Основната дейност на изпълнителната власт е правоприлагаща. Но административните органи притежават и нормотворческа функция, а често и правораздават. Дейността по налагане на административни наказания, осъществявана от изпълнителните органи (ЗАНН), без съмнение е правораздавателна. В нашето законодателство мълчаливо се допуска определени със закон органи от администрацията да налагат наказания вместо съдилищата (чл. 47 ЗАНН). Принципът за разделение на властите изисква правораздаването да се извършва само от съдилища, и то от професионално подготвени за това съдии. Действащата Конституция (К) не предвижда други органи освен съдилищата, които да могат да решават правни (административноправни) спорове.
Според чл. 119 К, правораздаването се осъществява от Върховния касационенен съд (ВКС), Върховния административен съд (ВАС), апелативни, окръжни, военни и районни съдилища. Предвидено е и създаването на специализирани съдилища, каквито са новосформираните административни съдилища, но не се споменават извънсъдебни органи. Член 120 К постановява съдилищата да контролират актовете и действията на административните органи. ВАС осъществява върховен съдебен надзор за точното и еднаквото прилагане на законите в административното правораздаване (чл. 125, ал. 1 К). Член 89, ал. 1 от Закона за съдебната власт (ЗСВ) постановява на административните съдилища да са подсъдни всички административни дела освен тези, които със закон са определени като подсъдни на ВАС. Йерархията на нормативните актове не позволява на закон да допълва конституцията, а тя говори за правораздаване, но осъществавявано само от съдилища [1]. Днес в нашето устройствено законодателство никъде не е уредена изрична възможност административното правораздаване да се извършва от извънсъдебни органи. Въпреки това ние откриваме освен в Закона за административните нарушения и наказания (ЗАНН) и в други закони случаи, при които дейността на административните органи покрива белезите на правораздаването и те удивително напомнят съществувалите в правната ни система до 1991 г. административни юрисдикции. На практика в областта на административното правораздаване действат редица административни юрисдикции, които решават административноправни спорове със сила на присъдено нещо, а решенията им се контролират от административните съдилища и ВАС (понякога по касационен ред, което е и правилното, но в повечето случаи по първоинстанционен ред, като административни актове – ТЕЛК, КЗК). Такъв е и казусът с отдела по споровете, уреден в чл. 54-59 от Закона за патентите и регистрацията на полезните модели (ЗПРПМ - ДВ. бр. 27 от 2 Април 1993 г.).
„Юрисдикция” означава „правораздаване” (от лат. – jurisdictio). Изразът „правораздаване” по-точно изразява понятието юрисдикция, отколкото изразът „правосъдие”. Правораздаването е по-широкото понятие, което обжваща в себе си понятието правосъдие. Юрисдикция може и да не се осъществява от съд в професионален и организационен смисъл. Думата „правораздаване” акцентира върху съдържанието на дейността, а „правосъдие” насочва мисълта (особено на неспециалиста) към органа, който я извършва [2]. В нашата правна теория отдавна е възприето, че правораздаването е решаване на правни спорове със сила на присъдено нещо - както от съдебни, така и от извънсъдебни органи, наричани с общото наименование юрисдикции. Изразът „юрисдикция” се употребява както в смисъл на дейност, така и в смисъл на орган, развиващ такава дейност. Важни са и двата критерия, но решаващ е не кой орган осъществява дейността, а каква по предмет е тя. Щом дейността представлява решаване на правен спор със сила на присъдено нещо, тя без съмнение е правораздавателна, независимо дали е извършвана от съдебни или извънсъдебни органи [3].
П. Стайнов подразделя особените юрисдикции в областта на администрацията на наказателни и отменителни. Първите упражняват адмитинистративнонаказателно правораздаване, налагат административни наказания, а вторите разглеждат жалби срещу административни актове. Названието „отменителни юрисдикции” е не съвсем точно и в известна степен условно, тъй като процесът, осъществяван от тях, в повечето случаи не е контролно-отменителен, а по същество. Една от характерните особености на правораздавателния контрол, осъществяван от особени административни юрисдикции е, че той се упражнява винаги на специално основание и се отнася по начало само до онези административни актове, които са изключени от приложното поле на „общата клауза”. Те правораздават на основата на „специалната клауза”. Административната юрисдикция предполага винаги една установена от закона подсъдност специално за нея, а не компетентност в резултат на делегиране или друго прехвърляне на функции. При правораздавателния контрол, упражняван на основатат на специалната клауза, се прилагат на общо основание правилата на съдебния контрол, а и другите правила на съдопроизводството, придвидени в АПК и ГПК, доколкото няма правила, които ги заместват, предвидени в специалния нормативен акт, по който се извършва контролът. В едни случаи административните юрисдикции се произнасят като контролно-отменителни инстанции, без да могат сами да решават спорния въпрос по същество. Но тяхното предназначение обикновено е да разрешават в качеството си на спезиализирани правораздавателни инстанции окончателно и по същество спора за субективни права, засегнати от един административен акт, издаден от ведомство, към което те са изградени. Да се произнасят по същество означава, че пред административната юрисдикция участващите в делото могат да изнесат всички видове доказателства, че пред нея могат да се подложат на преценка всички факти, чието установяване е необходима за решаването на делото. По този начин административната юрисдикция може да постанови, в случай, че уважи жалбата, не само отмяна, но дори и изменение съдържанието на обжалвания акт, за да го съобрази направо чрез самото правораздавателно решение със закона, въз основа на доказаните пред нея положения [4]. Предмет на разглеждане от административната юрисдикция остава в действителност предметът, разгледан и решен от обжалвания административен акт.
Преценката дали производството пред юрисдикцията да бъде контролно-отменително, или по същество, се прави от законодателя. Тази преценка е обусловена от характера и вида на самите актове на държавно управление, които се оспорват пред правораздавателния орган. В нашата правна доктрина е единно становището, че в повечето случаи е трудно да се установи кога един орган или служба в администратцията упражнява изпълнително-разпоредителна подзаконова дейност, а кога правораздава като административна юрисдикция. Затова при отграничаването на административните юрисдикции водещ е не организационният елемент (организационно административните юрисдикции спадат към администрацията), а функционалният – естеството на функцията, която се упражнява в случая. Деликатността и трудността на това разграничение се състои в това, че и администрацията и правораздаването са подзаконови дейности. Обикновено законодателят не нарича тези субекти изрично „юрисдикции”, а им дава най-различни названия, подобни на тези на административните формирования (комисии, отдели, съвети и др.). Особените юрисдикции винаги се създават с нормативен акт. Наличността на една административна юрисдикция ще се установи във всеки конкретен случай според белезите на откъснатост от активната администрация и обособяване в отделна съдебна власт [5].
Производството пред административните юрисдикции се определя като правораздавателен процес, който се образува и протича пред установени от специален закон служебни места (комисии, отдели, съвети и др.) и лица (еднолични органи на администрацията, на обществените организации и др.) с предназначение да се разреши от тях един конткретен административно-правен спор [6]. П. Стайнов извежда четири „главни” елемента на правораздаването, а оттам и на особените юрисдикции – 1. правен спор, който трябва да бъде разрешен; 2. надлежно сезиране; 3. елементарно състезателно производство, което трябва да се следва и 4. независимост в решаването [7]. Според Ж. Сталев, за да бъде един орган юрисдикция, необходимо е актовете, издавани от него, да са правосъдни, юрисдикционни, като: 1. предпоставят един правен спор и се свеждат в произнасяне по този спор, в неговото решаване; 2. решаващият орган не е страна по спора, не е субект на спорното правотношение, а трето, чуждо на спора лице и 3. актът, с който се разрешава спорът, има сила на присъдено нещо [8]. И. Дерменджиев заключава, че за да бъде административната юрисдикция праворздавателен орган, трябва да съдържа следните необходими елементи: 1. посочен изрично в закона властнически орган (най-често орган на самата администратиция, прикрепен към съответното ведомство), който се намира вън от системата на съдилищата; 2. възможност да бъде сезирана с правен спор или оспорване, свързани с дейността на администрацията; 3. наличност на едно елементарно съзтезателно производство, което се следва пред нея и 4. независимост и самостоятелност в решението на конкретните казуси, с които е сезирана. При наличността на всички тези елементи административната юрисдикция действа като представител на съдебната власт и нейните решения имат действието на съдебни решения. Единственото съществено различие е, че организационно тя се намира в административната система на държавния апарат, което дава основание да се говори в случая за „квази правосъдие” [9].
К. Лазаров, като анализира и обобщава юриспруденцията по въпроса, извежда шест основни белега (елемента) на правораздавателната дейност, за да се отграничи понятието правораздавателен акт от другите юридически актове и най-вече от административния акт и да се разпознае функцията на особените административни юрисдикции като правораздавателни органи вън от съдилищата:
1. правораздаването е дейност по разрешаване на правен спор;
2. спорът не се повдига служебно от правораздавателния орган, а от друг правен субект чрез съответно сезиране;
3. разглеждането на спора става с участието на страните, при следване на състезателно производство;
4. решаващият орган не е страна по спора, не е субект на спорното правоотношение;
5. правораздавателният орган решава спора самостоятелно и независимо;
6. актът, с който се разрешава спорът, има сила на присъдено нещо.
Тези основни елементи на понятието правораздаване се наблюдават обикновено при всеки случай на особена административна юрисдикция, но е възможно, макар и като рядко изключение, някой от тях да липсва и въпреки това административната юрисдикция да си остава правораздавателен орган и актът и́ – крайна цел на производството – правораздавателен [10].
Същите елементи откриваме във фигурата на отдела по споровете, предвидена според ЗПРПМ като инстанция за обжалване на административни актове (решения), издавани от Патентното ведомство. Петентното ведомство на Република България е национален държавен орган за правна закрила на обектите на индустриална собственост (чл. 79, ал. 1). Патентното ведомство е независимо в своята дейност, като неговите окончателни решения по закрила на обектите на индустриална собственост се обжалват в съда по съответния ред (чл. 79, ал. 4). Основните дейности и правомощия на Патентното ведомство са изчерпателно изброени в чл. 80: … т. 3 разглежда спорове по решенията на експертизата, искания за обявяване недействителност на защитни документи и за предоставяне и прекратяване на принудителни лицензии; т. 4 обявява недействителност, предоставяне и прекратяване на принудителни лицензии и зависимост на защитни документи; … т. 8 предвижда и нормотворчески функции - издаване на наредби, инструкции и тарифи.
1. Правораздаването е дейност по разрешаване на правни спорове, а административното правораздаване - по разрешаване на административно-правни спорове. Същността на административноправния спор е в това, че между гражданина (или организацията) и административния орган съществува разногласие относно прилагането на нормата на материалното право, определяща поведението, правата и задълженията на участниците в административното правоотношение. Пред правораздавателния орган може да се повдига само спор за законосъобразност. Административноправният спор се характеризара с това, че едната страна по него винаги е административен орган (или оправомощен да действа като такъв). Глава пета „Спорове” от ЗПРПМ представя реда за разглеждане на споровете. Споровете във връзка със създаването, закрилата и използването на изобретенията и полезните модели се разглеждат и решават по административен, по съдебен или по арбитражен ред (чл. 54). Пред отдела по спорове се обжалват решенията на експертизните отдели на Патентното ведомство за откази за издаване на патенти, прекратяване на производства по заявки за патент, по регистрация на полезен модел, отказ за регистрация на полезен модел, искания за обявяване недействителност на издаден патент, за заличаване регистрацията на полезен модел, за предоставяне и прекратявяне на принудителна лицензия (чл. 55, ал. 1 и 2). Без съмнение това са административноправни спорове, тъй като от едната страна стои административен орган в лицето на ексепертизния отдел (предвиден в чл. 82, ал. 1, т. 1), а от другата - гражданин или организация като заявител по смисъла на закона (чл. 13). Налице е правен спор, тъй като заявителят твърди, че има право по закон или че е нарушен законът, а административният орган отказва да възприеме това твърдение и да се съобрази с него като издаде патент, регистрира полезен модел, обяви недействителността на издаден патент, заличи регистрация на полезен модел и т.н. Изискването да е налице повдигнат спор, за да има проява на юрисдикция, показва също така, че при правораздавателната дейност се касае винаги правораздавателният орган да се произнесе за нещо, което е станало в миналото. Във всички случаи, при които отделът по споровете е оправомощен да се произнася, той разглежда правоотношения между заявителя и експертизния отдел, вече възникнали назад във времето.
2. За да може да се развие от един правораздавателен орган дейност, която да бъде юрисдикционна, той трябва да бъде надлежно сезиран от гражданин, от органицзация или от служебно лице с искане за разрешаване на правен спор. Необходимостта от сезиране е абсолютно условие, основен елемент на правораздавателната дейност. Ако то не е налице, ако органът на администрацията, дори и да разрешава някакъв спор, прави това по свой почин (производствата пред администрацията могат да започват и по инициатива на компетентния орган), без някой да го сезира, взетото решение няма да представлява упражняване на правораздавателна дейност, а ще представлява административен вътрешноведомствен контрол. Може да се сметне, че е налице надлежно сезиране, когато: е извършено при спазване на процесуалните разпоредби относно начина за сезиране (срок, форма, реквизити на акта – юридически израз на сезирането); изхожда от субект, който е нормативно овластен да го извърши (сезирането да изхожда от такъв правен субект, който влиза в кръга на субектите, овластени от правна норма да повдигат административноправни спорове относно дадена категория актове); повдига се един административноправен спор, чието разрешаване се иска; сезираният правораздавателен орган трябва да е компетентен да разгледа и реши спора [11]. Административната юрисдикция може да се произнесе само по въпрос, с който е сезирана. Когато се отнася за оспорване на административни актове, сезирането става с жалба. Жалбата е акт, чрез който едно лице (гражданин или организация) или друг административен орган сезира особената юрисдикция с един спор, като иска от нея да разреши спора и да даде правна защита чрез отменяне на незаконния акт. Административната юрисдикция не може да се самосезира и по свой почин да започва един процес. В чл. 56 ЗПРПМ предвижда производствата пред отдела по споровете да започват по жалба или искане от заинтересованите лица в точно определени в закона срокове. Никъде в закона не е предвидено производствата в глава пета да започват по инициатива на отдела по споровете, пред който се развиват. Жалбата и искането се подават направо в отдела по споровете от заинтересованите лица (чл. 56, ал. 1). Изискването за личен и пряк правен интерес се поставя при всички видове правораздавателна дейност. В административния процес жалбоподателят трябва да има правен интерес от обжалването на административния акт. Именно това трябва да е имал предвид законодателят, когато е казал, че жалба в отдела по споровете се подава единствено от заинтересованите лица (чл. 56, ал. 1). Когато отделът по споровете бъде надлежно сезиран с редовна жалба или искане (за някой от споровете, посочени в чл. 55) от лице, което има право на това, той е длъжен да открие производството, за да издаде съответно правораздавателно решение (деволутивен ефект на жалбата). Отделът по споровете не може да отговори с мълчание на подадената жалба и това да се сметне за мълчалив отказ (след изтичане на определения срок). Мълчаливи правораздавателни решения не съществуват. Отделът по споровете първоначално трябва да провери допустимостта на жалбата – дали жалбоподателят е заинтересовано лице по смисъла на чл. 56, ал. 1; дали е спазен срокът за обжалване (чл. 56, ал. 1 и 2); дали той е компетентният орган и дали спорът е един от тези, посочени в чл. 55; липса на присъдено нещо по спора. Жалбата и искането се оставят без последствие при неспазване на съответния срок (чл. 56, ал. 4).
3. Правораздавателният акт изисква разрешаването на спора и установяването на обективната истина да бъдат обезпечени чрез следването на едно поне елементарно състезателно производство. В отговор на жалбата правораздавателният орган не може да развие произволна дейност, за да разреши спора, а е длъжен да следва определено и уредено от закона състезателно производство, като гаранция за защита правата и интересите на участниците в процеса. Производството е предвидено и уредено от законодателя, за да може да се стигне до правилно разрешаване на повдигнатия спор. Процесуалните правила са гаранции, установени както в полза на държавата и правовия ред, така и в интерес на участващите в производството. Състезателността в административния процес предполага еднаква възможност за всяка от страните да изложи своята теза, да посочи факти и представи доказателства в нейна подкрепа, да вземе отношение по тезата на другата страна, по допустимостта на сочените от нея доказателства, а след събирането на доказателствата - по доказателствената им стойност, да навежда доводи в подкрепа на своята теза и за опровергаване на противоположната, изобщо да вземе участие във всички процесуални действия, насочени към изясняване на спора от фактическа и правна страна [12]. Принципът при особените юрисдикции е, че няма и не може да има само една форма на правораздавателно производство. Общо правило при правораздаването е, че според случая, според естеството на делата се налага да се установява от самия закон един или друг вид производство повече или по-малко сложно с повече или по-малко изисквания за форми, за да се стигне до установяване на обективната истина и до произнасяне на решението. Основни процесуални форми, които се срещат във всички процесуални производства и без които не можем да говорим за правораздаване, са: установен състав и компетентност; сезиране; състезателност; изискване за мотивиране на правораздавателния акт; задължение за изслушване на заинтересованите лица; недопускане правораздаващият орган да издаде решение не в пълен състав, а в условията на кворум; независимост в решаването. Когато процесът се развива пред административни юрисдикции, състезателността и принципите за участие на страните в производството и за разглеждане на делата публично и устно търпят известно ограничение. В чл. 57 откриваме точно определени спезиализирани състави на отдела по споровете, натоварени с изрична компетентност да разглеждат производствата по тази глава. В тях участват както администратори, така и юристи (чл. 57, ал. 2), което подсилва праворазадавателния им характер. Съставът на една административна юрисдикция винаги е точно установен в закона. За да бъдат редовни, съдебните решения на една административна юрисдикция трябва да бъдат взети в законния и́ състав. Решението на административна юрисдикция, взето при непълен или при нередовен състав или при неправилно заместване (ако заместване е предвидено в специалния закон), ще е неправомерно и ще подлежи на отмяна по касационен ред поради съществено нарушение на производствено правило. Член 58 ни представя едно елементарно производство, предвиждащо участието и излушването на заинтересованите страни; допускане и събиране на писмени и устни доказателства и предоставяне на възможност на всички заинтересовани да се запознаят с тях (ал. 2 и 5); право на отговор на страните (ал. 2); изчерпателно установени правомощия на правораздаващия орган при решаване на спора (ал. 3 и 5); запознаване на страните с решението на отдела по споровете и изпращане на копие от решението с оглед възможността за следващо инстанционно оспорване (ал. 7). Видно е, че разглеждането на споровете, предвидени в глава пета от ЗПРПМ се провежда с участието на страните и при следване на състезателно производство. На заинтересованите е предоставена възможност да запознаят правораздавателната инстанция със своите искания и възражения и с фактите и доказателствата, които ги подкрепят. При мълчание на законодателя относно някои елементи на правораздаването, следва да се прилагат по аналогия разпоредбите на АПК и субсидиарно ГПК. Трябва да подчертаем, че в съвременното административно законодателство се налага приниципът за все по-пълна и подробна процесуална регламентация на административната дейност на държавните органи, подобно на процесуалните правила в правораздаването. Но още веднъж ще напомним, че една дейност се определя като правораздаване и същевременно се отличава от други държавни дейности, включително и изпълнително-разпоредителната, когато съдържа кумулативно всички изброени по-горе основни елементи.
4. Решаващият орган не е страна по спора, не е субект на спорното правоотношение. Законът трябва ясно да е обозначил, че един контролен орган се произнася като независима админидстративна юрисдикция, действа само като правораздавателен орган. Иначе ще сме изправени пред вътрешноведомствен административен контрол. Обособяването на самостоятелен орган, спезиализиран в разглеждането на административноправни спорове, е сигурен белег, че сме изправени пред правораздавателен, а не вътрешноведомствен контрол. По тази причина не може да се оправомощи с правораздавателна функция самият орган, който е издал обжалвания акт – той не може да се очертае като особена юрисдикция имено поради това, че е страна, субект по спорното правоотношение. Наличието на този елемент в правораздавателната дейност на отдела по спорове към Патентното ведомство се гарантира, макар и не напълно, с разпоредбата на чл. 82, ал. 1, коята казва, че за осъществявяне на предвидените в този закон дейности се създават задължително основни отдели, един от които е отдел „Спорове”. (т. 2). Административните юрисдикции организационно не са откъснати от администрацията, но са обособени от органите на активната администрация и, функционално погледнато, развиват една дейност, независима от активната администрация. Трябва да предположим, че именно това е имал предвид законодателят, като е обособил самостоятелен отдел по споровете в рамките на Патентното ведомство.
5. Трудно е да определим дали отделът по спорове като правораздавателен орган решава споровете, с които е сезиран, напълно самостоятелно и независимо, като се има в предвид, че неговите решения се утвърждават от председателя на Патентното ведомство (чл. 58, ал. 6). Самостоятелност в решаването означава, че в своята дейност органът не може да бъде насочван от по-горестоящи органи на йерархически контрол. Дори и когато административната юрисдикция е съставена само от администратори (чиновници), тя си остава пак правораздавателен орган и не е включена в стълбицата на йерархическо подчинение за съответното учреждение [13]. Все пак никъде в закона не е упомената възможност за йерархична намеса на висшестоящи органи в работата на отдела по спорове, а и неговите решения не подлежат на вътрешноведомствен контрол по административен ред пред по-горен орган (с изключение на случаите, посочени в чл. 59, ал. 2), а се оспорват единствено пред административните съдилища по съдебен ред. При издаването на своето решение правораздавателната инстанция, както и всеки съдия, изхожда само от закона и от своето вътрешно убеждение и правосъзнание. Едно подчинение на административната юрисдикция на отделни заповеди или на служебни указания на ведомственото началство във връзка с производството по решаване на делата ще доведе до нарушаване на принципа на вътрешното убеждение и съдийската независимост и решението и́ ще подлежи на касационен контрол като незаконосъобразно, в противоречие с процесуалния закон.
6. За да бъде определена една дейност като правораздавателна, необходимо е нейният краен акт, с който се разрешава спорът, да притежава сила на присъдено нещо (res judicata). Силата на присъдено нещо е основният белег на правораздавателния акт, който го отличава от всички други юридически актове. В понятието за сила на присъдено нещо или законна сила се включват два елемента, които, колкото и да са близки, са все пак различни – формална законна сила и материална законна сила. Сила на присъдено нещо е по-специално материалната законна сила, която предпоставя формалната законна сила [14]. Формалната законна сила се изразява в необжалваемост (необорваемост) на правораздавателния акт. Това означава, че акт, влязъл във формална законна сила, е вече по-нататък необжалваем с редовните средства пред друга инстанция. Формална законна сила може да притежава и един административен акт, щом той по силата на законодателна разпоредба е станал окончателен, необжалваем. В случая се говори за „стабилни” административни актове. Разликата е в това, че правораздавателните актове по правило притежават формална законна сила, а административните - само по изключение. Материалната законна сила означава, че решението, за което се казва, че е встъпило в законна сила, ликвидира окончателно спора между участващите в процеса, като изключва възможността за ново правораздавателно разглеждане на същия спор (или оспорване) между същите участващи в процеса лица на същото основание и със същия предмет. Формалната законна сила на решенията на отдела по споровете се извлича от разпоредбата на чл. 59, според който заинтересованите могат да ги оспорват в определен срок пред Административния съд – град София по реда на АПК. Ако този преклузивен срок бъде пропуснат, решенията на отдела по споровете стават необжалваеми. Тук следва важният въпрос по какъв ред трябва да разглежда тези производства Административният съд – град София. Ако се приеме, че отделът по спорове към Патентното ведомство се произнася като административна юрисдикция и неговите решения са правораздавателни актове, то Административният съд – град София следва да разглежда жалбите срещу тях единствено и само като касационна инстанция, контролираща първоинстанционни съдебни решения (чл. 208 АПК). Решенията на административните юрисдикции са първоинстанционни правораздавателни актове и подлежат по право на касационен контрол освен ако такова оспорване е изрично изключено в специалния закон. Материалната законна сила на решенията на отдела по споровете следва от заключението, че след като се произнесе тази инстанция, нейните решения от тук нататък подлежат единствено на съдебен контрол (чл. 59). Отделът по споровете е приключил производството и се е десезирал с него. Той повече не може да се занимава с административноправния спор и да издава ново решение. След обявяването му правораздавателният акт става неоттегляем. За да може авторът да оттегли един правораздавателен акт, е нужен изричен законов текст, който да позволява това. При административните актове принципът е обратен – такъв текст трябва, за да ограничи или пресече съвсем възможността за оттеглянето им. Отделът по споровете не може да оттегли или да преразгледа обявеното от него решение. Ако анализът на правната природа на един акт ни доведе до извода, че този акт не се ползва със сила на присъдено нещо, това е абсолютно сигурен критерий, че дейността, чиито израз е актът, не е правораздавателна.
Административните органи са задължени да се съобразяват при изплълнение на своята дейност с решенията на административната юрисдикция. Те не могат и да ги отменят.
В заключение само ще споменем, че ЗПРПМ предвижда председателят на Патентното ведомство да правораздава като наказателна юрисдикция, налагайки административни санкции чрез наказателни постановления, подлежащи на обжалване по реда на ЗАНН (чл. 84, ал. 3). Този въпрос обаче не е предмет на нашето изследване и ще го оставиме засега без внимание.
Изводът, който следва да се направи, е, че въпреки този и други подобни случаи, особенните административни юрисдикции не са предвидени в Конституцията и в устройствените закони на България. Трябва да се считат за отменени всички съществували и действали до 1991 г. особени юрисдикции. Мълчаливото им съществуване и действие не намира подкрепа в законодателството. Новата Конституция изключи създаването на несъдебни правораздавателни органи, като прогласи принципа за пълнота на правораздавателната компетентност на съдилищата и заварените от Конституцията особени юрисдикции трябва да се считат за отменени от самата нея - § 3, ал. 1 от преходните разпоредби [15]. За разлика от съдилищата, при особените юрисдикции опасността е във възможността у администрацията да се създаде навик постоянно да променя по законодателен ред както техния състав, така и компетентността им с цел да се злоупотребява с тях. Правораздавателната власт, какъвто и да е нейния предмет, не трябва да се упражнява от тези, които изпълняват административни функции. От друга страна практически неудобно и неефективно е за администратора едновременно да бъде съдия и страна в делото, което трябва да разгледа. Още повече, че да се облече самата идминистрация в съдебна функция винаги е било рисковано, защото тогава излиза, че деецът ще съди сам себе си. А нали във всеки спор между двама трябва да има и един трети, неутрален – един съдия.
През всички години след освобождението (1878 г.) особените административни юрисдикции запълват празнината, оставена от липсата на общи еднообразни местни административни съдилища, които да обхванат всички случаи на административноправни спорове, възниквали в нашата правна действителност. Днес след като в правната ни система се създадоха и заработиха самостоятелни административни съдилища начело с ВАС, въпросът за ролята, необходимостта и правната обоснованост на административните юрисдикции е още по-актуален.
Автор: гл. ас. д-р по административно право и процес Боян Тодоров Георгиев
БЕЛЕЖКИ
1. За разлика от Конституцията на НРБ от 1971 г., която в чл. 126, ал. 2 казва: „За определени видове дела могат да се създават със закон и други правораздавателни органи.”
2. Лазаров К., Въпроси на административния процес, С., 1978, с. 26.
3. Хрусанов Д., За целта и задачата на административното правораздаване, В: Съвременно право, С., 1998, кн. 1, с. 18-26.
4. Вж. Стайнов П., Административно правосъдие, С., 1936, с. 641.
5. Ангелов А., Процесът за отмяна, С., 1939, с. 43.
6. Дерменджиев И., Административен процес на НРБ, С., 1981, с. 170.
7. Стайнов П., Особените юрисдикции в областта на администрацията, С., 1956, с. 18.
8. Сталев Ж., Особени юрисдикции, В: Социалистическо право, С., 1954, кн. 5, с. 17-19.
9. Дерменджиев И., Административен процес на НРБ, С., 1981, с. 170.
10. Лазаров К., Въпроси на административния процес, С., 1978, с. 33.
11. Пак там, с. 57.
12. Пак там, с. 92.
13. Стайнов П., А. Ангелов, Ръководство по административно правосъдие, С., 1943, с. 123.
14. Стайнов П., Особените юрисдикции в областта на администрацията, С., 1956, с. 55.
15. Сталев Ж., Българско гражданско процесуално право, С., 2000, с. 65.