Този сайт използва бисквитки с цел подобряване на функционалността и за удобство на потребителя.
Ако сте съгласни с такава употреба на бисквитките, моля натиснете „Съгласен съм”.
За повече информация прочетете също Политика на поверителност и Политика за бисквитки.

Ненужното упълномощаване пред Патентно ведомство.

 

Ненужното упълномощаване пред Патентно ведомство. Грешката КЕП.

 

Като представител по индустриална собственост както пред българското Патентно ведомство, така и пред Службата за интелектуална собственост на Европейския съюз(EUIPO), а и най-вече в качеството ми на юрист, от години у мен възникват няколко теоретични въпроса, касаещи серия от противоречиви практики по отношение на волеизявленията, с които гражданите легално комуникират с националното ни ведомство. Те са породени практически от факта, че на база спазване на принципите на сътрудничество и насърчаване на сближаването[1], EUIPO финансира пряко(буквално подари на българското Патентно ведомство) интернет платформата, на която в момента се помещава сайтът www.bpo.bg, чрез която гражданите онлайн да заявяват, заличават, отменят, подновяват и т.н всички възможни обекти на индустриална собственост в 21 век.

В този ред на мисли всички ние - представителите по индустриална собственост, а и юристите извън това професионално качество,  се надявахме, че този „подарък“ ще доведе и до имплементирането в българското право, касаещо индустриалната собственост, на правните институти, водещи до коментираното сближаване като например „вършене на чужда работа без пълномощия“, а и съпътстващите ги технологичните мерки от типа използване на стандартен електронен подпис или максимум ПИК(персонален идентификационен номер), както и въвеждане на ограничения за комуникиране с ведомството на хартия поради множество административни, юридически и презюмираните екологични мотиви. Но уви – в 21 век Патентно ведомство не поде подобна законодателна инициатива, като все още продължава да комуникира с българските граждани физически и по факс, а за голяма част от електронните волеизявления се въведе изискването за квалифициран електронен подпис, разбира се без каквато и да е юридическа или техническа мотивация по темата, обществени консултации и дискусия с професионалните среди.

Както споменах, проблемите с базовия институт на упълномощаването също изобилстват и се неглижират като маловажни от години, като всичко това сочи няколко факта. Първо – за улесняването на комуникацията на Патентно ведомство с трети лица следва да се изхожда от по-дълбокото познаване на правото в услуга, а не в тежест на гражданите, чрез прилагането на правни конструкции като гестията, които съществуват в правната доктрина от римско време насам[2]. Второ – „онлайн услуга“ по мое виждане означава публичноправни правоотношения и свързаните с тях волеизявления , които се случват само в Интернет, а не такива, които се случват и на хартия. Трето – онлайн инструментите предполагат улесняване, а не затрудняване на услугата и създаване на абсурдни юридически правоотношения с гражданите, които дори нямат законодателен аналог[3]. Четвърто – презюмирам, че за малко субекти в българското общество е важно, но повечето европейски институции функционират вече десетилетия изключително онлайн поради напредничавата цивилизационно идея, че тази планета е изправена пред екологичен колапс, една от причините за който е производство на ненужна хартия при факта, че административните услуги в 21 век могат да се случват единствено и само онлайн!

Тази статия има за цел да акцентира върху тези няколко, повече от очевидни за мен проблема, като се надявам искрено, че тя поне малко ще даде повод за размисъл на българската администрация по отношение на въпроса: как да комуникираш с гражданите онлайн – юридически правилно, лесно и екологично?

1.Проблемът „упълномощаване“ и материалноправните пропуски, които българското Патентно ведомство прави по темата.

За мен като юрист е ясно, че за да заявя една търговска марка(например), не е нужно да съм получил изрично пълномощно от клиента ми, стига след като съм поел работа по регистрацията да се грижа за нея така, както ако съм бил упълномощен, докато маркопритежателя може сам да поеме марката, след нейната регистрация[4]. Волеизявлението в тази насока може и да е устно, кoято хипотеза касае т.нар в теорията „вътрешно правоотношение“ между мен и упълномощителя(клиента), като сделката се счита за сключена в момента, в който приемането достигне до предложителя[5]. Въвеждането на излишна формалност в обратната посока явно е нещо юридически нелогично и водещо до ненужни административни затруднения -  правен факт, който е очевидно ясен и за EUIPO[6]. Toва ведомство приема, че след като аз писмено съм декларирал, че съм пълномощник на правния субект Х – това се предполага да е така. В този контекст EUIPO не изисква от мен изрично писмено пълномощно при заявяване на европейска търговска марка, презюмирайки наличието на упълномощителната сделка априори[7], изхождайки от логиката за използване на упълномощаването само когато е уместно. От тази гледна точка се оказва, че българското Патентно ведомство дори не се старае да въведе общи правни принципи като гестията, които да отговарят на общоевропейската правна рамка относно процедурните правила по упълномощаването – в случая спазвайки нормативната логика на чл.119 и чл.120 от Регламент 2017/1001 относно марката на Общността. Защо това е вярно? Аргументирайки казаното с базисното, императивно законодателно виждане за одобряване ефекта на гестията по чл.62 от ЗЗД се оказва, че ако заинтересуваният заявител на марка, промишлен дизайн, патент, полезен модел или географско означение е одобрил управлението на работата по регистрацията, важат правилата за упълномощаването, т.е формално пълномощно не е нужно и то следва да бъде изисквано само когато е уместно.

Субект на коментираната гесция по заявяването на обекти на индустриалната собственост следователно би могло да бъде всяко физическо или юридическо лице, тъй като в конкретния случай се визират фактически действия, за чието извършване дееспособност не се изисква. Изключенията са свързани само с тези правни субекти, които не биха могли да формират правно валидна воля по приемането на работата, но по мое впечатление като юрист у нас няма много непълнолетни, които се вълнуват от заявяване на обекти на индустриална собственост. Колкото до извършването на правни действия, за тях на общо основание се изисква дееспособност, но и професионална квалификация, което ограничава кръга на евентуалните гестори по отношение на правни действия пред Патентно ведомство единствено и само до представителите по индустриална собственост(ПИС)[8]. За разлика от представителството пред EUIPO, което може да бъде осъществявано и от практикуващ юрист, който се ползва с правоспособност на територията на една от държавите — членки на ЕС като представител по въпросите на марките, то това в българското Патентно ведомство е невъзможно[9]. Съгласно чл.3, ал.2 от ЗМГО лицата, които нямат постоянен адрес или седалище в Република България, извършват действия пред Патентното ведомство също чрез местен представител по индустриална собственост.

Неуместно в този ред на мисли е да се изисква изрично пълномощно, когато вече вписан професионален представител по дадена марка подава искане за опозиция, заличаване или отмяна на  друга търговска марка, базирайки искането си на първата. Същото важи и при входиране на искания за подновяване на обекти на индустриална собственост, вписване на лицензии, оттегляне и ограничаване на заявки и т.н, при факта, че подателят е вече вписан представител по индустриална собственост по съответния обект. Притесненията относно представителната власт тук според мен са излишни, защото в крайна сметка, ако професионалният представител(по индустриална собственост) злоупотреби в качеството си на гестор с поверената му работа, той ще отговаря по правилата на неоснователното обогатяване[10], а ако от работата му е произтекла повече вреда отколкото полза, то поведението му може да бъде квалифицирано в съда и като деликт, стига да е надхвърлена „разумната причина за извършването“ на дадено правно действие[11]. Много често мои клиенти ми споделят, че даден ПИС им е заявил търговска марка или дизайн  - още във фазата на проучването или обсъждането на концепцията за заявяването на конкретен обект, без да има изрична, потвърдена воля от възложителя, само и единствено с цел печелене на хонорари. От подобно поведение винаги съществува опасност за възникване на деликт, поради множеството търговски съображения против, които би могъл да има възложителя от типа – преждевременно появяване на пазара на нещо, което е търговска тайна, неспазване на срокове за изрично планирани отложени заявки при дизайните, с цел съхраняване на информация и т.н.

Споменатите правни изводи относно гестията се налагат и от съдебната практика на ВКС[12], която застъпва виждането, че „ако страните не са обвързани от договор за поръчка (или друго правоотношение, от което произтича овластяването (репрезентативна гестия), за представителя не може да възникнат никакви задължения, в т.ч. да действа в упражняване на учредената представителната власт… Наличието на пълномощно изключва гестията, защото нейните правила са приложими, не само при отсъствието на мандат (за да се изключи гестията за разноски – чл. 61, ал. 1, пр. II и III), но също и при отсъствието на пълномощно (за да се изключи представителната гестия – чл. 61, ал. 1, пр. I), т.к., ако е налице пълномощие, работата винаги е предприета уместно и заинтересуваният е длъжен да изпълни задълженията, сключени от негово име, без значение дали работата е добре или зле управлявана – той е обвързан от всички действия на представителя по силата на даденото пълномощие (освен при сговаряне във вреда на представлявания – чл. 40 ЗЗД).“ В своите мотиви по Решение № 338/11.I.2016 г. по гр. д. № 1729/2015 г., IV г. о.,  - опр. № 841/26.VI.2015 г. на ВКС, съдията докладчик Белазелков намира, че „вътрешните отношения (при представителството) включват правоотношенията, произтичащи от упълномощаването, което може да е или да не е съпроводено от договор за поръчка (или друго правоотношение, от което произтича овластяването), като това „друго правоотношение, от което произтича овластяването“, е именно репрезентативната гестия – чл. 61, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.

Това, че ВКС тълкува хипотезата на ЗЗД „длъжен е да изпълни задълженията, сключени от негово име“ – чл. 61, ал. 1, пр. 1, като представително водене на чужда работа без възлагане, се подразбира и от т. II, п. 3 от мотивите на Тълкувателно решение № 5/12.XII.2016 г. по т. д. № 5/2014 г. на Общото събрание на Гражданска и Търговска колегии (ОСГТК), докл. съдия Б. Цонев: „Ето защо волеизявлението, направено от чуждо име без представителна власт […], поначало не е неправомерно – аргумент за това са и разпоредбите на чл. чл. 60-62 ЗЗД, уреждащи воденето на чужда работа без пълномощие, като често то дори е в интерес на мнимо представлявания (чл. 61, ал. 1 ЗЗД).“

Ето защо Патентно ведомство трябва окончателно да преосмисли практиката си, а и законодателната рамка към прилагането на правилата за gestio representativa. Всички случаи, в които едно лице е извършило сделки от чуждо име без представителна власт, но в интерес на представлявания, следва да бъдат преценявани от състава по формална експертиза – първо с оглед тяхната уместност, т.е дали са извършвани от процесуален представител(имайки предвид изискването за сближаване на нормативната база и въвеждане на уместни технологични и юридически инструменти между българското ведомство и EUIPO например) и второ - през призмата на чл. 60 и сл. от ЗЗД, като de lege ferenda специални норми относно гестията и ограничаване на „неуместното упълномощаване“[13] би следвало незабавно да възникнат в съответните закони за индустриална собственост в българското законодателство с цел процесуална икономия, бързина и улесняване на гражданския оборот. Тук винаги следва да презюмираме и наличните защитни механизми спрямо всяко недобросъвестност от страна на ПИС, като ако се установи, че не са налице предпоставките на законосъобразно водене на чужда работа без възлагане(например ПИС е заявил промишлен дизайн без да има такава изрична воля от негов клиент), въпросните действия ще следва да се квалифицират като такива по чл. 42, ал. 2 от ЗЗД и в тези хипотези ще се изиска пълномощно, тъй като очевидно в случая то ще е уместно.

Санкционните последици от липсата на гестия могат да доведат и до отказа на регистрацията на дадена търговска марка в хипотезата на чл.12, ал.6 от ЗМГО. Тази норма предвижда, че при опозиция, подадена от действителния притежател на марка, не се регистрира марка, когато е заявена от името на агент или представител на действителния притежател без негово съгласие. Казаното само доказва състоятелността на доводите изложени до тук в настоящето изложение.

 

2.Проблемът квалифициран електронен подпис като „форма за действителност“ на комуникация с Патентно ведомство.

Иска ми се да започна тази част от изложението с три въпроса, които изцяло ще дадат визия за тезата ми. Първият от тях е -  къде в Регламент 2017/1001 относно марката на Общността е предвидена електронна „квалифицирана форма за действителност“ на волеизявленията, направени към EUIPO? Oтговорът е никъде – няма предвидена такава форма за действителност. Всяко едно волеизявление пред EUIPO се извършва в електронна среда и титулярът му се подписва с имената си и/или с професионалното си качество, ако има такова. Опитвам се да обясня, че използване на електронни подписи в EUIPO няма, камо ли такива на флашки[14], да не говорим за квалифицирани такива.

Вторият въпрос е по-интересен – в кой специален закон, уреждащ индустриалната собственост на Република България е предвидено волеизявление, което да се извършва в електронна среда с квалифициран електронен подпис и тази „квалифицирана форма за действителност“ от какво точно правно съображение е наложено? Отговорът на първата част на въпроса е нев нито един български закон за индустриална собственост не се предвижда каквато и да е форма за действителност на волеизявленията в електронна среда. Това е така, защото тези волеизявления не са скрепени с каквато и да е формална причина, продиктувана от общите правила по ЗЗД (относно действителността на сделките или едностранните волеизявления) те да се ползват с някаква завишена закрила, обусловена от висок материален или обществен интерес и т.н.

От тук възниква и третият ми оправдан въпрос – кое юридическо обстоятелство наложи в 21 век волеизявленията, извършвани в дигитална среда спрямо българското Патентно ведомство, да се осъществяват с квалифициран електронен подпис(КЕП), при факта, че това действие е в нарушение на международните нормативни ангажименти, които нашето ведомство е поело към сродни институции като EUIPO[15] по хармонизиране на законодателни и технологични инструменти, но най-вече поради факта, че подобни неудачни технологични решения не само не са уредени законодателно в българската индустриална собственост, а и представляват от формална гледна точка правни абсурди от типа да си „купуваш хляб с нотариален акт“, като в този контекст водят и до административни и технически затруднения в работата на представителите по индустриална собственост, а и на гражданите с националното ведомство. Защо всичко това е вярно?

Българското право споделя доктриналното виждане, че формата на сделките и/или волеизявленията се определя от императивни и диспозитивни правни норми. Императивните правни норми  въздигат формата в условие за валидността на конкретна сделката или волеизявление, като в този контекст специален или общ нормативен акт указва как трябва да бъде обективирана формата на съответния документ, чрез който дадено едностранно волеизявление или взаимно разменени волеизявления следва да бъдат приети за валидни. В този смисъл ние говорим за квалифицирани форми на волеизявления, които ги валидират като юридически резултат, предвиден законодателно да се случи по конкретен начин. От друга страна, страните по една сделка например, могат свободно да договорят формата[16] на волеизявленията си, доколкото тя не е в разрез с императивно определената такава от даден нормативен акт, предвидена за същата тази сделка. В противен случай диспозитивно(свободно) уговорената форма ще влече след себе си нищожността на желания резултат от волеизявленията, тъй като в хипотезата на чл.26, ал. 1 ЗЗД той ще противоречи или съответно - ще заобикаля закона.

От тук можем да направим извода, че “квалифицирана” форма за действителност(всъщност липсва такава – легалният термин е “форма за действителност”) може да се използва в българското право, само когато тя е изрично предвидена от императивни норми на закона. Наличието на квалифицирана форма за действителност презюмира логически волеизявления с по-висока степен на обществена значимост на правните последици, като голям материален интерес на дадена сделка, учредяване право на собственост или други вещни права върху недвижим имот, извършване на юридически действия, подлежащи на вписване пред съда и държавни органи. По мое скромно мнение подобни правоотношения в Патентно ведомство определено не се наблюдават, освен действията по вписване с цел противопоставимост на трети лица, но както вече обясних тези правни действия в  EUIPO не се извършват с квалифицирана форма за действителност, а точно обратното.

Предвид изложените аргументи става ясно, че няма как едно волеизявление да бъде извършвано в квалифицирана форма за действителност, без тя изрично да е нормативно изискуема. Противната логика би означавала буквално да си купуваме хляб с нотариален акт, при факта, че това не е юридически нужно. За съжаление в момента в българската администрация се случва точно това. Оказва се, че за да подпише конкретен документ и да кореспондира с Патентно ведомство, всеки български гражданин трябва първо да притежава и след това да подпише даден документ не с какъв да е, а с квалифициран електронен подпис! Коя правна сигурност изисква и къде в ЗМГО например е предвидено императивно, че трябва да си подновиш търговската марка с квалифициран електронен подпис и това е нужната форма за действителност? Подновяването на търговската марка няма да възникне и ако го направиш през твой профил в Патентно ведомство, който те индивидуализира като личност, гражданин, адвокат или пълномощник? Къде в Закона за промишления дизайн пише, че трябва да кореспондираш със съответното държавно ведомство чрез квалифициран електронен подпис -  кой изключително важен обществен или материален интерес го изисква? Защо с Националната агенция по приходите и Националния осигурителен институт гражданите комуникират чрез персонален идентификационен код(ПИК) – той вид електронен подпис ли е и ако да – какъв? Защо, след като съществува ПИК[17] и едва ли не всеки български граждани притежава такъв, за да си заплаща данъците и осигуровките, същият не се използва за кореспонденция и размяна на волеизявления с цялата администрация – в частност с Патентно ведомство? Това не води ли до индивидуализация на конкретния гражданин по един и същи технически начин онлайн и не улеснява ли гражданския оборот? Мисля, че отговорът се презюмира, но тогава възниква въпросът -  защо се обслужват интересите на фирми, които търгуват с квалифициран електронен подпис, като го налагат ненужно и силово като електронен инструмент за идентификация на дадено волеизявление без правна логика и нужда, при факта, че той дори не е нормативно изискуем като форма? Очевидно решението на НАП И НОИ на технологично ниво доказва казаното като правна логика и опровергава ползването на квалифициран електронен подпис в публичния сектор. Защо?

2.1.Видове електронен подпис.

Съгласно Регламент (ЕС) № 910/2014 на Европейския парламент и на Съвета от 23 юли 2014 година относно електронната идентификация и удостоверителните услуги при електронни трансакции на вътрешния пазар(наричан на кратко eIDAS), спрямо всички доставчици на удостоверителни услуги следва да се прилагат изискванията на настоящия регламент и по-специално изискванията по отношение на сигурността и отговорността за осигуряването на дължимата грижа, прозрачност и отчетност по отношение на техните операции и услуги. Същевременно обаче, като се взема предвид видът на услугите, предоставяни от доставчиците на удостоверителни услуги, е целесъобразно да се прави разграничение по отношение на тези изисквания между доставчиците на квалифицирани и неквалифицирани услуги.

Съгласно Регламент (ЕС) № 910/2014 съществуват два вида електронни подписи – електронни подписи в публичните услуги[18] и квалифицирани удостоверения за електронни подписи[19]. Съгласно хипотезата на чл.27 от Регламент (ЕС) № 910/2014, ако за използване на онлайн услуга, предлагана от орган от публичния сектор или от негово име, дадена държава членка изисква усъвършенстван електронен подпис, същата държава членка признава три вида подписа за публични услуги:

- усъвършенствани електронни подписи;

-усъвършенствани електронни подписи, основани на квалифицирано удостоверение за електронни подписи;

- квалифицирани електронни подписи поне във форматите или с използване на методите, определени в нормативен акт.

Оказва се, че според логиката на Регламент (ЕС) №910/2014 в момента в българската администрация на НАП и НОИ(но не и в Патентно ведомство) се използва усъвършенстван електронен подпис под формата на персонален идентификационен код (ПИК). Намирам този правен извод за логичен, предвид факта, че съгласно чл.26 от Регламент (ЕС) №910/2014 усъвършенстваният електронен подпис трябва да отговаря на следните нормативни изисквания:

а) да е свързан е по уникален начин с титуляря на подписа;

б) да може да идентифицира титуляря на подписа;

в) да е създаден чрез данни за създаване на електронен подпис, които титулярят на електронния подпис може да използва с висока степен на доверие и единствено под свой контрол; и

г) да е свързан е с данните, които са подписани с него, по начин, позволяващ да бъде открита всяка последваща промяна в тях.

В точка 23 от преамбюла на Регламент (ЕС) №910/2014 е нормативно закрепено правилото, че доколкото регламентът създава задължение за признаване на удостоверителна услуга, тази удостоверителна услуга може да бъде отхвърлена само ако носителят на задължението не може да я прочете или провери поради технически причини извън неговия пряк контрол. Това задължение само по себе си обаче не следва да налага на публичен орган да се сдобива с хардуера и софтуера, необходими за техническото разчитане на всички съществуващи удостоверителни услуги. От тук за мен отново остава неясен юридически въпросът, защо например Патентно ведомствоизведнъж решава, че ще ползват някакъв друг, различен от усъвършенствания електронен подпис, вече издаден на даден гражданин от НАП и НОИ под формата на ПИК, при факта че той разполага с него и е един и същ? Оказва се, че освен да имаш КЕП, за да подпишеш конкретен документ в Патентно ведомство трябва да си инсталираш и допълнителна конкретна програма, за да създадеш среда да подписваш, което прави технологичния абсурд пълен.

Съгласно нормата на чл.27, ал.1, предложение три от Регламент (ЕС) №910/2014 използването на квалифициран електронен подпис трябва да става, след като това изрично се предвижда от нормативен акт. На кое правно основание Патентно ведомство като публичен орган се сдобива с хардуера и софтуера на трети лица[20] и задължава българските граждани да го ползват за правни действия, касаещи обекти на индустриална собственост онлайн, при факта, че това не е изградено като императивно задължение в нито един закон по темата? Каква е логиката подписът да е квалифициран и да е на външен за публичните системи хардуер – флашка? Другата, очевидна житейска истина по темата е, че усъвършенстваният електронен подпис под формата на персонален идентификационен код(ПИК) е безплатен, като в същото време правната сила му значимост е равностойна на тази на саморъчния подпис, когато това е уговорено между страните[21].

От тук изводите са няколко – първо, българското Патентно ведомство не иска нещо да е лесно – определено използването на усъвършенстван електронен подпис под формата на персонален идентификационен код(ПИК) е нещо, което се извършва еднократно, подписът се издава директно от администрацията, индивидуализира пряко адресата ползвател, използва се с висока степен на доверие и е под контрол единствено и само на титуляря на подписа. Второ – българското Патентно ведомство не иска електронния подпис за публични услуги да е безплатен  -  очевидно усъвършенстван електронен подпис под формата на персонален идентификационен код (ПИК) е такъв. Трето – българското Патентно ведомство не спазва закона, тъй като както вече многократно повторих, квалифицираните волеизявления(включително електронни такива) се правят в конкретна форма, само ако законът го предвижда. Следователно използването на квалифициран електронен подпис без конкретна, оправдана от целта нормативна(според мен би следвало да е специална) уредба е незаконно!

По мое скромно виждане, индивидуализацията на конкретно волеизявление може онлайн да се извърши по най-разумния и оправдан електронен способ – чрез създаване на профил на потребителя в Патентно ведомство(такава е световната практика) и чрез използването на усъвършенстван електронен подпис под формата на персонален идентификационен код (ПИК)[22], които даже да е този, идентичен за всички публични електронни услуги(на НАП и НОИ за сега), предлагани от дългоочакваното, но все още нефункциониращо електронно правителство. Няма страна в ЕС, в която на даден правен субект да му се е налага да си подновява търговска марка с квалифицирана форма за действителност  – чрез нотариална заверка на подписа(например) - технологичен аналог на който е КЕП. Ако това по някакъв начин бе вярно, то и пълномощните(които както разбрахме са ненужни) за заявяване на търговска марка трябва да се заверяват нотариално!? От тук и заключението, че няма юридическа хипотеза, чиято правна сигурност, материален интерес или друга обществена значимост да изисква от конкретно волеизявление към Патентно ведомство квалифицирана форма за действителност – ако такова волеизявление съществуваше, то отдавна щеше да е отразено и в ЗЗД. Ето защо вярвам, че в бъдеще – за да е бързо, безплатно, лесно и ефикасно взаимодействието между правните субекти и Патентно ведомство, всеки български правен субект ще успее електронно да индивидуализира себе си чрез презюмирания саморъчен подпис[23], като напише името си в съответната електронна форма и/или потвърди това волеизявление с ПИК.

 

Автор: адвокат Атанас Костов

 

[1] Аргумент от чл.151 и чл. 152 от Регламент 2017/1001 относно марката на Общността;

[2] Гестията (от лат. Negotiorum gestio) или квазиконтрактът (actio quasi ex contracto) съществува като институт още в римското право. Тя е уредена в чл.60 и сл. от ЗЗД и от лат. се превежда като „водене на чужда работа без пълномощия“.

[3] Тук визирам квалифицирания електронен подпис като „форма за действителност“, която не е предвидена за комуникация с Патентно ведомство, в който и да е закон за индустриална собственост в България.

[4] Аргумент от чл.60 от ЗЗД;

[5] Така чл.14 ЗЗД;

[6] Съгласно условията на чл. 151 от Регламента относно марката на ЕС сътрудничеството със службите за интелектуална собственост на държавите членки с цел насърчаване на сближаването на практиките и инструментите в областта на марките и дизайните се превърна в основна задача на EUIPO. В член 152 от Регламента относно марката на ЕС изрично се посочва, че това сътрудничество следва да включва разработването на общи стандарти за експертиза и установяването на общи практики. По-специално относно CP12 в съображение 9 от Директивата относно марката на ЕС е посочено значението на това да се въведат общи принципи, които обхващат процедурните правила. Нашето ведомство очевидно не спазва Регламента относно марката на ЕС в тази му част, въпреки, че той има пряко действие в българското право, а и е получило финансова помощ по темата;

[7] В Регламент (EC) 2017/1001 на Европейския парламент и на Съвета от 14 юни 2017 година относно марката на Европейския съюзпредставителството се коментира в чл.119 и чл.120, като пълномощно се представя само когато е уместно.

[8] Черпя логиката си от чл.3 на ЗМГО;

[9] По мое мнение това, че адвокати не могат да осъществяват представителство по марки, дизайни или патенти е вид дискриминация на професионален принцип, която естествено никой не забелязва, с цел да има подобен дебат в съда по темата. Този правен довод извличам отново от логиката на Регламента за марка на Общността, който очевидно предвижда точно обратното. От друга страна казаното улеснява прилагането на института на гестията като обхват на лицата, които могат да я осъществяват, но и това е оказва „маловажно“;

[10] Така чл.61, ал.3 от ЗЗД;

[11] Така Пунев, Ат. – „Актуален поглед върху воденето на чужда работа без натоварване“, сп.“Търговско и конкурентно право“, 2011, № 9, 34-44. В тази си статия авторът разглежда подробно изискването при гесцията за правомерното поемане на чуждата работа в чл. 1:101 (1) (a) от ПЕДП ивъведеното  понятие „reasonable ground for acting” или „разумна причина за извършването”.

[12] Виж Решение № 338/11.I.2016 г. по гр. д. № 1729/2015 г., IV г. о., докл. съдия Б. Белазелков. С опр. № 841/26.VI.2015 г. на ВКС;

[13] Подобно „неуместно упълномощаване“(използвам израза от Регламента за марки на Общността) съществува например в чл.5 от Наредбата за оформяне, подаване и експертиза на заявки за марки и географски означения, като във въпросната норма дори и за миг не се презюмира опцията за гестия – все едно тя не е базисен институт в ЗЗД, които винаги е субсидиарно приложим;

[14] Направих си труда да проверя – няма администрация в Европа, която да работи с „квалифициран електронен подпис“ под формата на външен носител – флашка!

[15] Тук отново обръщам внимание на хипотезата на чл.151 и чл.152 от Регламента 2017/1001 относно марката на Общността, който има директен правен ефект на територията на Република България. Тези норми говорят за уеднаквяване на законодателствата и създаване на общи стандарти и практики, а не за създаване на „абсурдни практики“!

[16] Делението на договорна и законна недействителност черпи логиката си от нормата на чл.293 ал.2 от ТЗ: ”изявлението по сключването, по изпълнението или по прекратяването на търговска сделка е нищожно, ако не е отправено в установената от закона или страните форма.”

[17] ПИК е е 12-цифров код, издаван от НАП или от НОИ, който дава достъп на потребителите до някои електронни услуги без да е необходимо закупуването и иинсталирането на електронен подпис. По мое мнение този код следва да се квалифицира като усъвършенстван електронен подпис в публичните услуги, черпейки логиката си от чл.27 на Регламент (ЕС) № 910/2014;

[18] Аргумент от чл.27 от Регламент (ЕС) № 910/2014;

[19] Така чл.28 от Регламент (ЕС) № 910/2014;

[20] Няма отговор на този въпрос – поне не юридически. Иначе отговорът е прост – пет фирми в България правят десетки милиони на година от търговия с квалифицирани електронни подписи.

[21] Така чл.13 от Закон за електронния документ и електронните удостоверителни услуги;

[22] Такава е световната практика – например така функционира вече почти десетилетие английското електронно правителство www.gov.uk, което е създадено през 2012г. В Англия се използва т.нар формат TL(от англ. Тrusted list) като на базата на него Регламент (ЕС) №910/2014 е имплементиран в Обединеното кралство още през 2015г. През 2020 излезе 22 ъпдейт на този сертификат под наименованието “UKTSL27August2020”.

[23] чл.13 от Закон за електронния документ и електронните удостоверителни услуги създава императивното правило, че правната сила на електронния подпис и на усъвършенствания електронен подпис е равностойна на тази на саморъчния подпис, когато това е уговорено между страните. В тази хипотеза очевидно не се включва квалифицирания електронен подпис.

 

 

Основни офиси

гр.София 1000
ул.”Софроний Врачански” №91, ет.1

гр.Пловдив 4000
ул."Цоко Каблешков" №10, ет.1