Този сайт използва бисквитки с цел подобряване на функционалността и за удобство на потребителя.
Ако сте съгласни с такава употреба на бисквитките, моля натиснете „Съгласен съм”.
За повече информация прочетете също Политика на поверителност и Политика за бисквитки.

Новата уредба за авторското право при филмите.

 

 

Авторско право при филмите. Авторски права в кинематографията.

 

1.Развитие на законодателството

Първият български закон за авторското право датира от 1921г. В него изрично и изчерпателно са посочени обектите, върху които може да се признае авторско право, като филмите и въобще аудиовизуалните произведения не фигурират в това изброяване. Те получават правна закрила чак през 1939г. с второто допълнение към същия закон. Там се въвежда право на "издателите на филми" с времетраене 25 години от началото на годината, през която е станало издаването на филма. Законът не пояснява кой следва да се нарече издател на един филм, но може да се приеме, че такъв, по днешната терминология, е неговият продуцент. Новите разпоредби се прилагат и спрямо филмите, създадени преди 1939 г., ако не е изтекъл 25-годишният срок от издаването на филма. Следователно, авторскоправна закрила в България са имали само филмите, които са били произведени след 1915 г.

По-късно, през 1946г. влиза в сила Закон за кинокултурата. Според него "авторското право върху кинокартините и кинотворбите от всякакъв вид, създадени в страната, безразлично от кого, се запазват в продължение на 25 години в полза на обявения автор или производител или на наследниците му." Същият закон е отменен изцяло през 1948г. от новия Закон за кинематографията, просъществувал формално доскоро. В него обаче не се говори нищо за авторски права.

 На 19 ноември 1951г. влиза в сила нов Закон за авторското право /накратко - ЗАП/, който с изменения и допълнения от 1956, 1972 и 1990г. просъществува до 1 август 1993г., когато бе заменен със сега действащия Закон за авторското право и сродните му права /накратко - ЗАПСП/. Законът от 1951г. е съобразен с тогавашното законодателство на бившия СССР. По-значително е изменението му през 1972г., когато се правят някои крачки към западноевропейските стандарти.

Според редакцията от 1951г. на този закон, носител на авторското право върху филмите е "Българска кинематография". По това време тя има статут на главна дирекция и е монополист върху всякакво производство и разпространение на филми в България. Независимо от това, законът признава на автора на сценария и на автора на музиката, ако тя е написана специално за филма, авторски права съответно върху сценария и музиката, но без право на възнаграждение от публичното представяне на филма извън възнаграждението, което са получили за създаването му. Авторското право върху филма като цяло трае 10 години. Срокът тече от 1 януари на годината, през която произведението е било представено за пръв път. Според преходните разпоредби на закона, той се прилага и относно авторските права за произведения, създадени преди влизането му в сила. Времетраенето на правата при заварените случаи се определя по новия закон, на носителите на права се дава едногодишен гратисен срок.

Измененията на закона през 1972г. въвеждат нови положения относно авторските права върху филмите. Става дума вече не само за кинофилми, а и за телевизионни филми. Авторското право върху всички тях вече принадлежи на "предприятието, произвело съответния филм". Причината за това разширяване на понятието за субекти на правото върху филм извън пределите на "Българска кинематография" е обстоятелството, че през това време и други организации придобиват по силата на различни нормативни актове правото да произвеждат филми /студията на МНО, БНТ, “София-прес” и др./. Наред с това, с течение на времето цялата филмопроизводствена дейност на "Българска кинематография" се поема от специализирани държавни предприятия СИФ"Бояна", САФ"София", СДНПФ"Време" и СТФ"Екран". Именно те стават и носители на авторското право върху всеки произведен от тях филм като цяло. Редом с тях, право върху своето произведение имат и авторът на сценария, композиторът, режисьор-постановчикът, главният оператор и художник-постановчикът. Те обаче нямат право на отделно възнаграждение за публичното прожектиране на филмите, извън това, което е било договорено за създаването на филма. Следва да се отбележи, че това възнаграждение, съгласно действащата от 1971г. до 1991г. Тарифа за авторски, изпълнителски и други възнаграждения във филмопроизводството, зависеше в известна степен и от разпространението на филма. То се изплащаше като процент от премиите за световно равнище и за популярност и икономическа ефективност. Друго, което заслужава да се каже по същия повод е, че законът изключва допълнително възнаграждение само при "публично прожектиране на филмите". Дали под това се разбира само прожектирането в киносалоните или се включва и излъчването по телевизията, е спорно. На практика явно е било възприето второто разбиране, защото съгласно утвърдените от председателя на тогавашния Комитет за култура правила за разпределение на сумите, постъпващи за авторски възнаграждения в тогавашната Агенция за авторско право от БНТ за авторите на филми не се предвижда нищо.

Измененията на закона през 1972г. засягат и времетраенето на авторското право върху филма като цяло. То става 50 години, считано от 1 януари на годината, следваща годината на първата публична прожекция.

Преходните правила на изменението от 1972 г. разпореждат, че новите текстове ще се прилагат и относно авторското право върху произведения, създадени преди влизането му в сила. За автори, починали преди влизането му в сила, важат сроковете по новите текстове, ако не са междувременно изтекли. Тълкувайки тези преходни правила, доктрината застана на становището, че тъй като при филмите времетраенето на авторското право върху филма като цяло не зависи от датата на смъртта на който и да е от авторите, то ще продължи да се определя, за заварените случаи по старата регламентация, т.е. ще бъде 10 години. По този начин, при филмите, прожектирани за пръв път до 1961 г, авторското право би трябвало да е погасено по давност, а за филмите, прожектирани за пръв път между 01.01.1962 г. и 01.09.1993 г. - да е 50 години. Същевременно, правата върху филмите, прожектирани за пръв път до 08.05.1972 г. /датата, на която измененията в закона влизат в сила/ принадлежат на "Българска кинематография", съответно нейните правоприемници, а върху филмите, прожектирани за пръв път през периода 08.05.1972-01.08.1993 г. /датата на която ЗАП е бил отменен/ правата принадлежат на студиите-производителки, съответно техните правоприемници.

Както е известно, през 1991г. ТСО"Българска кинематография" бе ликвидирана, като активите и пасивите й са били поети от Министерство на културата. Със заповеди на министъра, правата върху филмите са били прехвърлени през 1992г. на Националния филмов център, а през 1995г. оттам -на студиите. Към това време, след преобразувания, от тях са останали само ЕАД "Бояна филм", резултат от сливането на СИФ"Бояна" и САФ"София" и ЕООД "Филмова студия Време", като правоприемник на СНДЦФ "Време". СТФ "Екран" е ликвидирана, като активите и пасивите й преминаха към Българска национална телевизия. Останаха "София прес" и студията към Министерството на отбраната.

Трябва да се отбележи, че благодарение усилията на междувременно създаденото дружество на филмовите автори за колективно управление на авторските им права "Филмаутор", бе издействано, със заповеди на министъра на културата 60% от приходите на "Бояна" и "Време" от преотстъпване на права за използване на "стари" филми да се отделят за авторите. От януари 1999 г. този процент бе намален на 55%. Подобна придобивка за авторите бе постигната само в няколко от бившите социалистически страни в Европа и то при много по-нисък процент на отчисленията.

На 16 юни 1993 г. Народното събрание прие сега действащия Закон за авторското право и сродните му права, който влезе в сила от 01.08.1993 г. Той предвижда закрила за "филми и други аудиовизуални произведения". Субекти на авторското право върху филма /или аудиовизуално произведение/ вече стават: режисьорът, сценаристът и операторът. Отделно, авторите на музиката, на диалога, на вече съществуващата литературна творба, по която е създаден филма, на сценографията, на костюмите, както и на други произведения, включени във филма, запазват авторското си право върху своите произведения. Както се вижда, налице е смяна на субектите на правото върху филма като цяло. Но през 1993 г. законодателят допусна това само за филмите, които ще се създават занапред. По силата на правилото от § 6, ал.2 от преходните и заключителни разпоредби /ПЗР/ към ЗАПСП авторските права, придобити до влизането на закона в сила се запазват. За кого? Разбира се за тези, които са ги притежавали дотогава, а това са студиите.

Според ЗАПСП от 1993 г. времетраенето на авторското право върху филмите остава 50 години след 1 януари на годината, следваща тази, през която е било разгласено произведението и затова тук няма проблеми колко време ще траят правата върху заварените филми.

През април 2000 г. ЗАПСП претърпява значителни изменения и допълнения. Едно от тях удължава, съобразно директива № 93/98 на Европейската общност, времетраенето на авторскоправната закрила, включително и върху филмите. То вече е 70 години след смъртта на последния преживял измежду режисьора, сценариста, оператора, автора на диалога и автора на музиката, ако тя е била създадена специално за филма. Законът за изменение и допълнение /ЗИД/ на ЗАПСП от 2000 г. прави още едно важно нововъведение по въпроса за сроковете. В бъдеще авторскоправната закрила се разпростира върху всички обекти, включително филми и други аудиовизуални произведения, създадени в миналото, ако не е изтекъл именно този последен дълъг срок. Без значение е, че към 05.05.2000 г. датата на влизане в сила на ЗИД на ЗАПСП, е бил изтекъл срока на закрила според закона, действал по време на първото прожектиране. По този начин, фактически "възкръсват" авторските права върху всички български филми от началото на XX век до 1962 г. /за останалите не говорим, защото при тях към 2000 г. правата са били "живи"/. Носителите на такива "възкръснали" авторски права обаче не могат да имат претенции за възнаграждение за използвания /от всякакъв вид/, станали по времето, когато правата, по смисъла на стария закон са били "мъртви".

Друго важно нововъведение на ЗИД на ЗПСП от април 2000 г. е въвеждането на една нова категория права, сродни на авторското - тези на филмовите продуценти. Това вече дава възможност за своего рода дуализъм при правата. Авторското право върху филма принадлежи на авторите, а сродното право върху първоначалния запис на филма по отношение оригинала и копията от него принадлежи на продуцента. Второто право трае 50 години след първи януари на годината, следваща годината на разгласяването на филма, а когато той не е бил разгласен - от началото на годината, следваща годината на създаването му.

Тези промени доведоха до това, че бившите студии, сега "Бояна филм" и "Време", както и БНТ, станаха едновременно носители и на авторските и на продуцентските права върху филмите, създадени преди 1993 г., а авторите на тези филми си останаха без никакви права, освен правото да получават възнаграждение, определено едностранно от държавата, за всяко "ново" използване на филма. Тази несправедливост, наблюдавана впрочем във всички европейски държави в преход, бе отстранена с нова добавка към закона, приета през декември 2000 г. /ЗД към ЗАПСП/, в сила от 31.12.2000 г. По силата на нея режисьорите, сценаристите и операторите станаха носители на авторското право и върху филмите, създадени преди 01.08.1993 г. /в рамките на дългия срок, въведен през април 2000 г., разбира се/. Предприятията, произвели тези филми, останаха носители само на новото продуцентско право. Що се касае обаче до филмите, произведени в миналото от ДП /ГД, ДО, ТСО/ "Българска кинематография", СИФ"Бояна", САФ"София" и СНПДФ"Време", тези продуцентски права се предават, по силата на закона, на Националния филмов център /по-нататък накратко НФЦ/.

Оттук нататък, вече всяко използване на "стар" филм може да става само с разрешението на авторите му, но новите продуценти, вкл. НФЦ, имат на разположение един гратисен период до 01.07.2001г., през който могат да използват филмите без такова разрешение, но срещу заплащане на възнаграждение, докато оформят по новому договорните си отношения с авторите.

Това е в общи линии картината на развитието на авторскоправното законодателство досежно филмите от началото до края на XX век. Какво е крайното /засега/ положение днес, през февруари 2001г.? За пълнота, редом с него ще посочим и разпоредбите, засягащи филмовите продуценти.

П. Действащия режим

2.Обекти на авторското право

Съгласно чл.З, ал.1 от ЗАПСП обект на авторско право е всяко произведение на литературата, изкуството и науката, което е резултат на творческа дейност и е изразено по какъвто и да е начин и в каквато и да е обективна форма. По-нататък, текстът съдържа един неизчерпателен списък, в който фигурират "филми и други аудиовизуални произведения". Очевидно законодателят си е послужил с понятието "аудиовизуални произведения" за обезпечаване на нещо по-широко от филмите, но все пак е счел за необходимо да посочи филмите, като вид /и то най-важен/ аудиовизуално произведение. Така постъпват редица съвременни чуждестранни законодателства. Точна дефиниция на аудиовизуално произведение се съдържа в §2, т.12 от допълнителните разпоредби на ЗАПСП. Оттук нататък ще се говори само за филми, но като се има предвид, че всички разпоредби, засягащи тях важат, по съответстващия начин и за останалите аудиовизуални произведения, в т.ч. видеоклипове, телевизионни предавания и други такива, които имат характер на произведения на филмовото изкуство, но не са филми.

Филмът е синтетично произведение. Той включва множество елементи, някои от които могат да имат и самостоятелен живот като самостоятелни обекти на авторско право, например музиката към филма, сценарият, декорите. Докато се използват във филма обаче те се подчиняват на неговия режим. Независимо от многото си елементи и обстоятелството, че в създаването му винаги участват много хора, той си остава едно единно произведение, създадено в съавторство.

Няма значение какъв способ е бил използван при снимането, нито какъв вид лента е използвана. Същественото е, че произведението е записано върху някакъв носител и че се гледа на екран, бил той голям /в киносалон/ или малък /телевизионен, в дом/. Именно наличието на запис върху някакъв носител отличава филмите от сценичните произведения /драми, опери, оперети, балети, шоу програми и др.т./, които също се възприемат и зрително и слухово, но не са аудиовизуални произведения. Те се изпълняват "на живо". Ако обаче една оперна или хореографска постановка или шоу програма бъдат заснети, изцяло или частично, ще се появи, от правна гледна точка, ново произведение - аудиовизуално, производно от сценичното.

Следва да се добави още и че съдържанието и жанровата характеристика на филма нямат никакво отношение към авторскоправната му закрила. В този смисъл, тя е еднаква и към игралните, и към научно-популярните, и към документалните, и към анимационните, и към учебните филми.

Обект на правото на филмовия продуцент, като право сродно на авторското, са филма и копията от него, получени при първоначалния запис. Тази малко усложнена формулировка идва от текста на Директива 92/100 на Европейската общност. Тя цели да разграничи първия запис от всеки последващ /но не копие/. В този смисъл, теоретически, друг продуцент може да заснеме наново същия филм, със същите автори и изпълнители и ако стори това ще се получи нов обект. На практика обаче е ясно, че обектът и на авторското, и на продуцентското право обикновено ще е един и същ - това е филма. Авторското произведение не може да се въплъти някъде другаде освен в записа на филма и в неговите копия.

3.Субекти на авторското право

Субекти на авторското право върху филма са режисьора, сценариста и оператора. Макар че не е казано изрично, е достатъчно ясно, че тези три фигури са съавтори. От това следва, че за всякакви разпоредителни действия е необходимо съгласието и на тримата.

Въпросът със субекта на авторското право върху филмите се решава от чуждил законодателства по твърде разнообразен начин, нотук няма да се спираме на това.

И така, режисьорът, сценаристът и операторът съставляват групата на т.н. основни автори на филма. Изброяването им в закона е изчерпателно и не подлежи на изменение по договорен път. Те са и първични носители н авторското право, тъй като го придобива непосредствено на основание на закона, за разлика от продуцентите, които придобиват от тях отделни авторски правомощия с договор.

Първични носители на авторско право върху отделни произведения, включени във филма, но н съставляващи част от него като цяло са и:

  1. Авторът на музиката /законът не прави разлика дали тя е създадена специално за филма или е била налице преди това/;
  2. Авторът на диалога /ако е лице, различно от сценариста/;
  3. Авторът на вече съществуващата творба, по която е създаден филма /ако е такъв случая/;
  4. Авторът на сценографията;
  5. Авторът на костюмите.

Израждането не е изчерпателно и ако в конкретен случай има и други произведения, включени в даден филм, например балетни сцени или фотографии, техните автори също ще могат да се ползват от разпоредбата на чл.62, ал.2 от ЗАПСП.

От теоретична авторскоправна гледна точка филмът е единично произведение от особен тип, резултат на съвместни съавторски усилия на режисьора, сценариста и оператора, в което са включени още няколко произведения, някои от които създадени специално за филма и други /евентуално/, които са съществували преди това. Авторите на всички тези произведения съставляват групата на т.н. спомагателни автори.

Погледнато от формална гледна точка, основни автори на един филм са лицата, посочени в чл.62, ал.1 от ЗАПСП, а спомагателни - тези, посочени в чл.62, ал.2.

На практика голяма разлика между правата на авторите от двете групи няма. И едните, и другите сключват договори с продуцента и имат право на възнаграждение. Обаче основните автори обикновено прехвърлят на продуцента правото да използва филма като цяло и оттам нататък имат пред останалите автори само това предимство, че съгласно чл.65, ал.1 само те и композиторът /значи и лице от спомагателните автори/ имат право и на отделно допълнително възнаграждение за всеки вид използване на филма. Другите спомагателни автори биха могли да имат такова право само ако това е изрично уговорено с продуцента.

А кой е субект на продуцентското право? Съгласно определението, дадено в самия закон, филмов продуцент е физическото или юридическото лице, което организира осъществяването на първоначалния запис на филма и осигурява финансирането на този запис. Под "запис" тук следва да се разбира фиксиране върху какъвто и да е носител, на свързани помежду си изображения, озвучени или не и възприемани като жива картина, които представляват филм смисъла на ЗАПСП.

Необходимо е да е налице организиране заснемането, а не пряко участие в този процес. Продуцентът може да наеме студио или използва собствено такова. Той е длъжен да осигури финансирането на филма и е без значение дали парите ще бъдат негови собствени или взети назаем. Той е този, който, приел сценария, подбира отделните възлови участници в снимачния процес - режисьора, оператора и актьорите. Той сключва договори с всички тях, разбира се, поотделно. Той носи отговорност за изпълнението на тези договори.

Определянето на това кой е продуцент на даден филм оттук нататък е сравнително лесно, но при заварените филми нещата доскоро изглеждаха извънредно заплетени и сложни. Едва сега, след приемането на последното допълнение към ЗАПСП през декември 2000г. проблемът намери своето окончателно и справедливо решение. Развитието на този проблем бе проследено подробно по-горе в раздел I-ви. В съответствие с последното състояние на законодателството може да се каже следното:

а/ Носител на продуцентското право върху филмите, произведени преди 01.08.1993 г. от ДП /ГД, ДО, ТСО/ "Българска кинематография", СИФ "Бояна", САФ "София" и СНПДФ "Време" е Националният филмов център;

б/ Носители на продуцентското право върху филмите, произведени през същото това време другаде са юридическите лица, които са правоприемници на предприятията, в които са произведени филмите;

в/ Носители на продуцентското право върху филмите, произведени след 01.08.1993 г., са физическите или юридически лица, които са организирали създаването на филма и осигурили финансирането му.

4.Съдържание на авторското право

Има се предвид съдържанието на правото върху филма като цяло на основните автори.

Правата биват неимуществени /морални/ и имуществени.

Неимуществените права се свеждат до следното:

  1. Авторът има право да иска признаване на неговото авторство върху филма.
  2. Авторът има право да решава дали името му да бъде разгласено като такъв или да се използва псевдоним.
  3. Авторът има право да иска името /или псевдонимът/ му да бъдат посочвани по съответния начин при всяко използване на филма, независимо в каква форма става това.
  4. Авторът има право да иска запазване целостта на филма и да се противопоставя на всякакви промени в него, както и на всяко друго
    действие, което би могло да наруши законните интереси или личното му достойнство.
  5. Авторът има право да променя филма, ако с това не нарушава права, придобити от трети лица .
  6. Авторът има право на достъп до оригинала на филма, когато това е необходимо
    с оглед упражняване на някакво неимуществено или имуществено право, предвидено в ЗАПСП.
  7. Авторът има право да спре използването на филма поради промени в убежденията си, като обаче обезщети за евентуално претърпените вреди лицата, които законно са придобили правото да използват произведението.

Всички посочени правомощия, освен тези под № 1 и 3, могат да бъдат отчуждавани от титуляра, т.е. прехвърляни на други лица, но само изрично и в писмена форма.

Трябва да се има предвид, също така, че съгласно закона, продуцентът може да използва части от филма или отделни кадри от него в обем, оправдан от рекламни съображения, без съгласието на авторите /и без заплащане на възнаграждение/. Той може да използва такива части или кадри за други цели само със съгласието на основните автори /и срещу заплащане на възнаграждение/. Други лица могат да използват части или кадри от филма с каквато и да е цел само със съгласието на основните автори /и срещу заплащане на възнаграждение/ и на продуцента.

След смъртта на автор неимуществените му права се упражняват от наследниците му до изтичането на срока за закрила на цялото авторско право. Само две от горепосочените права не могат, според закона, да бъдат упражнявани от наследниците - за внасяне на промени в произведението и за спиране на използването поради промени в убежденията. Две от неимуществените права пък трябва да бъдат спазвани и след изтичането на този срок. Става дума за правото на име и на правото на противопоставяне срещу всяко изменение на произведението. По този начин се цели запазването на културното наследство. Органите, които законът овластява да следят за спазването им са:

а/ Министерство на културата

б/ Съответната организация за колективно управление на дадената категория права, в случая с филмите - дружество "Филмаутор" /за музиката - дружество "Музикаутор"/.

Имуществените права на авторите се свеждат до изключителното право за използване на филма и възможност за разрешаване изключителното или неизключителното му използване от други лица.

За използване на филма, според закона, се смятат следните действия:

  1. Възпроизвеждането на филма, т.е. както гласи легалната дефиниция, прякото или непряко размножаване на един или повече екземпляри на филма или на част от него, по какъвто и да е начин и под каквато и да е форма, постоянна или временна, включително запаметяването му под дигитална форма в електронен носител.
  2. Разпространението на оригинала или на екземпляри от филма сред неограничен брой лица. Законът уточнява, че разпространението може да се изрази в продажба, замяна, дарение, даване под наем или в заем, внос и износ, както и предложение за продажба или даване под наем. По този начин отговорност носят и продавачите на видеокасети по гаражи и улични сергии, дори и само с факта на излагане на стоката си. Всякаква отговорност обаче пада след първата продажба или друга сделка, която се прехвърля собствеността върху екземпляра от носителя на правото или с негово съгласие. По този начин лицето, което вече е купило видеокасетата от легален продавач, може да се разпорежда с нея, както пожелае, /но не и да прожектира публично срещу заплащане/ без съгласието на носителя на авторското право.
  3. Публичното прожектиране на филма. Това означава прожектиране в каквото и да е достъпно за публиката място, най-често киносалон, но може и в салон, предназначен основно за други цели. Мястото обаче трябва да е общодостъпно. Без значение е дали зрителите са влезли там с входни билети или безплатно. Не е публично прожектиране в този смисъл гледането на видеофилм в дома на някой гражданин, в кръга на неговото семейство или с негови приятели.
  4. Излъчването на филма по безжичен път или предаването му чрез кабел или друго техническо средство. Излъчването включва действия по наземен път, както и изпращането на филма чрез сигнал до спътник и оттам обратно до Земята с оглед този сигнал да бъде приет било пряко и индивидуално от който и да е зрител, било чрез посредническа станция /организация/. На практика спътниковата и кабелната телевизия все по-често се комбинират. По този повод законът е разпоредил, че разрешението за излъчване включва и разрешение за препредаване по кабел от същата
    организация, ако това става едновременно и без изменения. Ако сигналът е кодиран, разрешението се счита за дадено само при условие, че декодиращото средство се осигурява от излъчващата организация или с нейно съгласие.
  5. Предлагането по безжичен път или чрез кабел на достъп на неограничен брой лица до филма по начин, позволяващ този достъп да бъде осъществен от място и по време, индивидуално избрани от всеки от тях. Имат се предвид
    възможностите на съвременната дигитална технология, при която човек може да си поръча за определен от него час да гледа по домашния си телевизор избран от него филм по каталог.

За всяко използване на филма, по който и да е от така указаните начини, на авторите се дължи възнаграждение.То е отделно от възнаграждението, дължимо за създаването на филм. Освен основните автори, такова допълнително възнаграждение се дължи и на композитора. На останалите спомагателни автори се дължи само ако е било уговорено изрично.

Възнаграждението за създаването на филма се дължи от продуцента, а допълнителните възнаграждения при използванията се дължат от ползвателите. Такива са телевизионните организации, киноразпространителските фирми, производителите на видеокасети. Допълнителните възнаграждения могат, според желанието авторите и ако така е уговорено, да се получават чрез продуцента или чрез дружество "Филмаутор”, за музиката - чрез дружество"Музикаутор”. Съгласно закона, основните автори и композиторът, имат право на процент от всеки приход продуцента, получен от ползвателите. Затова той длъжен да им предоставя най-малко веднъж годишно сметка за приходите от всеки вид използване на произведението.

Все пак, законът допуска в името на обществения интерес в редица, точно посочени случаи, използването на произведения, в т.ч. филми, да може да става без разрешението на носителите на авторски права и без заплащане на възнаграждение. При филмите това се допуска:

а/ При изготвяне на копия от вече разгласени филми за лично ползване. Това обаче дава право на дял от компенсационните възнаграждения, дължими на лицата, които произвеждат или внасят празни /незаписани/ касети или устройства, позволяващи презаписването;

б/ При показване на кадри, свързани с актуално събитие, за да бъдат използвани те от средствата за масово осведомяване в ограничен обем, оправдан от целите на информацията;

в/ При презаписване на части от филми от учебни или други образователни заведения и тяхното използване с учебна цел.

Що се отнася до съдържанието на правото на филмовия продуцент, неговите права също биват неимуществени /морални/ и имуществени.

Неимущественото право се състои в това, че може да изисква при използването на филма името му /ако се касае за физическо лице/ или наименованието му /ако се касае за юридическо лице/ да бъде посочвано по обичайния за това начин.

Имуществените права на филмовия продуцент се свеждат до това, че той има по отношение на оригинала на филма и копията от него, получени в резултат на първоначалния запис на филма, изключително право да разрешава срещу заплащане:

а/ размножаването им;

б/ публичното им прожектиране;

в/ излъчването им по безжичен път;

г/ предаването им чрез кабел или техническо средство;

д/ възпроизвеждането им;

е/ разпространението им;

ж/ превеждането, дублирането, субтитрирането им;

з/ предлагането по безжичен път или чрез кабел или друго техническо средство на достъп на неограничен брой лица до филма или част от него по начин, позволяващ този достъп да бъде осъществен от място и по време, индивидуално избрани от всеки от тях.

И тук важи всичко казано по-горе по повод имуществените права на авторите относно дефиницията за възпроизвеждане, дефиницията разпространение и погасяване на правото след първата продажба, валидността на разрешение, дадено за излъчване по жичен път и едновременно препредаване по кабел от същата организация; изискването за легално декодиране, допускането на свободно използване в точно посочени случаи.

5.Времетраене и наследяване на авторското право

Тези въпроси бяха вече засегнати при разглеждането на развитието на законодателството Видя се, че те са били предмет на чести изменения. Днес, положението е следното:

Срокът на авторското право върху филмите е 70 години след смъртта на последния преживял измежду режисьора, сценариста, оператора, автора на диалога и автора на музиката, ако тя е била създадена специално за филма. За спомагателните автори, където обектът на правото е декора, костюмите и т.н. времетраенето, съгласно общото правило е 70 години след смъртта на автора на отделния обект. Сроковете започват да текат от 1 януари на годината, следваща годината, в която е настъпила смъртта на съответния автор.

След смъртта на автора неговото авторско право преминава върху неговите наследници по закон или завещание, съобразно разпоредбите на Закона за наследството. В общи линии това означава, че то се наследява по равно между децата и преживелия съпруг, ако такива са налице. Ако някое от децата е починало преди това, делът му се разпределя между неговите низходящи. Когато починалият не е оставил деца или други низходящи, наследяват поравно родителите или този от тях, който е жив, заедно с евентуалния преживял съпруг. Всеки евентуален развод лишава дотогавашния съпруг от всякакви наследствени права, но децата на разтрогнатия брак наследяват на общо основание. Това обаче е само най-общата схема. Законът за наследството съдържа още редица разпоредби, които също трябва да се имат предвид. Например, за запазените части при наследяване по завещание

По-особено стои въпросът, когато починалият автор няма никакви наследници или те всички са починали преди него. В такъв случай, до изтичането на срока авторското право се упражнява от съответната организация за колективно упражняване на съответната категория права, ако починалият е членувал в нея. В случая това ще бъде дружество "Филмаутор", а за композитори: дружество "Музикаутор".

В течение на срока кръгът от наследници може да се промени. Поради това, когато се изплащат суми на наследници, трябва да се гледа кои са те в момента, в който ще се плаща.

Трябва да се има предвид, също така, че кръгът от наследниците се определя съгласно закона, който е в сила в момента на откриването наследството, а това е моментът на смъртта наследодателя. При всяка новонастъпила смърт някой от наследниците обаче се открива ново наследство и всяко пренаследяване вече се регламентира по закона, действащ в момента на смъртта на наследника.

Времетраенето на правата на филмовите продуценти е 50 години, считано от 1 януари на годината, следваща годината на първо разгласяване на филма, а ако той не е бил разгласен - от началото на годината, следваща годината създаването му.

6.Договаряне по повод прехвърлянето на авторското право

По принцип, при филмопроизводството и филморазпространението твърде рядко авторът пристъпва сам към използване на произведението си. Нормално е той да даде с договор разрешение на някое друго лице да направи това, срещу възнаграждение. На езика на авторското право това друго лице се назовава ползвател, а договорите, с които се прехвърлят отделни авторски правомощия - авторски договори. Те не могат да бъдат сключвани за повече от 10 години. При договаряне за по-дълъг срок договорът се смята сключен за 10 години. След изтичането на срока, всеки такъв договор може, ако страните пожелаят, да бъде подновяван.

При създаването на филм нормално е всеки един от основните автори поотделно да сключи договор с продуцента на филма, който става по този начин първоначален ползвател, а след това същия сключва други договори с други лица -последващи ползватели. Такива са филморазпространителите, телевизионните организации, производителите на видеокасети и DVD.

Договорите от първата група обикновено предвиждат задължение на автора да създаде нещо, което е във връзка с бъдещия филм и да предостави на продуцента изключителното право за използване на филма по различни начини, а за продуцента - да заплаща възнаграждение, по начини, които бяха вече разгледани в точка З. Законът приема, че ако не е уговорено изрично друго, авторът предоставя на продуцента, както за територията на страната, така и за всяка друга територия изключителното право:

а/ да размножава филма;

б/ да го прожектира публично в киносалоните;

в/ да го излъчва по ефирната или да предава по кабелната телевизия;

г/ да го възпроизвежда върху видеоносители и да ги разпространява, което означава да може да ги продава, дава под наем, изнася в чужбина;

д/ да извършва редица спомагателни действия, които са насочени към улеснения за възприемането на филма и по-точно да преведе текстовете, да дублира филма и да субтитрира кадрите.

Това е максимално широката гама от права, които е нормално и обичайно да притежава продуцентът. Тази гама, по желание на страните може да бъде частично стеснена или разширена.

Макар и непредвидено в закона, обичайно е в тези договори да бъде включена клауза, която задължава автора да съобрази своя принос евентуалните изисквания, понякога допълнителни, които могат да предявят другите партньори създаването на филма. Всеки филм е плод на творческите усилия на много хора и не е възможно да се мине без някои художествени компромиси. Най-сложни и деликатни са взаимоотношенията между продуцентите и режисьора. Безспорно режисьорът е основната творческа фигура при създаването на един филм и е нормално той да има отношение към дейността на останалите творци, към подбора на актьорите, към декора и т.н., но последната дума принадлежи на продуцента.

Законът предвижда още някои императивни разпоредби, свързани с изпълнението на тези договори. Ако в течение на създаването на филма някой от авторите се откаже да завърши своята част или не може да я завърши по независещи от него причини, той не може да възпрепятства използването на извършената от него работа за завършване на произведението. Това не го лишава от авторско право върху извършеното с всички произтичащи последици.

Един филм се счита за завършен, по смисъла на закона, когато по споразумение между режисьора и продуцента бъде установен окончателният му вариант. Всякакви изменения на окончателния вариант чрез добавяне, премахване или промяна на някои от елементите му изискват съгласието на режисьора и продуцента.

Пет години след датата на разгласяването на произведението продуцентът или лицата, които са станали собственици на изходните материали в окончателния им вариант са длъжни да депозират тези материали в Националната филмотека. Разбира се, това депозиране не означава прехвърляне на собствеността върху тези материали, нито пък включва някакво предоставяне на авторски права. Прави се единствено с цел да се съхранят тези изходни материали при подходящи условия. Разпоредбата се отнася изрично само за филми, чиито продуцент е българско физическо или юридическо лице.

Втората група - последващите договори са тези, които първоначалният ползвател- продуцентът сключва с последващите ползватели. Продуцентът обикновено няма /освен ако самият той не представлява телевизионна организация/ на разположение техническите средства, които да доведат филма до зрителя. Затова той трябва да го предостави на тези, които се занимават именно с това. Предоставяйки им копие от филма като вещ, продуцентът не може да не им отстъпи и необходимата част от авторското право, което ще им позволи да осъществяват законно публичните прожекции, излъчването по телевизията и разпространението на видеокасети с филма. Той може да го стори обаче само доколкото самият е придобил тези права по силата на разгледаните първоначални договори с авторите. Естествено, ако е придобил не всички възможни за случая права, а само някои, той ще може да сключва последващите договори само за тези права. Освен това преотстъпва, обичайно със същия договор и правата, които е придобил оригинерно, като продуцент.

Продуцентът е длъжен да уведомява авторите, но не всички, а само основните, т.е. режисьора, сценариста и оператора, в едномесечен срок, писмено, за всеки последващ договор.

Самият договор с последващите ползватели не е задължително да бъде непременно и в писмена форма.

Нормално е всеки последващ ползвател да се задължи да заплати на продуцента възнаграждение за получените права. Независимо от него, те дължат и отделно възнаграждение на част от авторите, като този въпрос бе вече разгледан подробно по-горе.

Както бе вече казано в началото, всякакво използване на филм след 01.01.2001г. изисква съгласието на основните автори. За филмите, създадени след 1993 г. се предполага, че това е сторено с договорите, които тези автори би трябвало да имат със съответния продуцент. За филмите създадени преди 1993 г. обаче нещата стоят по-особено. Наличните договори между авторите и студиите-производителки или БНТ, са правени при условията на друг закон. Те не можеха да предвиждат изплащане на възнаграждения на авторите при използването, на филма, защото тогавашният закон изрично забраняваше това. Освен всичко друго, тези договори са и с изтекъл срок на действие, тъй като законодателството отпреди 1993г. допускаше предоставяне на авторски права най-много до пет години. Ето защо е необходимо ново договаряне. Контрагент като продуцент по тези нови договори в повечето случаи вече е Националният филмов център. Очевидно не е възможно НФЦ да уреди тези договорни отношения за всички стари филми, които текущо се използват, главно от БНТ, за един ден. Затова и законът дава гратисен срок до 01.07.2001 г., в който такива филми могат да се използват без договор, но срещу заплащане на възнаграждение, чрез "Филмаутор", респективно "Музикаутор".

До тази дата би трябвало "Филмаутор" да сключи генерален договор най-напред с БНТ, а след това и с другите телевизии, на основата на които ще се развиват отношенията между авторите и ползвателите и след тази дата. Друг път, на практика, няма.

7.Защита на авторските права

Нарушенията на авторското право върху филмите, а също и на сродното право на филмовия продуцент се наказват на няколко основания.

От 1995г. в Наказателния кодекс е включен текст /чл.172 "а"/, според който записването, възпроизвеждането, разпространението, излъчването, предаването чрез техническо средство или използването по друг начин на чуждо произведение, а значи и на чужд филм, без необходимото по закон съгласие на носителя на авторското право или на съответното сродно право, се наказва с лишаване от свобода до 3 години и глоба от 1000 до 3000 лв. Ако деянието е извършено повторно или са причинени значителни вредни последици, наказанието е лишаване от свобода от 1 до 5 години и глоба от 3000 до 5000 лв. Това престъпление се нарича от теорията контрафакция. В маловажни случаи деецът се наказва по административен ред от органи на Министерство на културата. В такива случаи наказанието е от 200 до 2000 лв., а при повторно нарушение глобата е от 1000 до 5000 лв. При системни нарушения, местата в които те се извършват, се запечатват за срок от З до 6 месеца.

Вторият престъпен състав, предвиден по Наказателния кодекс в областта на авторското право е т.н. плагиатство. Плагиатор е този, "който издава или използва под свое име или под псевдоним чуждо произведение на науката, литературата или изкуството или значителна част от такова произведение" /чл.173/. За такива случаи е предвидено наказание лишаване от свобода до 2 години или глоба до 10 лв., както и обществено порицание.

Наказателният кодекс предвижда и трети престъпен състав в тази област - т.н. натрапено съавторство /чл.174/. Наказуемото деяние се състои във включване като съавтор на произведение на науката, литературата или изкуството на лице, което не е взело участие в творческата работа по неговото създаване. Деецът трябва сам да се е включил като съавтор и то като е използвал служебното си положение. Предвиденото наказание е лишаване от свобода до 2 години или глоба до 10 лв., както и обществено порицание.

За започване на процедура по установяване на нарушението и наказване на виновния е необходим сигнал до Прокуратурата или до Министерството на културата.

Лицето, което счита, че е било увредено от нарушаването или неспазването на някое от авторските му или сродните на тях права по ЗАПСП има възможност и да се обърне към съда с един или няколко от следните граждански искове:

  1. Иск за обезщетение на понесените вреди;
  2. Иск за преустановяване на неправомерно използване;
  3. Иск за изземване от употреба на презаписващите, декодиращите и възпроизвеждащите устройства, използвани изключително за извършване на нарушенията;
  4. Иск за придобиване на иззетите екземпляри и/или на негативите, матриците, клишетата и др.подобни, предназначени за възпроизвеждане на тези екземпляри;
  5. Иск за установяване кой е създател на дадено произведение и кой е продуцент на даден филм;
  6. Иск за неоснователно обогатяване, произтичащо от неправомерно изплатени възнаграждения;
  7. Иск за собственост на лента, върху която е фиксиран филм.

В една искова молба могат да се акумулират няколко от горепосочените искове.

Добре е да се знае, че след изменението си през 2000г. ЗАПСП предвижда възможност редовно регистрираните в съда и в Министерствона културата организации за колективно управление на правата да могат да представляват своите членове пред всички правораздавателни и административни органи при защитата на поверените им за управление техни права.

8.Права с международен елемент

Разпоредбите на ЗАПСП, отнасящи се до авторските права, се прилагат по отношение на:

а/ филмите, чиито автори са граждани на Република България или лица, които имат постоянно местожителство в нея, независимо къде е бил той използван за първи път;

б/ филмите, чиито автори са граждани на държава, с която България е обвързана с международен договор в областта на авторското право или лица, които имат постоянно местожителство в такава държава, независимо къде филмите са били използвани за първи път.

Такива държави са 142-те страни-участнички в Бернската конвенция за закрила на литературните и художествени произведения, подписана през 1886 г. България се е присъединила към тази конвенция през 1921 г. Освен това, нашата страна е обвързана с още 6 държави посредством Универсалната конвенция за авторско право на ЮНЕСКО, подписана през 1952 г. За нас тя действа от 1975 г. Това прави общо 148 държави, обхващащи преобладаващата част от земното кълбо Чуждестранните носители на права имат у нас тези права, които нашият закон предоставя на българските граждани.

Прилагането на ЗАПСП по отношение даден филм означава, че само по този закон ще се определи:

  1. Какви точно произведения ще се закрилят;
  2. Кой ще е носител на авторското право;
  3. Условията за възникване на авторското право;
  4. Обемът на предоставените права;
  5. Условията за прекратяването им;
  6. Срокът на закрила;
  7. Режимът за свободно използване;
  8. Защитата срещу неправомерни посегателства.

По отношение определянето на субекта на правото обаче законът допуска в някои случаи отклонение от така изложената схема. Когато се касае за филми, създадени от граждани на чужди държави, носителят на авторското право се определя по съответния чуждестранен закон. Има се предвид, че в САЩ, Великобритания и на много места извън Европа, авторското право върху филми оригинерно принадлежи на продуцента. В континенталната част на Европа този въпрос е уреден както у нас, но без операторът да е в числото на авторите.

Изложените правила се прилагат и в случаите на копродукции. Ако режисьорът, сценаристът и операторът на такъв филм или който и да е от тях са български граждани, именно те ще се считат на наша територия като носители на авторското право върху него. Ако обаче и тримата са чужди граждани, за носител на авторското право ще се счита това лице /или лица/, който се признава за такъв според чуждестранния закон.

Досажно правата на филмовите продуценти, в смисъл на паралелни сродни права, ЗАПСП се прилага по отношение на:

а/ Оригиналите и копията, получени в резултат на първоначален запис на филм, осъществен от граждани на Република България или от юридически лица, чието седалище се намира на нейна територия, независимо къде са били осъществени;

б/ оригиналите и копията, получени в резултат на първоначален запис на филм, ако записът е бил осъществен за пръв път от чуждестранни лица на българска територия.

За разлика от другите обекти на сродни права, оригиналите и копията, получени в резултат на първоначален запис на филм, осъществен извън така упоменатите случаи, не се ползват със закрилата на ЗАПСП като обект на сродно право на филмовия продуцент, тъй като няма международен договор между България и която и да е друга държава в тази област. Всъщност, международна конвенция относно правата на филмовите продуценти засега въобще няма.

 

Автор: Георги Саракинов - доктор по право.