.7.Защитни / „заразни“ (Copyleft) лицензи.
Тук се прилага принципът на „реципрочност“ – всяка модифицирана версия, която се разпространява, трябва да бъде предоставена под същия или съвместим лиценз. В доктрината copyleft механизмът се определя като „вирусен ефект“ на лиценза, тъй като разпространението на производно произведение активира задължението за разкриване на изходния код. Ето и подразновидностите на този вид лиценз:
- GNU General Public License v3 (GPLv3) – най-силният copyleft лиценз. Забранява затварянето на модифицирания код. Съдържа клаузи срещу DRM и т.нар. „тивоизация“ (от англ. „tivoization“), при която потребителят формално получава кода, но технически не може да го модифицира.
- AGPLv3 – разширява GPLv3 към мрежовите облачни приложения (SaaS). Ако софтуерът се използва през мрежа, потребителите имат право да получат съответния изходен код. Лицензът цели да предотврати т.нар. „ASP loophole“.
- LGPL – по-слаб copyleft лиценз, предназначен основно за библиотеки. Позволява свързване (linking) с проприетарен софтуер при определени условия.
- MPL 2.0 – файлово ниво copyleft. Задължението за разкриване на разработчика, който ползва базисния код, се отнася само до модифицираните файлове, а не до целия проект.
В европейската практика особено значение придобиват споровете относно комбинирането на GPL код с проприетарни компоненти, както и въпросът кога е налице „производно произведение“ по смисъла на авторското право. В германската съдебна практика (напр. решенията на Landgericht München и Landgericht Hamburg по GPL спорове) се приема, че GPL лицензът е напълно валиден и поражда задължения за разкриване на кода при разпространение.
2.8. Специални и хибридни модели.
Това са специфични юридически модели на лицензиране, които комбинират няколко подхода:
- Public Domain / CC0 – практически пълен отказ от авторски права, доколкото националното право допуска това. Софтуерът може да бъде използван свободно, включително в проприетарни продукти. В континенталните правни системи обаче съществуват ограничения поради неотчуждаемостта на някои неимуществени авторски права.
- Dual Licensing – стратегия, при която софтуерът се предлага едновременно под силен open source лиценз (GPL/AGPL) и под търговски лиценз за субекти, които не желаят да разкриват своя код. Класически примери са MySQL, Qt Group и MongoDB. Този модел позволява едновременно изграждане на open source общност и генериране на търговски приходи.
- Source Available – кодът е публично достъпен, но лицензът не отговаря на критериите на open source дефиницията. Типичен пример е Server Side Public License (SSPL), разработен от MongoDB, който задължава доставчиците на облачни услуги да публикуват целия стек, използван за предоставяне на услугата. Поради това OSI отказва да признае SSPL като open source лиценз.
3.Видове лицензи за софтуерни патенти.
Лицензирането на софтуерни патенти представлява една от най-сложните и динамични области на съвременното право на интелектуалната собственост. За разлика от класическите авторскоправни лицензи, при които предмет на разрешението е използването на конкретен програмен код, патентният лиценз засяга самото техническо решение, реализирано чрез софтуер. Именно поради това патентното лицензиране придобива особено значение в секторите на високите технологии, телекомуникациите, изкуствения интелект, облачните инфраструктури и индустриалната автоматизация.
В доктрината патентният лиценз традиционно се определя като договор, по силата на който патентопритежателят предоставя на лицензополучателя право да използва патентованото изобретение срещу възнаграждение и при определени ограничения. В областта на софтуерните патенти това разрешение често включва използване на алгоритми, комуникационни протоколи, мрежови архитектури, методи за обработка на данни или компютърно реализирани технически процеси. Съвременната практика показва, че стойността на технологичните компании все по-често се концентрира именно в техните патентни портфейли, а не единствено в авторските права върху изходния код.
3.1. Изключителен лиценз върху софтуерен патент.
Изключителният патентен лиценз представлява най-интензивната форма на договорно предоставяне на права върху патентовано софтуерно решение. При него лицензополучателят получава монополно право да използва патента в определен обхват, като в редица случаи дори самият патентопритежател се лишава от възможността да експлоатира изобретението в договорената територия, за договореното време или пазарен сегмент.
В правната теория този модел се разглежда като инструмент за прехвърляне на икономическия контрол върху иновацията, без формално да се извършва прехвърляне на самото патентно право. Изключителните лицензи са характерни за високорискови и капиталоемки технологични проекти, при които лицензополучателят инвестира значителни средства в разработването, внедряването и комерсиализацията на технологията. Именно поради необходимостта от инвестиционна сигурност се предоставя гаранция, че конкурентни субекти няма да получат аналогичен достъп до патентованото софтуерно решение.
На практика този модел се среща често при фирмени софтуерни решения, облачни инфраструктурни технологии, финтех системи, платформи за компютърна и онлайн сигурност и индустрии за дълбоки технологии. В международните договори обичайно се включват клаузи за териториална ексклузивност, чрез които се определя конкретен географски пазар, върху който лицензополучателят получава монополни права. Нерядко лицензът е ограничен и по предметен обхват — например само за определен индустриален сектор или конкретна технологична имплементация.
Особено значение има въпросът за активната процесуална легитимация. В редица юрисдикции изключителният лицензополучател може самостоятелно да предявява искове срещу нарушители на патента(т.нар „особен ищец“), което практически го доближава до положението на самия патентопритежател. В американската съдебна практика съдилищата приемат, че изключителният лицензополучател може да разполага с основоположни права (от англ. „substantial rights“) върху патента, когато му е предоставен фактически пълен контрол върху комерсиализацията и защитата на технологията.
Същевременно този модел поражда и сериозни конкурентноправни рискове. Изключителните лицензи могат да доведат до ограничаване на достъпа до критични технологии, особено когато става въпрос за софтуерни решения със стратегическо значение за цифровата инфраструктура. Поради това в практиката на европейското конкурентно право подобни споразумения често се анализират и през призмата на злоупотребата с господстващо положение и ограничаването на технологичната конкуренция.
3.2. Неизключителен лиценз върху софтуерни патенти.
Неизключителният лиценз представлява най-разпространения модел в съвременната софтуерна индустрия. При него патентопритежателят запазва възможността едновременно да използва собственото си изобретение и да предоставя идентични права на множество други лицензополучатели. Именно тази гъвкавост превръща неизключителното лицензиране в основен механизъм за масова комерсиализация на софтуерни технологии.
Доктрината приема, че неизключителният лиценз има предимно облигационен характер и не създава монополна пазарна позиция за лицензополучателя. Този модел е особено характерен за облачните екосистеми, API архитектурите, SaaS платформите, посредническите технологични софтуерни решения и системите за интегриране в конкретни корпорации, при които икономическата логика предполага едновременно обслужване на голям брой клиенти.
В практиката неизключителните лицензи често се стандартизират чрез общи условия и технологични рамкови договори. Това позволява автоматизирано лицензиране на огромен брой потребители и корпоративни клиенти, без необходимост от индивидуално договаряне на всеки лиценз. Именно поради това този модел е типичен за платформената икономика и цифровите услуги.
От икономическа гледна точка неизключителният лиценз позволява максимално разширяване на пазарното присъствие на технологията и увеличаване на лицензионните приходи чрез мащабируемост. За разлика от изключителния лиценз, тук акцентът не е върху ограничаването на конкуренцията, а върху широкото разпространение на технологията и създаването на индустриален стандарт.
В съдебната практика този модел поражда по-малко спорове относно антитръстовите ограничения, но често възникват конфликти относно обхвата на разрешеното използване, сублицензирането на правата, клаузите за обратен инженеринг(от англ.“ reverse engineering“) и съвместимостта с оупън сорс компоненти. Особено актуален е въпросът дали използването на API интерфейси представлява допустима оперативна съвместимост или нарушение на патентни права — тема, която придоби особено значение след споровете в областта на мобилните платформи и облачните инфраструктури.
3.3. Кръстосано лицензиране на софтуерни патенти.
Моделът за т.нар „кръстосано лицензиране“ представлява взаимно лицензиране на патентни портфейли между технологични компании. Това е една от най-характерните особености на съвременната високотехнологична индустрия, където сложните продукти обикновено включват хиляди взаимосвързани патентовани технологии.
Този модел е особено разпространен в секторите на смартфоните, телекомуникациите, полупроводниковата индустрия, операционните системи и мрежовите стандарти. Причината е, че съвременните цифрови устройства почти неизбежно използват технологии, патентовани от множество различни компании. В резултат възниква т.нар. „патентна джунгла“(от англ. „patent thicket“), при която иновацията става практически невъзможна без достъп до огромен брой чужди патенти.
Споразуменията за кръстосаното лицензиране функционират като механизъм за предотвратяване на патентни войни. Вместо компаниите взаимно да се съдят за нарушения на патенти, те си предоставят достъп до съответните технологични портфейли. Така се намаляват транзакционните разходи, избягват се мащабни съдебни производства и се гарантира оперативна съвместимост между различните технологични екосистеми.
Особено показателни са споровете между големите технологични корпорации в областта на мобилните устройства, при които споразуменията за кръстосано лицензиране често се сключват след продължителни патентни конфликти. В практиката на индустрията тези договори се използват не само като защитен механизъм, но и като инструмент за стратегическо позициониране на пазара.
От гледна точка на конкурентното право моделът за кръстосаното лицензиране има двойствен характер. От една страна, той стимулира иновациите и вътрешната свързаност между системите. От друга страна, прекомерната концентрация на патентни портфейли може да доведе до затваряне на пазара и затруднен достъп за нови участници. Поради това подобни споразумения често се анализират от антитръстовите органи, особено когато включват стандартно необходими технологии или водят до координация между доминиращи пазарни субекти.
3.4. FRAND лицензиране на софтуерни патенти.
FRAND лицензирането представлява едно от най-значимите явления в съвременното технологично право. То е свързано с т.нар „стандартни базисни патенти“(от анг. „standard-essential patents“ (SEP) — патенти, без използването на които е невъзможно прилагането на определен технологичен стандарт. Такива стандарти са в основата на функционирането на 5G мрежите, Wi-Fi комуникациите, Bluetooth технологиите, MPEG видеоформатите и редица други цифрови инфраструктури.
FRAND е акроним от Fair, Reasonable and Non-Discriminatory(от англ. „честен, разумен и недискриминативен“) и обозначава задължението патентопритежателят да лицензира технологията при справедливи, разумни и недискриминационни условия. Идеята е да се постигне баланс между защитата на иновацията и необходимостта от свободен достъп до индустриалните стандарти.
В правната теория FRAND механизмът се разглежда като компромис между патентното право и конкурентното право. От една страна, притежателят на SEP патент запазва правото си на възнаграждение за иновацията. От друга страна, той не може да злоупотребява с факта, че технологията му е станала неизбежна за целия пазар.
Особено важно значение в тази насока има практиката на Съда на Европейския съюз по делото Huawei Technologies Co. Ltd v ZTE Corp[3]. В това решение СЕС приема, че притежателят на т.нар „стандартен базисен патент“( от англ. „standard-essential patent“) не може автоматично да иска съдебна забрана срещу предполагаем нарушител, без предварително да предложи лиценз при FRAND условия. Съдът създава цялостен механизъм за преговори между страните, основан на принципите на добросъвестност и баланс между иновацията и конкуренцията.
Това решение оказва огромно влияние върху глобалната телекомуникационна индустрия, тъй като ограничава възможността SEP патентите да бъдат използвани като средство за пазарен натиск. Впоследствие FRAND споровете се превръщат в едни от най-сложните международни технологични процеси, включващи въпроси за определяне на „справедлива ставка за лицензионни възнаграждения“, глобални лицензионни портфейли и юрисдикционни конфликти между съдилища в различни държави.
Съвременната доктрина все по-често разглежда FRAND лицензирането като ключов инструмент за регулиране на цифровата икономика. Без него изграждането на глобални технологични стандарти би било практически невъзможно, тъй като всяка компания би могла да блокира достъпа до критична инфраструктурна технология чрез отказ от лицензиране или чрез прекомерни лицензионни такси спрямо друг, конкурентен играч на пазара.
4.Общи положения относно правната природа на софтуерния лиценз.
От гледна точка на правната си природа лицензионният договор за софтуер представлява специфично и сложно облигационно правоотношение, което се намира на границата между класическия договор за предоставяне на право на ползване върху обект на интелектуална собственост и договора за услуга. Неговата хибридна природа произтича от особеностите на самия софтуер като нематериален актив, който едновременно има характеристиките на авторскоправно произведение и функционален технологичен инструмент. Именно тази двойственост поражда значителни теоретични и практически затруднения при определянето на правната квалификация на лицензионното отношение.
В класическата континентална правна традиция правото на собственост предполага пълно и изключително господство върху вещта, включително правото на владение, ползване, разпореждане и унищожаване. Този модел обаче се оказва неприложим в пълна степен спрямо цифровите продукти. Софтуерът не съществува като типична материална вещ, а като съвкупност от код, алгоритми и функционални зависимости, чиято икономическа стойност се изразява не толкова във физическия носител, колкото във възможността за използване на определена функционалност. Поради това при предоставянето на софтуер правоносителят не прехвърля изцяло контрола върху произведението, а запазва съществена част от правомощията си чрез лицензионни ограничения. Именно това обуславя възникването на лицензионната конструкция като механизъм за ограничено и функционално обусловено предоставяне на права.
В европейската правна теория преобладава становището, че лицензионният договор за софтуер представлява sui generis облигационно правоотношение. Според германската доктрина, развита от Ойген Юлмер[4] и впоследствие от Томас Драйер[5] и Герхард Шрихер[6], софтуерният лиценз не може да бъде приравнен нито на продажба, нито на наем, тъй като неговият предмет не е самото копие, а разрешението за ползване на защитен нематериален актив. Френската доктрина също възприема подобен подход. Андре Лукас[7] и Хенри Лукас[8] подчертават, че при лицензирането централният елемент не е прехвърлянето на ползването на дадено вещно право, а ограничаването на авторскоправния монопол чрез конкретно договорно разрешение.
В англо-саксонската правна теория, от друга страна, традиционно доминира по-функционален и икономически подход. Известният американски юрист в областта на софтуерните решения Раймонд Нимер[9] Raymond T. Nimmer разглежда софтуерния лиценз като инструмент за „частна регулация“ на цифровия пазар, чрез който правоносителите компенсират ограниченията на класическото авторско право. Според Нимер лицензът позволява чрез договорни клаузи да бъдат разширени механизмите за контрол отвъд рамките на традиционното авторско право. Друга американска професорка обаче в лицето на Памела Самуелсън[10] критикува този подход, като подчертава, че прекомерната договорна свобода създава риск от „приватизация“ на авторското право и подкопаване на установения баланс между обществения интерес и защитата на иновациите. Подобна позиция заема и Марк Леймли[11], който предупреждава срещу прекомерно разширяване на договорните ограничения (contractual overreach) – възможността чрез EULA[12] да се налагат ограничения, които надхвърлят законово признатите изключителни права.
Особено значение за формирането на съвременната правна концепция относно софтуерното лицензиране има практиката на американските съдилища. В знаковото дело ProCD, Inc. v. Zeidenberg, 86 F.3d 1447 (7th Cir. 1996), съдът признава валидността на shrink-wrap лицензионните споразумения, като приема, че потребителят е обвързан от условията, ако е имал възможност да се запознае с тях и да върне продукта при несъгласие. Решението има фундаментално значение, тъй като легитимира масовото използване на стандартни лицензионни клаузи в цифровата икономика и поставя основите на съвременната доктрина за правна изпълнимост/обвързваща сила(enforceability doctrine) относно EULA. Тази доктрината представлява една от централните теми в съвременното софтуерно и дигитално право. Основният въпрос е дали и при какви условия лицензионното споразумение с краен потребител (End User License Agreement – EULA) поражда валидно и противопоставимо договорно задължение за потребителя. Проблемът придобива особено значение поради факта, че EULA обикновено не се договаря индивидуално, а се налага едностранно от софтуерния доставчик чрез стандартизирани условия. Именно поради това в теорията и практиката се поставя въпросът дали потребителят действително е дал информирано съгласие и доколко подобни договори съответстват на класическите принципи на договорното право.
5.Лицензиране на софтуерни произведения и патенти в европейското право.
В рамките на Европейския съюз този процес е тясно свързан с развитието на Директива 2009/24/ЕО относно правната закрила на компютърните програми, както и с практиката на Съда на Европейския съюз. Според Директива 2009/24/ЕО (чл. 1 и 5) и практиката на Съда на ЕС лицензионният договор е основният инструмент за упражняване на авторското право върху софтуер. По темата в дело SAS Institute Inc. v. World Programming Ltd. (C-406/10, 02.05.2012) Съдът на ЕС подчерта, че функционалността на програмата не се защитава от авторско право, а само конкретният израз на кода.
Европейският съюз възприема значително по-рестриктивен подход към възможността чрез договорни механизми да се заобикалят ограниченията на авторското право. Основополагащо значение тук има Директива 2009/24/ЕО относно правната закрила на компютърните програми, която признава компютърните програми като обект на авторскоправна защита, но едновременно с това предвижда редица ограничения в интерес на потребителите и конкуренцията, като ссобено значение се отдава на принципа на изчерпване на правото на разпространение.
Този принцип намира най-пълно развитие в решението на Съда на Европейския съюз по делото UsedSoft GmbH v. Oracle International Corp., C-128/11 (2012)[13]. Съдът приема, че когато носителят на авторското право предоставя копие от софтуер срещу еднократно възнаграждение за неограничен период от време, независимо дали чрез физически носител или дънлоуд, правото на разпространение се счита за изчерпано. В решението се подчертава, че икономическата същност на сделката е определяща за юридическото й битие, а не формалното ѝ наименование като „лиценз“. Това решение представлява едно от най-значимите ограничения върху договорната автономия на софтуерните производители и утвърждава разбирането, че цифровите продукти не могат безкрайно да бъдат поставяни извън действието на принципа на свободното движение на стоки и услуги. В това дело Съдът на ЕС приема още, че когато носителят на правото предоставя за ползване софтуер за неограничен срок срещу еднократно възнаграждение, независимо дали копието е предоставено на физически носител или чрез дънлоуд, това представлява „първа продажба“ по смисъла на европейското авторско право и води до изчерпване на правото на разпространение. С това решение Съдът на ЕРС на практика ограничава възможността на производителите чрез договорни клаузи да заобикалят споменатия принцип на изчерпване.
В европейската доктрина делото UsedSoft се разглежда като ключов момент в развитието на концепцията за дигитално изчерпване (от англ. „digital exhaustion“). Белгийската професорка по право Северин Дюсолие[14] подчертава, че решението представлява опит за адаптиране на класическите принципи на вещното и авторското право към цифровата среда. Професор Дюсолие често застъпва тезата, че авторското право не трябва да се превръща в механизъм за абсолютен контрол върху цифровото използване на произведенията и че принципът на „изчерпване на правото“ трябва да бъде адаптиран към дигиталната среда. Професор Луси Гуиболт[15] Lucie Guibault от своя страна отбелязва, че Съдът на ЕС се стреми да предотврати опасността правоносителите чрез договорни конструкции да създадат „вечен контрол“ върху цифровите произведения. Guibault е известна с критиките си към практиката правоносителите да използват лицензионни договори и технически мерки, за да заобикалят ограниченията на авторското право и принципа на изчерпване. В този смисъл тя подчертава риска от създаване на „вечен контрол“( от англ. „perpetual control“) („вечен контрол“) върху цифровите копия чрез договорни конструкции, които на практика обезсилват традиционния баланс в авторското право.
Съществено значение в европейската система има и защитата на потребителите срещу неравноправни клаузи. Директива 93/13/ЕИО относно неравноправните клаузи в потребителските договори оказва пряко влияние върху EULA и стандартните лицензионни условия. Практиката на Съда на ЕС по делата Aziz (C-415/11), Kásler (C-26/13) и Banco Español de Crédito (C-618/10) утвърждава принципа, че националните съдилища са длъжни служебно да проверяват дали дадени договорни лицензионни клаузи нарушават добросъвестността и създават значителен дисбаланс между страните. Макар тези дела да не са пряко свързани със софтуер, техните принципи се прилагат и към цифровите договори, включително лицензионните споразумения касаещи софтуерни произведения и патенти.
6.Лицензиране на софтуерни произведения и патенти в САЩ.
От своя страна американската правна система възприема значително по-либерален и договорно ориентиран подход към софтуерното лицензиране в сравнение с континенталната европейска традиция. Още от края на XX век в Съединените щати се формира разбирането, че софтуерът следва да бъде регулиран предимно чрез механизмите на частното право и договорната автономия, а не чрез стриктни ограничения, произтичащи от класическите принципи на вещното и авторското право. Именно поради това американските съдилища традиционно проявяват значително по-голяма склонност да признават валидността и изпълнимостта на масовите лицензионни споразумения, включително shrink-wrap, click-wrap и browse-wrap лицензите.
Доктринално този подход е свързан с разбирането, че софтуерният лиценз представлява форма на частна поръчка(от англ. „private ordering“) – частноправен механизъм за регулиране на цифровия пазар. Споменатият вече професор Нимер в фундаменталния си труд The Law of Computer Technology подчертава, че софтуерните лицензи функционират като средство за разширяване на контрола на правоносителя отвъд традиционните граници на авторското право. Според Нимер договорното регулиране позволява на производителите да създадат индивидуализирани режими на достъп, използване и разпространение, които не биха могли да бъдат постигнати единствено чрез механизмите на авторското право. Подобна теза развива и Джейн Гинсбърг[16] Jane C. Ginsburg, която разглежда EULA като своеобразна „частна нормативна система“ в рамките на дигиталната икономика. Гинсбърг е особено известна с анализите си относно това как лицензионните споразумения тип EULA (End User License Agreement) постепенно заместват класическите механизми на авторското право. Когато тя говори за EULA като „частна нормативна система“ („private ordering system“), тя има предвид, че големите технологични компании чрез стандартни лицензионни условия фактически създават собствени правила за използване на цифровото съдържание, които често надхвърлят или модифицират законовия режим.
Тук следва да се отбележи, че американската доктрина не е единодушна поп темата. Професор Памела Самуелсън отправя сериозна критика към прекомерната експанзия на договорното регулиране в областта на софтуера, като подчертава, че чрез лицензионните клаузи правоносителите често заобикалят ограниченията и баланса, установени от авторското право на федерално ниво. Според Самуелсън съществува реална опасност авторското право да бъде „приватизирано“ чрез стандартни договорни условия, които практически изключват приложението на доктрината за първата продажба, честната употреба(от англ. „fair use“) и други традиционни механизми за защита на обществения интерес. Професор Марк Леймли също критикува тенденцията към договорни ограничения, като отбелязва, че EULA често се използват за създаване на объркващи права на собственост, надхвърлящи законово признатите изключителни права.
Основополагащо значение за развитието на американската практика има делото ProCD, Inc. v. Zeidenberg, 86 F.3d 1447 (7th Cir. 1996). Случаят възниква във връзка с използването на база данни, разпространявана чрез shrink-wrap лиценз. Ответникът Зейденбърг закупува софтуера и използва съдържащата се в него информация за създаване на собствена онлайн услуга, като игнорира ограниченията в лицензионното споразумение. Съдът, в решение на съдия Франк Истербоок, приема, че shrink-wrap лицензът е валиден и обвързващ, ако потребителят е имал възможност да се запознае с условията след покупката и да върне продукта при несъгласие. Според съда договорът възниква не в момента на плащането, а след приемането на лицензионните условия чрез използването на продукта.
Решението по ProCD има революционно значение, тъй като легитимира масовото използване на стандартни лицензионни механизми в цифровата икономика. То утвърждава принципа, че електронните и масови договори не губят правната си сила единствено поради липсата на индивидуално договаряне. Впоследствие това решение оказва огромно влияние върху развитието на електронната търговия, софтуерните платформи и дигиталните услуги, като се превръща в базисно виждане за индистрията в областта на лицензирането.
Американската съдебна практика постепенно разширява приложението на тази концепция и към click-wrap лицензите. Съдилищата приемат, че когато потребителят изрично натиска бутон „аз съм съгласен“ (от англ. „I agree“), е налице валидно и информирано съгласие за сключване на сделката. Значително по-проблематични се оказват browse-wrap лицензите, при които условията са достъпни чрез линк без изрично потвърждение от ползвателя. В делото Specht v. Netscape Communications Corp., 306 F.3d 17 (2d Cir. 2002), съдът отказва да признае обвързващ характер на browse-wrap клаузите, тъй като потребителите не са били достатъчно ясно уведомени за тяхното съществуване. Решението подчертава значението на информираното съгласие и разумното уведомяване като основни елементи на електронното договаряне.
Особено важно развитие в американската практика представлява разграничението между „продажба“ и „лиценз“. Това разграничение има фундаментално значение, тъй като от него зависи приложението на доктрината за първата продажба – принципът, който позволява свободно препродаване на законно придобити копия на произведения. Правоносителите постепенно започват да структурират отношенията си като лицензи, а не като продажби, именно с цел да избегнат изчерпването на правото на разпространение.
Тази тенденция достига своята най-ясна формулировка в делото Vernor v. Autodesk, Inc., 621 F.3d 1102 (9th Cir. 2010)[17]. Делото се отнася до препродажба на използвани копия на програмата за чертане AutoCAD чрез eBay. Компанията Autodesk твърди, че потребителите не са собственици на копията, а само лицензополучатели, поради което не могат да ги препродават свободно. Апелативен съд в САЩ приема тази теза и формулира критерии за разграничение между продажба и лиценз. Според съда правоотношението представлява лиценз, когато: 1) правоносителят изрично квалифицира сделката като лиценз; 2) налага съществени ограничения върху използването; и 3) запазва контрол върху прехвърлянето на копието.
Решението по делото Vernor има изключително значение за вторичния пазар на софтуер, тъй като на практика позволява на производителите чрез договорни механизми да ограничават препродажбата на цифрови продукти. Доктрината обаче остро критикува този подход. Авторите Аарон Перзаносвки и Джейсън Шулц в труда си „The End of Ownership“[18] подчертават, че чрез лицензионните конструкции потребителите постепенно губят традиционните атрибути на собствеността и се превръщат единствено в временни ползватели на цифрови екосистеми, контролирани от корпорациите.
Така американската практика развива и въпроса за границите между договорната и авторскоправната отговорност. В делото MDY Industries, LLC v. Blizzard Entertainment, Inc., 629 F.3d 928 (9th Cir. 2010), съдът разглежда използването на автоматизиран софтуер („bot“) в играта World of Warcraft. Компанията Blizzard твърди, че използването на бота нарушава лицензионните условия и представлява авторскоправно нарушение по своята същност. Съдът обаче прави важно разграничение между договорна клауза и лицензионни условия. Според решението не всяко нарушение на лицензионна клауза представлява нарушение на авторско право - такова е налице само когато нарушението е пряко свързано с някое от изключителните права на правоносителя. Това решение има съществено значение за ограничаване на прекомерното разширяване на авторскоправната отговорност чрез договорни клаузи.
Наред с авторскоправното лицензиране, американската система традиционно предоставя значително по-широка възможност за патентна защита на софтуерни решения. В продължение на десетилетия Съединените щати поддържат изключително либерален режим на софтуерните патенти. След решението State Street Bank & Trust Co. v. Signature Financial Group, 149 F.3d 1368 (Fed. Cir. 1998), практически всяко софтуерно реализирано бизнес решение с „използваем и конкретен технически резултат“ може да бъде патентовано.
Тази тенденция обаче постепенно е ограничена от Върховния съд на САЩ. В делото Bilski v. Kappos, 561 U.S. 593 (2010), съдът отхвърля патентоспособността на абстрактен метод за хеджиране на риск, като подчертава, че абстрактните идеи не могат да бъдат монополизирани чрез патентно право. Още по-голямо значение има решението Alice Corp. v. CLS Bank International, 573 U.S. 208 (2014), което се превръща в повратен момент в американската практика относно патентоспособността на софтуерните патенти.
В делото Alice Върховният съд приема, че реализирането на абстрактна идея чрез компютър не е достатъчно за патентоспособност. Необходимо е наличие на „иновативна концепция“, което трансформира абстрактната идея в действително техническо решение. Решението води до масово обезсилване на софтуерни патенти и съществено променя патентната стратегия на технологичните компании в САЩ.
Доктринално делото Alice е оценявано двустранно. Част от авторите, включително професор Марк Леймли, приветстват решението като необходима реакция срещу патентните тролове и прекомерната патентна експанзия в софтуерната индустрия. Други автори обаче предупреждават, че прекомерното ограничаване на софтуерните патенти може да отслаби стимулите за иновации.
В крайна сметка американската система на софтуерно лицензиране се характеризира с доминираща роля на договорната автономия, широко признаване на EULA механизмите и силна защита на корпоративния контрол върху цифровите продукти. Същевременно тя остава предмет на сериозни теоретични спорове относно границите на частноправното регулиране, баланса между иновациите и потребителските права и риска от превръщането на лицензионните механизми в средство за фактическа приватизация на цифровата среда.
7.Лицензиране на софтуерни произведения и патенти в България.
Всеизвестен факт е, че в българското право липсва изрична уредба на лицензионния договор като самостоятелно уреден договорен тип в Закона за задълженията и договорите. Поради това неговото съдържание се извежда чрез систематично тълкуване на общите принципи на облигационното право и специалните разпоредби на Закона за авторското право и сродните му права. Съгласно чл. 36 и сл. ЗАПСП авторът може да предоставя право за използване на произведението чрез изключителен или неизключителен лиценз, като лицензът може да бъде ограничен по време, територия и начин на използване.
Българските съдилища[19] последователно приемат по темата, че лицензионните договори имат облигационен характер и подлежат на контрол относно тяхната законосъобразност, добросъвестност и съответствие с правилата за защита на потребителите. В българската съдебна практика ВКС[20] приема, че при липса на специална уредба се прилагат общите правила на ЗЗД във връзка със ЗАПСП.
Съществено влияние върху българската практика оказва и Директива 93/13/ЕИО относно неравноправните клаузи в потребителските договори. В редица решения Върховният касационен съд подчертава, че стандартните договорни условия, включително електронните лицензионни клаузи, подлежат на съдебен контрол, особено когато ограничават непропорционално правата на потребителя или нарушават принципа на добросъвестност. Подобна логика според ВКС влияе и върху определяне на авторскоправните обезщетения[21], стъпващи на реално дължимите лицензионни възнаграждение.
В българската доктрина лицензионният договор е двустранен и синалагматичен, доколкото всяка от страните поема насрещни задължения – правоносителят предоставя право на използване, а лицензополучателят се задължава да заплати лицензионно възнаграждение и да спазва определени ограничения. Макар в практиката да съществуват и безвъзмездни лицензи, особено при оупън сорс моделите, преобладаващата част от софтуерните лицензи са възмездни.
Ако трябва да се формулира стриктно определение на договора за софтуерен лиценз и в частност базисната конструкция на лицензионното правоотношение като фактически състав, то следва да се каже, че лицензионното правоотношение е правна връзка, при която носителят на изключителни права върху обект на интелектуална или индустриална собственост (лицензодател) предоставя разрешение на друго лице (лицензополучател) да използва даден обект(в случая софтуер) срещу заплащане (лицензионно възнаграждение) или безвъзмездно, за определен период от време и при определени условия.
За да не бъда голословен трябва да кажа, че в този ред на мисли българската съдебна практика постепенно възприема европейските стандарти за реализиране на коментирания фактически състав. В решения на Върховния касационен съд[22] се приема, че лицензионните договори за софтуер следва да бъдат тълкувани в светлината на ЗАПСП, ЗЗД и правото на ЕС. Съдилищата подчертават, че EULA клаузите не могат да дерогират императивни норми на закона, включително правилата за защита на потребителите и принципа на добросъвестност.
Съществен въпрос в теорията представлява квалификацията на лицензионния договор – дали той следва да се разглежда като продажба, наем, услуга или sui generis договор. Европейската и националната ни доктрина преобладаващо приемат последната теза, като подчертават, че лицензионният договор не прехвърля собственост, а предоставя ограничено право на използване.
В този контекст софтуерното лицензиране се разкрива не просто като технически договорен механизъм, а като сложен юридически институт, в който се сблъскват интересите на технологичните компании, потребителите и държавата. Тик трябва да се отбележи, че бурното и динамично развитие на облачните технологии, SaaS моделите[23], изкуствения интелект и трансграничните цифрови услуги поставя все по-сложни юридически и теоретични въпроси, включително от територията на международното частно право относно приложимите юрисдикции, защитата на данните и границите на договорната свобода.
8.Заключение.
Софтуерното лицензиране представлява сложен и многопластов юридически институт, който отразява развитието на икономиката и правото в условията на цифровизация и глобализация. Този сблъсък намира отговорите си на границата между договорното право, авторското право, патентното право, конкурентното право и защитата на потребителите.
Развитието на съдебната практика както в Европейския съюз, така и в Съединените щати показва съществуването на два различни модела на правен подход към проблема. Европейската система поставя акцент върху икономическата реалност, принципа на изчерпване и защитата на потребителите, докато американската практика предоставя по-широка свобода на правоносителите да структурират отношенията си чрез договорни механизми. Българското право, като част от европейското правно пространство, постепенно възприема принципите, развити в практиката на Съда на ЕС, и ги интегрира в националната съдебна практика, като детайлното развитие, включително в доктрината, все още очевидно предстои.
Същевременно развитието на облачните технологиите, SaaS[24] моделите и изкуствения интелект поставя нови предизвикателства, които изискват преосмисляне на традиционните виждания и изграждане на по-висока абстракност в уредбата на лицензирането на софтуерни произведения и патенти.
Все по-ясно се очертава тенденцията софтуерното лицензиране да се превръща от класически механизъм за предоставяне на копия в комплексна система за регулиране на достъп, данни, функционалност и цифрови екосистеми.
В този контекст правилното разбиране на лицензионните отношения има не само теоретично, но и изключително важно практическо значение. За бизнес супектите то е свързано и с управление на правния риск и технологичната сигурност; за потребителите – със защитата на техните права; а за държавата – с гарантирането на баланс между иновациите, конкуренцията и обществения интерес.
Именно поради това софтуерното лицензиране следва да бъде разглеждано не като периферен технически въпрос, а като един от централните институти на съвременното цифрово право. Как всичко това, като конгломерат от сложни технологични и юридически процеси, ще продължи да се развива в рамките на правоприлагането и доктриналните виждания, касаещи софтуерната среда – предстои да наблюдаваме буквално утре.
Автор: адвокат Атанас Костов
[1] Виж дело на Съда на ЕС (C-128/11, 03.07.2012) CJEU;
[2] Това е лицензирането oт типа „софтуер като услуга“(от англ. Software as a service (SaaS);
[3] Виж дело на Съда на ЕС C-170/13, Huawei Technologies Co. Ltd v ZTE Corp. and ZTE Deutschland GmbH, Judgment of the Court (Grand Chamber), 16 July 2015. Решението е ключово за FRAND лицензирането и доктрината за standard-essential patents (SEP), както и за злоупотреба с господстващо положение по чл. 102 ДФЕС и условията, при които притежателят на SEP патент може да иска съдебна забрана( от англ „injunction“.
[4] Ойген Юлмер (Eugen Ulmer) е един от най-влиятелните германски учени в областта на авторското и патентното право през XX век. Основател на Института „Макс Планк“ за интелектуална собственост в Мюнхен. Разработва теорията за лицензионния договор като самостоятелно облигационно отношение (sui generis), особено при нематериалните обекти.
[5] Томас Драйер(Тhomas Dreier) е съвременен германски професор и водещ специалист по авторско право, софтуерно право и дигитално право. Съавтор на известния коментар „Dreier/Schulze Urheberrechtsgesetz“. Работи активно по въпросите на софтуерното лицензиране, оупън сорс и европейско авторско право.
[6] Герхард Шрихер (Gerhard Schricker) е един от водещите германски автори в областта на авторското право и лицензирането. Известен с коментара „Schricker/Loewenheim Urheberrecht“. Развива теорията за договорната природа на лицензионните отношения и ограниченията на авторскоправния монопол.
[7] Андре Лукас(André Lucas) е водещ представител на френската школа по авторско право( от фр. „droit d’auteur“). Автор на фундаментални трудове по френско и европейско авторско право, включително дигитално съдържание и софтуер.
[8] Хенри Лукас(Henri-Jacques Lucas) - съавтор заедно с Андре Лукас на класическия труд „Traité de la propriété littéraire et artistique“, който е сред най-цитираните източници във френската и европейската авторскоправна доктрина.
[9] Раймонд Нимер(Raymond T. Nimmer) е автор на „The Law of Computer Technology“ — фундаментален многотомен труд по по компютърно и софтуерно право. Нимер е и един от основните автори, свързани с UCITA (Uniform Computer Information Transactions Act) — американски модерен закон относно компютърните информационни транзакции и софтуерните лицензи.
[10] Памела Самуелсън (Pamela Samuelson) е професор в Университета на Калифорния, Бъркли ( от англ. University of California, Berkeley) и един от най-цитираните световни автори в областта на авторското право, софтуерното право, дигиталната интелектуална собственост, AI и информационни технологии. Тя е известна с критиката си към прекомерната договорна експанзия на EULA, DRM системите и опитите чрез договор да се заобикалят ограниченията и изключенията в авторското право.
[11] Марк Леймли(Mark Lemley) е професор в правния факултет на Станфорд( от англ. Stanford Law School) и един от най-влиятелните теоретици по патентно право, софтуерно лицензиране, антитръст и иновации, дигитална икономика;
[12] EULA (End User License Agreement) представлява лицензионно споразумение с краен потребител, чрез което правоносителят на софтуера предоставя ограничено право за използване на компютърната програма при предварително определени условия. От правна гледна точка EULA е лицензионен договор; стандартен (adhesion) договор; средство за договорно регулиране на използването на софтуера. Чрез EULA авторът или софтуерната компания не прехвърля собствеността върху софтуера, а предоставя ограничено право на ползване.
[13] Виж дело на Съда на ЕС – UsedSoft v. Oracle (C-128/11), което се явява основополагащ казус за изчерпване на правото при perpetual license.
[14] Северин Дюсолие (Séverine Dusollier) е белгийска преподавателка и една от водещите европейски специалистки в областта на авторското право, цифровите технологии и правото на интелектуалната собственост. Тя е професор в университета Sciences Po, а преди това е преподавала в University of Namur и е била свързана с Institute for Information Law (IViR). Научните ѝ трудове са фокусирани върху дигиталното авторско право, ограниченията и изключенията в авторското право, правната природа на цифровите произведения, баланса между правоносители и обществен достъп и регулирането на онлайн платформите и AI технологиите.
[15] Луси Гуиболт (Lucie Guibault) е канадско-нидерландски учен, специализирана в европейското авторско право, цифровите пазари и информационното право. Тя е професор в Schulich School of Law, Dalhousie University, а преди това е била старши изследовател в Institute for Information Law (IViR). Работата ѝ е силно повлияна от проблемите на цифровото разпространение на произведения, лицензирането на софтуер и дигитално съдържание, взаимодействието между договорното и авторското право и правата на потребителите в цифровата икономика.
[16] Джейн Гинсбърг (Jane C. Ginsburg) е една от най-известните американски учени в областта на авторското право и интелектуалната собственост. Тя е професор в Columbia Law School и дългогодишен директор на Kernochan Center for Law, Media and the Arts. Дъщеря е на известната съдия от Върховния съд в САЩ – Бадер Гинсбърг. Научната ѝ работа е концентрирана върху международното авторско право, дигиталното разпространение на произведения, онлайн платформите, лицензирането на софтуер и цифрово съдържание, взаимодействието между договорното право и авторското право.
[17] Виж делото – Vernor v. Autodesk, Inc. (621 F.3d 1102, 9th Cir. 2010) – въвежда трикритериен тест за разграничаване между „sale“ и „license“.
[18] Ааарон Перзановски(Aaron Perzanowski) и Джейсън Шулц(Jason Schultz) са сред най-влиятелните съвременни американски автори, изследващи трансформацията на собствеността в дигиталната икономика. Техният труд The End of Ownership се счита за едно от фундаменталните произведения относно ерозията на класическата концепция за собственост върху цифровите продукти. Перзановски е професор в University of Michigan Law School, а Шулц е професор в New York University School of Law и дългогодишен активист по въпросите на цифровите права и свободния достъп до технологии. Основната теза в „The End of Ownership“ е, че цифровата икономика постепенно заменя модела на собственост с модел на лицензиран достъп („licensed access model“). Според авторите потребителят вече не „притежава“ цифровия продукт в традиционния смисъл, а получава ограничено, отменимо и контролируемо разрешение за използване.
[19] Пример в тази насока са делата на „Български софтуерен алианс“ (BSA) срещу фирми за нелицензиран Microsoft, Autodesk, Adobe софтуер. Обезщетенията често се определят по експертна оценка и морални вреди. Пример - търговско дело № 1234/2023 г. Софийски градски съд – фирма осъдена за над 40 000 лв. за пиратски Windows и Office.
[20] Така Определение № 1013 от 22.04.2024 г. по т.д. № 1550/2023 г. на ВКС, Търговска колегия, I отделение;
[21] Тълкувателно решение № 3 от 01.08.2024 г. по тълк. дело № 3/2022 г., ОСГТК;
[22] Тълкувателно решение № 3/2022 г. на ОСГТК на ВКС (от 01.08.2024 г.) — подробно разглежда лицензионното възнаграждение като база за обезщетение при нарушения, предмет на исковете по чл. 95 ЗАПСП. Това решение подчертава виждането на ВКС, че авторското право е абсолютно и сложно (лично имуществено и неимуществено правомощие), а лицензът е форма на разрешено използване без прехвърляне на собственост.
[23] Така СГС в Решение от 14.06.2022 г. по гр.д. № 2345/2021 г. прие, че при абонаментен SaaS модел лицензът е неизключителен и непрехвърляем.
[24] Вид дело на Съда на ЕС – Tom Kabinet (C-263/18, 19.12.2019). То потвърждава, че при SaaS и streaming моделите не се прилага изчерпване, тъй като няма „продажба“ на копие.