Как да защитите домейна си от кражба чрез "РЕГИСТЪР.БГ" ЕООД?
Настоящата тема има особено важно практическо значение, тъй като през последните години зад националните домейни от първо ниво с разширението „.bg” застанаха значителни интереси от различно естество – социално, културно финансово, юридическо и т.н, включително мултимилионни бизнеси на български и международни компании. На този фон, изследвайки съдебната практика задълбочено от годни и участвайки в множество „арбитражни производства“(кавичките носят правилния преносен смисъл) пред „Регистър.бг“ ЕООД, като адвокат, който в детайл познава темата за арбитрирането на спорове между търговски марки и домейни (както на национално, така и на международно ниво), станах пряк свидетел на процеса, в който стотици (да не кажа хиляди) български правни субекти, загубиха незаконосъобразно домейните си на база „арбитрирането им“ в т.нар „Арбитражна комисия“ към фирмата „Регистър.бг“ ЕООД.
Проблемът с незаконните арбитражни „съдилища“ допълнително разгаря дискусията относно това кой и как валидно може да решава спорове за собствеността на даден домейн от първо ниво в България. Българските съдилища имат много слабо познаване на тази тема от 21 век, като в някои от съдебните решения дори чета, че „домейните не били обект на търговска марка“(регистрирана или нерегистрирана такава), като българските съдии трудно формулират какъв точно обект на правото са те, например като знак. Мисля си, че чл.13 от ЗМГО дава ясен отговор на този въпрос, като внимателното му тълкуване от всеки юрист би следвало да доведе до извода, че домейните са знак, служещ за отличаване на даден сайт, онлайн. Този знак, независимо дали е регистриран или не като търговска марка е интелектуална собственост на притежателя си, тъй като от 2011г.(визирам едно от последните изменения на ЗМГО) дори и нерегистрираните марки(в случая домейните) са обект на правото съгласно чл.12, ал.4 от ЗМГО. Във визирания контекст отнемането на домейна като техническа даденост онлайн и като знак(търговска марка) от патримониума на даден правен субект, не може да стане самоволно и без правно основание. Мисля си в този логически ред от правни аргументи, че незаконосъобразното „придобиване“ на обект на правото – домейн, чрез отнемането му(Наказателният кодекс нарича подобни деяния „обсебване“[1]) от собственика и „прехвърлянето“ му към трето лице, особено ако това се случва без правно основание и чрез „орган“, който няма право да го извърши, осъществява хипотезата на деликт както по чл.45 от ЗЗД, така и по чл.118 и сл. от ЗМГО.
Факт от реалността е, че ВКС много отдавна в свои дела се е произнесъл във връзка с обстоятелството, че т.нар „Арбитражна комисия“ към фирмата „Регистър.бг“ ЕООД представлява едно правно нищо, като нейните решения не се ползват със силата на присъдено нещо, тъй като въпросната „Арбитражна комисия“ не е нито институционален арбитраж, нито пък е арбитраж аd hoc. От тук възниква резонният въпрос как да спасим домейна си, който е станал обект на „арбитриране“ в този незаконен „арбитраж“, поддържан още по незаконно от фирмата „Регистър.бг“ ЕООД, дали това е деликтно поведение на тази фирма и какви са правните способи за спиране на разпореждането с домейна, отнет от титуляра му въпреки волята и правата на последния. На всички тези въпроси ще се спре настоящето изложение, с цел да даде яснота по проблема, да предложи решения за реакция и да посочи нужната санкция спрямо дългогодишното, подчертано незаконосъобразно, очевидно крайно умишлено поведение на конкретен правен субект, който въпреки недвусмислените съдебни актове на Върховния касационен съд по темата, продължава да „арбитрира“ незаконно домейни.
1.Какви обезпечителни производства следва да инициирате, ако домейнът ви бъде незаконно отнет от „Регистър.бг“ ЕООД?
Както вече обясних, „решението“ на Арбитражната комисия на фирмата „Регистър.бг“ ЕООД не се ползва със сила на присъдено нещо, тъй като тя не е нито арбитраж ad hoc, нито институционален арбитраж. Всичко това ни води на извода, че „правната същност“ на това решение е равносилно на едно правно нищо. Въпреки това обаче, фирмата „Регистър.бг“ ЕООД си е позволила през последните няколко десетилетия да отнеме хиляди домейни от патримониума на реалните им собственици на базата на препоръка, дадена й с коментираното „решение“ от собствената й незаконна „Арбитражна комисия“. Прави впечатление, че малко граждани и юридически лица предприемат адекватни мерки на защита срещу този правен абсурд, като в много от случаите наемат неопитни адвокати, търсещи неработещи варианти за обжалване чрез ВКС и Административен съд Варна. Защо това е вярно?
В разрез с подобна „защита“, чрез необмислено обжалване на коментираните решения, ВКС многократно се е произнесъл[2], че „Арбитражната комисия“ към „Регистър.бг“ ЕООД няма статута на независимо частноправно образувание по смисъла на чл.1 и чл.4 ЗМТА, тъй като тя е само помощен орган на въпросната фирма. С постановяваните от нея актове се предлага на „Регистър.бг“ ЕООД приемането на решение по конкретен спор, а не се разрешават самите спорове, и то с присъщата на арбитражните решения сила на пресъдено нещо, следователно те не подлежат на отмяна по реда на чл.47 ЗМТА. Същото казва и Определение №166 от 21.05.2014 по ч.тър. №1489/2014, ВКС, I-во ТО отделение.
От тук най-правилната крачка за спиране на ефекта на „решението“ на „Арбитражната комисия“ на „Регистър.бг“ ЕООД за незаконното отнемане на даден домейн е предприемането на адекватни обезпечителни мерки на бъдещ иск в няколко хипотези.
На първо място, ако домейнът е обект на защита с регистрирана или заявена(нерегистрирана) търговска марка, то обезпечителната мярка, предмет на бъдещ иск, може да бъде поискана на основание чл.390, ал.1 от ГПК. Това обезпечително производство се инициира с молба до Софийски градски съд(СГС), който е компетентният съд по родова подсъдност, разглеждащ дела по интелектуална собственост, касаещи нарушаване на търговски марки и претендирани обезщетения в този контекст[3]. Разпоредбата на чл.125 от ЗМГО изгражда императивното правило, че исковете по визирания закон са подсъдни като първа инстанция на Софийския градски съд, която специална норма в материалния закон ЗМГО, дерогира процесуалнатанорма на чл.390 ГПК, касаеща подсъдността при налагане на обезпечения в общия случай. От казаното до тук могат да се направят някалко извода.
Исканото обезпечение относно домейна като знак(чл.13 от ЗМГО казва, че всеки знак е търговска марка, включително нерегистрирана такава), може да бъде депозирано във връзка с предявяването на един бъдещ иск. В тези случаи съдът определя срок за предявяване на иска, който не може да бъде по-дълъг от един месец. Ако не бъдат представени доказателства за предявяването на иск в определения срок, съдът служебно отменя допуснатото обезпечението(чл.390, ал.3 ГПК).
Второ – обезпечение на иска може да се иска за всички вече предявени установителни, осъдителни и конститутивни искове, касаещи нарушение на домейна като знак, т.е като търговска марка и посочени в чл.116 от ЗМГО(аргумент от чл.389, ал.2 ГПК).
Трето – искането за обезпечение на търговска марка може да бъде направено както в производството пред компетентния родово подсъден първоинстанционен Софийски градски съд(относно исковете, касаещи търговски марки – чл.116 ЗМГО), така и пред въззивният Софийски апелативен съд, като процесуалната преклузия за това искане настъпва с приключването на съдебното дирене във въззивното производство(чл.389, ал.1 ГПК).
Четвърто – искането за обезпечаване на домейн може да бъде направено и по предварително обезпечаване на иск по чл.45 от ЗЗД с твърдението, че разпоредилият се с домейна „Регистър.бг“ ЕООД деликтно уврежда притежателя на домейна, тъй като Арбитражната комисия към „Регистър.бг“ ЕООД е едно правно нищо и тя не може законосъобразно да се разпорежда с нечии домейн, без правно основание, както ВКС многократно се е произнасял, т.е решенията на тази „комисия“ нямат правна стойност и не пораждат валиден прехвърлителен ефект спрямо трети лица. Това обезпечение може да се иска от всеки(според мен по-скоро окръжен, предвид материалния интерес) съд в България по правилата на общата местна и родова подсъдност.
2.Основания за допускане на искането за обезпечение на домейн като регистрирана или нерегистрирана търговска марка по ЗМГО.
Съгласно нормата на чл. 391, ал.1 от ГПК, обезпечение на иск, касаещ нарушение на търговска марка по чл.116 от ЗМГО, се допуска, когато без него за ищеца ще бъде невъзможно или ще се затрудни осъществяването на правата по решението и ако:
- искът е подкрепен с убедителни писмени доказателства, или
- бъде представена гаранция в определения от съда размер съгласно чл. 180 и 181 от Закона за задълженията и договорите.
Това искане се прави с молба пред СГС, с която се иска допускане на обезпечение на бъдещи исковете, които ще бъдат на основание чл.13, ал.1, т.1 от ЗМГО, във връзка с чл.113, ал.1 от ЗМГО, във връзка с чл.113, ал.2, т.1 от ЗМГО, във връзка с чл.116, ал.1, т. 2 и 3 от ЗМГО във връзка с чл.118, ал.1 от ЗМГО във връзка с чл.119, ал.1, т.1 от ЗМГО, във връзка с чл.45 от ЗЗД в размер на дължимата обезвреда за накърнените имуществени и неимуществени вреди поради използване на конкретен домейн като марка.
Със същата молба се иска като привременна мярка( вид специфично обезпечение по ЗМГО) на основание чл.124, ал.1, т.1 от ЗМГО налагане на забрана за извършване на действия от ответника, увреждащи ищеца и за които се твърди, че съставляват или ще съставляват неправомерно използване на домейна като марка. Това искане трябва да касае забраната ответникът да прехвърля по какъвто и да е начин към трети лица процесния домейн обект на спора и интелектуална собственост на ищците, като целта е домейнът да остане собственост на ищеца до края на процеса, тъй като отчуждаването му би лишило делото от предмет.
В много от случаите СГС игнорира факта, че без допускане на обезпечението за ищеца ще бъде невъзможно или ще се затрудни осъществяването на правата му по бъдещото осъдително решение, имащо за предмет връщане в патримониума му на незаконно отнетия му домейн като марка. Именно привременните мерки по чл.124, ал.1, т.1 от ЗМГО, като специфичен, правен инструмент, част от специалния закон ЗМГО, вземани в рамките на обезпечително производство – чл. 390, ал.1 и сл. от ГПК имат за цел да гарантират бъдещото реализиране на материалното право, предмет на исковия процес като обезпечат превенция на увреждащо действие от ответника, насочено срещу ищеца.
Това би следвало да е очевидният извод на всеки съдия от СГС, който някога се е постарал да отвори и прочете детайлно и задълбочено ЗМГО, но уви. В повечето случаи мотивите на съдиите от СГС се развиват в две коренно различни посоки. На първо място, за голяма част от магистратите в СГС в 21 век е все още неочевидно, че домейнът е знак, т.е той е търговска марка, независимо дали е регистрирана или нерегистрирана такава. Преди няколко години ми се наложи да водя дело на няколко инстанции, за да убедя същия този СГС, че нерегистрираните марки(повечето домейни са такива) са обект на правото, като в крайна сметка ВКС забеляза този очевиден факт, обект на уредба от повече от 15-ет години в чл.12, ал.4 от ЗМГО[4].
Второ - въпреки това обаче, СГС продължава да бъде объркан по темата „домейнът като вид търговска марка“ и в следствие на това, че ЗМГО е „труден за четене“ много често някой съдия в СГС решава, че молбата по обезпечаване на бъдещ иск, касаещ домейни като търговски марки му се струва „неподкрепена с достатъчно доказателства за нарушението“ и „молителите не са посочили ясни фактически обстоятелства, на които базират бъдещите си претенции“ и затова отхвърлят молбата за обезпечаване на бъдещ иск на основание чл.127, ал.1, т.4 и т.5 от ГПК. През всичките ми години като адвокат, специализиран в интелектуална собственост в детайл, така и не разбрах „защо така е по-лесно“ за съответния съдията в СГС , защо не му се чете и не му се размишлява например над обективния материалноправен проблем, че ако ответникът е придобил незаконосъобразно от „Регистър.бг“ ЕООД спорния домейн и в рамките на процеса го прехвърли на трето лице (отново в рамките на процеса) това дали ще е деликт?! Отговорът е прост – очевидно да, като този отговор води и до едни производства, логично следващи пороците „отказ от правосъдие“(приоритет на Съда за правата на човека в Страсбург) и „очевидна неправилност“ (основание за касационно обжалване)! Въпреки това почти всяка молба по обезпечение на бъдещ иск, касаещ незаконно отнет домейн, по която СГС трябва да се произнесе в рамките на администрирането й, т.е в същия ден, приключва с дежурния „извод“ на очевидно неразсъждаващия, но „много зает съдия“ за „липса на доказателства по бъдещите претенции на ищеца“, касаещ хипотезата на чл.127, ал.1, т.4 и т.5 от ГПК! Какво по-голямо доказателство за деликта от това, че някой се опитва да ти открадне домейна, обект на търговска марка, не става ясно от „мотивите“ на СГС по тези дела!? Да се надяваме, че в СГС все някога тези прости правни изводи ще се превърнат в нещо очевидно, а от там и в част от съдебната практика, без да се налага обжалване на определения за прекратяване на делото или отказ на обезпечителни мерки на няколко инстанции(понякога до ВКС), за да стигнем до това, което материалноправно предвижда ЗМГО и днес.
Но това не е всичко. Българското право към настоящия момент не разсъждава над обстоятелството какво се случва, ако спечелиш въпросното дело за нарушаване на домейна като търговска марка и по-точно, как той се връща в патримониума на реалния си собственик. ЗМГО не съдържа такава норма и тук считам, че следва да се направи едно такова предложение de lege ferenda по отношение на хипотезата на чл.116, ал.3 от ЗМГО. В тази норма според мен може да се предвиди, че при успешно приключил иск срещу нарушител, посредникът провайдър на домейни, би следвало да върне собствеността на процесния домейн като знак и марка в правната сфера на реалния собственик(маркопритежателя) и/или това трябва да направи ответникът, ако вече е станал „собственик“ на домейна – например поради недопускане на поисканите своевременно обезпечителни(ЗМГО ги нарича „привременни“) мерки, целящи именно това да не се случва.
При липса на специална норма по темата, този проблем към днешна дата би следвало да се разреши чрез общата разпоредба на чл.45 от ЗЗД и правилото, че ответникът, причинил деликт, трябва да възстанови фактическото състояние между страните по спора така, както е законосъобразно или както е било преди настъпването на деликта. Практиката на ВКС[5] по темата подчертава, че „пpи нeпoзвoлeнo yвpeждaнe, „пoпpaвянeтo нa вpeдитe“ нe би ce пocтигнaлo caмo c пpиcъждaнe нa пapичнo oбeзщeтeниe зa нeимyщecтвeни вpeди, зaщoтo тoвa нe би yдoвлeтвopилo в пълнa cтeпeн интepeca нa yвpeдeния дa ce зaличaт нaпълнo нeгaтивнитe пocлeдици oт пpoтивoпpaвнoтo пoвeдeниe нa дeлинĸвeнтa. Зa дa ce изпълни изиcĸвaнeтo нa ЗЗД дa ce „пoпpaвят вpeдитe“, т.e. изиcĸвaнeтo дa ce дaдe нeoбxoдимaтa зaщитa нa yвpeдeния, ĸaтo ce зaличaт вcичĸи нeгaтивни зa нeгo пocлeдици и ce възcтaнoви пoлoжeниeтo oтпpeди нeпoзвoлeнoтo yвpeждaнe, cлeдвa дa мy ce пpизнae възмoжнocттa дa пoиcĸa, нapeд c пapичнoтo oбeзщeтeниe и възcтaнoвявaнe нa пpeдишнoтo пoлoжeниe“.
Надявам се у съдиите, които гледат дела по интелектуална собственост, някой ден всичко това да доведе до прозрението за правното действие на общите правила на ЗЗД, касаещи деликта, по отношение на реституционния ефект на собствеността на домейните към реалните им собственици, не за друго, някак това ще отговаря на смисъла на закона, а и на технологичната логика на 21 век. Винаги тук давам пример с английския съдия, които промени практиката за непатентоспособността на софтуерните патенти като материалноправно правило, което въпросният магистрат обърна на 180 градуса(променяйки цялата световна съдебна практика и доктрина по темата) с размишлението, че в някой случаи софтуерът има и техническа функция( в управление на коли, часовници, самолети, кораби, доменни пещи за леене на метали и т.н), т.е той води до конкретен технически резултат, което го прави патентоспособен. Явно ключът за правилните съдебни актове на един магистрат по темата „обезпечаване на искове, касаещи домейни“ и „връщане на домейни в патримониума на реалния им собственик“, се крие в обективността, професионализма и размишленията в дълбочина, както и в изграждане на съответнитезаконосъобразни мотиви, а не в бланкетните, нелогични и съответно крайно противоречиви на материалноправната рамка „доводи“ по чл.127, ал.1, т.4 и т.5 от ГПК.
По темата съдиите в България трябва да се запознаят и с базисните решенията на Международния арбитраж по спорове за арбитриране между марки и домейни[6], базиран в Международната организация по интелектуална собственост(WIPO), Женева. Така българските магистрати ще разберат и осъзнаят логиката на базисното виждане, че от повече от 20 години този международен арбитраж приема, че когато един знак(марка) е по-ранен на един домейн, независимо дали знакът(марката) е нерегистрирана или регистрирана такава, то домейнът принадлежи на реалния собственик на по-ранния знак.
Toва за световноизвестните дела[7] по темата по-ранна марка срещу домейн - Ван Хален(Van Halen) срещу Морган(Morgan) - дело № D2000-1313 (от англ. Van Halen v. Morgan, WIPO Case No. D2000-1313 (Decided December 20, 2000), Мадана Чиконе срещу Дан Паризи( от англ. Madonna Ciccone, p/k/a Madonna v. Dan Parisi and "Madonna.com," WIPO Case No. D2000-0847 (October 12, 2000). Всички тези дела възприемат виждането на общите правила на този арбитражен съд( т.нар UDRP), че регистрацията на домейн име, която е направена с цел да се предотврати възможността на собственика на определена търговска марка да придобие идентичен на марката домейн, следва да се приеме за недобросъвестно поведение, при условие, че ответника е предприел умишлено подобни действия.
3. Заключение: изхождайки от казаното би следвала да акцентирам на факта, че в 21 век домейните са едни от най-важните бизнес идентификатори, включително като марки(знаци) в световен мащаб. Непознаването на материята как домейните се съотнасят към марките в българската съдебна практика до тук по темата, води до тежки правни последици у множество правни субекти, някой от които представляват мултимилионни високотехнологични компании в развлекателната и IT индустрията, но и в ресторантьорството, хотелиерски бизнеси, банки, финансови организации, небанкови институции и т.н, като цяло всички базирани и развиващи се онлайн.
Допускането на обезпечителни т.нар „привременни мерки“, които са предвидени и в днешния ЗМГО по темата „марки – домейни“, е нещо ключово за споменатите спорове и няма как без тяхното адекватно, базисно разбиране, тези спорове да бъдат решавани съгласно принципите за правовата държава и охраната на интересите на правните субекти в тях изначално.
Както вече подробно обясних, подобен задълбочен подход очакваме от съда и по въпроса какво се случва, след като делото бива спечелено – къде отива незаконосъобразно придобития домейн? Отговорът е прост – връща се при реалния му собственик - при този, притежателят на по-ранната търговска марка или знак(защото марката може да бъде и нерегистрирана), с цел „възстановяване на предишното, първоначално справедливо положение“, така, както повелява съществуващата практика на ВКС по делата, касаещи деликтно поведение в общата хипотеза на чл.45 от ЗЗД.
Тук с големи букви държа да почертая, че всяко друго „виждане“ на съдилищата по коментираната тема намирам за крайно непрофесионално, незаконосъобразно и неотговарящо не материалноправните реалности в 21 век, като се надявам тази статия да е един от пътищата за преодоляването на цялостното противоречие и на незадълбочеността в българската съдебната практика по въпроса към момента.
Искрено се надявам българските институции дори в лицето на Патентно ведомство, пък защо не и Арбитражния съд към БТПП, като един от най-престижните институционални арбитражи, да забележат гредата в окото на българския бизнес по темата „спорове между търговски марки и домейни“ и най-накрая да се създаде адекватен, институционален арбитражен съд(според мен арбитражните съдилища аd hoc в българската реалност само ще доведат до още по-големи увреждания на български правни субекти, като най-подходящият „пример“ в тази насока е злочестната, крайно незаконна, правното нищо - Арбитражна комисия към „Регистър.БГ“ ЕООД), който да решава ясно и точно тези арбитражни спорове, съгласно международната и национална практика, като решенията му да са обжалваеми пред ВКС.
Този проблем намирам за тежък и неразрешаването му в краткосрочен план като нещо „незабележимо“, ще доведе в един момент до очакваното увреждане на българска или международна компания за милиони, като след това България за пореден път ще плати сметката по някое напълно удачно дело по темата пред Съда за правата на човека в Страсбург, сезиран с порока „отказ от правосъдие“. Колкото и да не ми се иска да съм прав, мисля си, че колаборацията от всичко описано, като тотален хаус и неразбиране на коментираната материя, ще доведе до това дело или серия от дела, пред споменатия международен съд като факт. Аз лично като юрист вече залагам предупреждението към този порок още в началото на всяко мое дело, касаещо „домейн – търговска марка“, защото очаквам презюмираната „очевидна неправилност“ и „отказ от правосъдие“, тъй като от години знам, че на никой български съдия „не му се занимава с тези технологични глупости“.
Следващият откраднат домейн може обаче да е на „Кока – кола“ или на „Майкрософт“, или на някоя международна банка или институция и когато това е увреденият правен субект, нелепите, очевидно неправилни мотиви на българския съд, касаещи домейни, ще се окажат тежки за българската държава. Дано да не съм прав.
Автор: адв. Атанас Костов
[1] Обсебването е престъпление, уредено в чл. 206 от НК, при което лице е получило на правно основание чуждо имущество, което е следвало да владее или пази, но неправомерно се е разпоредило с него в личен или чужд интерес. Извършителят недвусмислено променя отношението си към собствеността на повереното му имущество като към своя. Изпълнителното деяние на престъплението се изразява както с разпореждане със собствеността, така и отказвайки връщането ѝ. Описаното деяние много точно олицетворява това, което се случва в „Арбитражната комисия“ на фирмата „Регистър.бг“ ЕООД по отношение на собствеността на домейните на български граждани и юридически лица.
[2] Виж определение на ВКС по ч.тър.д №410/2010;
[3] Аргумент от чл.125 от ЗМГО;
[4] Виж тър.д №2436/2018г. по описа на ВКС, I-во ТО. Предмет на делото е допуснатият до касационно разглеждане въпрос по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК: дължи ли притежателят на недобросъвестно заявена търговска марка обезщетение на лице, притежател на нерегистрирана сходна или идентична марка, която е била по-рано използвана в търговската дейност на притежателя й;
[5] Виж гр.д. № 3278/2023 година по описа на ВКС – съдия Цариградска срещу „ПИК“;
[6] Всъщност този институционален международен арбитраж се нарича „Центърът за арбитраж и мециация към СОИС”. По темата виж. Костов, А - „Защита на домейн имената и другите бизнес идентификатори в мрежата“, изд. „Труд и право“, EPI тук: https://trudipravo.bg/izbrani-statii/izbrani-statii-ot-epi-sobstvenost/episob201107/;
[7] В детайл тези дела са разгледани в статията на Костов А. – „Търговските марки в "Интернет". Защита на домейн имената“, която може да бъде открита тук: https://iusauthor.com/publikacii/101-marki-internet-domein-imenata.html;