Паралелен внос. Понятие.
Паралелният внос представляват продукти, внесени в една страна-членка от друга и пуснати на пазара в страната-членка на предназначение извън официалните канали на производителя или лицензирания дистрибутор. Паралелният внос обикновено се появява, когато ценовите нива за сходни продукти между две страни-членки значително се различават в резултат или на национално регулиране, или на политиката на производителите. Това създава стимул за търговците да купуват продукти в страната-членка, където те са с по-ниска цена, и да ги продават в страната-членка, където те са с по-висока цена - на цена, която позволява на търговеца да осъществи печалба.
Паралелният внос в България е разрешен. До този правен извод води Тълкувателно №1/2008г. на ВКС относно паралелния внос, касаещо търговските марки. Паралелният внос може да се осъществява на правно основание само в конкретни хипотези. Те са мотивирани точно и ясно от ВКС, както следва:
Паралелният внос предполага използването в търговската дейност на оригинални стоки от трето лице. Липсата на изчерпване на правото върху марка към момента на вноса представлява накърняване на правомощието по разпореждане с марката - чл.22 ЗМГО. Правата на притежателя на марката срещу паралелния вносител и срещу всяко трето лице, извършващо търговска дейност по отношение на стоки с неизчерпани права, се реализира чрез институтите на договорното право и извъндоговорната отговорност, а не по реда на специалните искове за нарушение по чл.76 от ЗМГО.
Българският законодател, в съответствие с основните принципи на Директива 89/104/ЕИО, Директива 2008/95/ЕО и Директива 2004/48/ЕО, е регламентирал защитата на притежателя на правото върху марка чрез норми, както от областта на правото върху интелектуална собственост – ЗМГО, така и чрез съществуващата уредба на гражданската отговорност, нелоялната конкуренция и защитата на потребителите. Въведеният различен ред за реализиране на отговорността, в зависимост от оригиналния или неоригиналния характер на стоките, отчита спазването на правилата на конкуренцията по чл.81 и чл.82 ДЕО, възможния непредумишлен характер на действията, накърняващи правата на носителя на марката, както и невъзможността да се злоупотребява с мерки с цел да се защитават пазари и да се предотвратява паралелния внос.
Даденото тълкуване на нарушението на правото върху марка и разрешенията относно обхвата на исковата защита по чл.76 ЗМГО са мотивирали ВКС да приеме, че “осъществяваният без съгласието на притежателя на марката внос на оригинални стоки, знакът на марката върху които е поставен със съгласие на притежателя й, не представлява нарушение на правото на регистрирана марка по смисъла на чл.73, ал.1 във вр. с чл.13, ал.2, т.3 ЗМГО.”.
Липсата на изчерпване на правото не е елемент от фактическия състав на нарушението по чл.73, ал.1 във вр. с чл.13, ал.2, т.3 ЗМГО - т.5. Защитата на притежателя на марката за накърнените му права преди да настъпят правните последици на изчерпването при използване в търговската дейност от трети лица на оригинални стоки се осъществява извън специалните искове по чл.76 ЗМГО - т.6. Противоречивата и неправилна практика на съдилищата се преодолява именно с цитираното тълкувателно решение на ВКС.