РЕШЕНИЕ НА ОБЩИЯ СЪД (шести състав)
12 юли 2012 година
„Марка на Общността — Производство по възражение — Заявка за фигуративна марка на Общността „BASKAYA“ — По-ранна международна фигуративна марка „Passaia“ — Доказване на реалното използване на по-ранната марка — Съответна територия — Член 42, параграфи 2 и 3 от Регламент (ЕО) № 207/2009“
По дело T-170/11
Rivella International AG, установено в Rothrist (Швейцария), представлявано първоначално от C. Spintig, U. Sander и H. Förster, впоследствие от Spintig, S. Pietzcker и R. Jacobs, avocats, жалбоподател,
срещу
Служба за хармонизация във вътрешния пазар (марки, дизайни и модели) (СХВП), за която се явяват г-жа R. Manea и г-н G. Schneider, в качеството на представители,
ответник, като другата страна в производството пред апелативния състав на СХВП, встъпила в производството пред Общия съд, е Baskaya di Baskaya Alim e C. Sas, установено в Grosseto (Италия), за което се явява H. Vogler, avocat, с предмет жалба срещу решение на четвърти апелативен състав на СХВП от 10 януари 2011 г. (дело R 534/2010-4) относно производство по възражение между Rivella International AG и Baskaya di Baskaya Alim e C. Sas,
ОБЩИЯТ СЪД (шести състав),
състоящ се от: г-н H. Kanninen, председател, г-н N. Wahl (докладчик) и г-н S. Soldevila Fragoso, съдии,
секретар: г-жа C. Heeren, администратор,
предвид жалбата, подадена в секретариата на Общия съд на 17 март 2011 г.,
предвид писмения отговор на СХВП, подаден в секретариата на Общия съд на 6 юли 2011 г.,
предвид писмения отговор на встъпилата страна, подаден в секретариата на Общия съд на 27 юни 2011 г.,
след съдебното заседание от 3 май 2012 г., в което вземат участие жалбоподателят и СХВП,
постанови настоящото
Решение
Обстоятелства, предхождащи спора
1 На 25 октомври 2007 г. встъпилата страна, Baskaya di Baskaya Alim e C. Sas, подава заявка за марка на Общността в Службата за хармонизация във вътрешния пазар (марки, дизайни и модели) (СХВП) на основание Регламент (ЕО) № 40/94 на Съвета от 20 декември 1993 година относно марката на Общността (ОВ L 11, стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 17, том 1, стр. 146), изменен (заменен с Регламент № 207/2009 на Съвета от 26 февруари 2009 година относно марката на Общността (ОВ L 78, стр. 1).
2 Марката, чиято регистрация се иска, е следният фигуративен знак:
3 Стоките, за които се иска регистрацията, спадат към класове 29, 30 и 32 по смисъла на ревизираната и изменена Ницска спогодба относно международната класификация на стоките и услугите за регистрация на марки от 15 юни 1957 година и отговарят за всеки от тези класове на следното описание:
– клас 29: „Месо, риба, птици и дивеч; месни концентрати; консервирани, сушени и сготвени плодове и зеленчуци; желета, конфитюри, плодови сосове; яйца, мляко и млечни произведения; хранителни масла и мазнини“,
– клас 30: „Кафе, чай, какао, захар, ориз, тапиока, саго, заместители на кафе; брашно и произведения от зърнени храни, хляб, сладкиши и захарни изделия, сладоледи; мед, меласа; мая, бакпулвер; сол, горчица; оцет, сосове (подправки); подправки; лед“,
– клас 32: „Бира; минерални и газирани води и други безалкохолни напитки; плодови напитки и сокове; сиропи и други препарати за приготвяне на напитки“.
4 Заявката за марка на Общността е публикувана в Бюлетин на марките на Общността № 13/2008 от 31 март 2008 г.
5 На 30 юни 2008 г. жалбоподателят, Rivella International AG, подава възражение на основание член 42 от Регламент № 40/94 (понастоящем член 41 от Регламент № 207/2009) срещу регистрацията на заявената марка, като изтъква вероятност от объркване по смисъла на член 8, параграф 1, буква б) от Регламент № 40/94 (понастоящем член 8, параграф 1, буква б) от Регламент № 207/2009).
6 Възражението се основава на по-ранната международна фигуративна марка, регистрирана на 30 юни 1992 г. под номер 470542 и продължена до 30 юни 2012 г., която произвежда действие в Германия, Испания, Франция, Италия, Австрия и в страните от Бенелюкс, за следните стоки от клас 32: „Бира, ейл и портер; минерални и газирани води и други безалкохолни напитки; сиропи и други препарати за приготвяне на напитки“. Тази марка е възпроизведена по-долу:
7 След като е поканен да представи доказателства за използването на по-ранната марка, на 31 март 2009 г. жалбоподателят уточнява, че поддържа възражението само за германската част от международната регистрация и представя няколко документа като доказателство за използването ѝ в Швейцария. Жалбоподателят се позовава в това отношение на член 5 от Конвенцията от 13 април 1892 г. между Швейцария и Германия относно взаимната защита на патентите, дизайните, марките и моделите (наричана по-нататък „Конвенцията от 1892 г.“). Съгласно тази конвенция използването в Швейцария е равнозначно на използване в Германия.
8 С решение от 8 февруари 2010 г. отделът по споровете отхвърля възражението при липсата на доказателство за използването на по-ранната марка. Той установява, че от представените документи следва, че марката, на която е направено позоваване в подкрепа на възражението, е използвана само в Швейцария, и отхвърля прилагането на Конвенцията от 1892 г.
9 На 7 април 2010 г. жалбоподателят подава пред СХВП жалба срещу решението на отдела по споровете.
10 С решение от 10 януари 2011 г. (наричано по-нататък „обжалваното решение“) четвърти апелативен състав на СХВП отхвърля жалбата, с мотива че доказателствата за реалното използване на по-ранната марка, на която е направено позоваване в подкрепа на възражението, се отнасят само до Швейцария. Апелативният състав приема, че единствената относима правна уредба е Регламент № 207/2009, и по-специално член 42, параграфи 2 и 3 от него, съгласно който по-ранната марка трябва да е била реално използвана в държавата членка, в която е защитена.
Искания на страните
11 Жалбоподателят моли Общият съд:
– да отмени обжалваното решение,
– да осъди СХВП да заплати съдебните разноски.
12 СХВП и встъпилата страна молят Общия съд:
– да отхвърли жалбата,
– да осъди жалбоподателя да заплати съдебните разноски.
От правна страна
13 В подкрепа на жалбата си жалбоподателят изтъква едно-единствено правно основание, като твърди, че е налице нарушение на член 42, параграфи 2 и 3 от Регламент № 207/2009.
14 В началото и на първо място, следва да се приеме, че е безспорно, че искането на встъпилата страна да се представи доказателство за реалното използване на по-ранната марка е направено в производството по възражение.
15 На второ място, трябва да се отбележи, че жалбоподателят не е представил доказателство, че по-ранната марка е използвана в Германия, тъй като доказателствата за използването се отнасят изключително до Швейцария.
16 В това отношение обаче жалбоподателят смята, че доказателството за реалното използване на по-ранната марка в Швейцария е достатъчно, за да послужи в подкрепа на възражението срещу заявената марка.
17 В този контекст жалбоподателят препраща към член 5, параграф 1 от Конвенцията от 1892 г., съгласно който „[в]редоносните последици, които според законодателството на договарящите страни произтичат от обстоятелството, че не е приложено откритие, не е възпроизведен дизайн или модел или в определен срок не е използвана фабрична или търговска марка, не настъпват, ако прилагането, възпроизвеждането или използването е осъществено на територията на другата страна“.
18 В това отношение жалбоподателят твърди, че съгласно Конвенцията от 1892 г. германската част на международна регистрация се счита за „използвана“ в Германия, когато е „използвана“ в Швейцария.
19 Тъй като Конвенцията от 1892 г. е неразделна част от германското право, международната марка, чиято защита се разпростира в Германия, трябва да се преценява само съгласно това право. Според жалбоподателя от това следва, че що се отнася до преценката на доказателствата за използването, съответната територия обхваща и Швейцария.
20 При това жалбоподателят поставя под съмнение възможността да се иска доказателство за реалното използване съгласно член 42, параграфи 2 и 3 от Регламент № 207/2009, що се отнася до международна марка.
21 Общият съд установява, че в случая не се оспорва реалното използване в Швейцария на марката, на която е направено позоваване в подкрепа на възражението. Ето защо е необходимо да се разгледа, на първо място, относимият към настоящото дело въпрос, свързан с териториалния аспект на реалното използване, и на второ място, въпросът за изразеното от жалбоподателя съмнение относно възможността да се иска доказателство за реалното използване съгласно член 42, параграфи 2 и 3 от Регламент № 207/2009, що се отнася до международна марка.
22 На първо място, относно териториалния аспект на използването на марките, и по-специално относно въпроса за коя територия трябва да се представи доказателството за реалното използване на по-ранната марка, необходимо е да се напомни, че в случая става въпрос за общностно производство по възражение. Следователно към посоченото производство се прилагат относимите разпоредби на Регламент № 207/2009, както и тези на Регламент (ЕО) № 2868/95 на Комисията от 13 декември 1995 година за прилагане на Регламент (ЕО) № 40/94 (ОВ L 303, стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 17, том 1, стр. 189), изменен.
23 Общият съд напомня, че член 42, параграф 2 от Регламент № 207/2009 предвижда следното:
„По молба на заявителя притежателят на по-ранна марка на Общността, който е направил възражение, представя доказателства, че през петте години, предхождащи публикуването на заявката за марка на Общността, по-ранната марка на Общността е била реално използвана в Общността за стоките или услугите, за които тя е регистрирана, и на които се обосновава възражението, или че съществуват основателни причини за неизползването, доколкото към тази дата по-ранната марка е била регистрирана преди не по-малко от пет години. При липса на такива доказателства възражението се отхвърля“.
24 Нещо повече, съгласно член 42, параграф 3 от Регламент № 207/2009 „[п]араграф 2 се прилага по отношение на по-ранните национални марки, посочени в член 8, параграф 2, буква а), като се изхожда от това, че използването в Общността е заменено с използване в държавата членка, в която е защитена по-ранната национална марка“.
25 Освен това съгласно правило 22, параграф 3 от Регламент № 2868/95, изменен, доказателствата за използване трябва да се отнасят до мястото, продължителността, обхвата и естеството на използването на по-ранната марка.
26 От цитираните по-горе разпоредби е видно, че въпросите, свързани с доказателството, представено в подкрепа на мотивите на възражение срещу заявка за регистрация на марка на Общността, и въпросите, свързани с териториалния аспект на използването на марките, се уреждат от относимите разпоредби на Регламент № 207/2009, без да се прави препращане към каквито и да било разпоредби на вътрешното право на държавите членки.
27 Противно на твърдението на жалбоподателя, обстоятелството, че може да се направи позоваване на по-ранните национални или международни марки в подкрепа на възражение срещу регистрацията на марки на Общността, не предполага националното право, приложимо към по-ранната марка, на която е направено позоваване в подкрепа на възражението, да е относимо към общностно производство по възражение.
28 Несъмнено при липсата на относими разпоредби в Регламент № 207/2009 или евентуално в Директива 2008/95/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 22 октомври 2008 година за сближаване на законодателствата на държавите членки относно марките (ОВ L 299, стр. 25), националното право служи за отправна точка.
29 Случаят е такъв, що се отнася до датата на регистрация на по-ранна марка, на която е направено позоваване в хода на общностно производство по възражение. Регламент № 207/2009 не позволява да се определи датата, от която по-ранните национални марки се приемат за регистрирани в отделните държави членки, така че този въпрос остава уреден от националното право на съответната държава членка. Освен това, макар националното право да е хармонизирано с Директива 2008/95, от Решение на Съда от 14 юни 2007 г. по дело Häupl (C-246/05, Сборник, стр. I-4673, точки 26—31) следва, че посочената директива не хармонизира процедурите по регистрация на марките, така че държавата членка, в която е била подадена заявката за регистрация, е компетентна да определи момента на приключване на производството за регистрация съгласно собствените си процедурни правила (вж. Решение на Общия съд от 14 април 2011 г. по дело Lancôme/СХВП — Focus Magazin Verlag (ACNO FOCUS), T-466/08, Сборник, стр. IІ-1831, точки 30 и 31 и цитираната съдебна практика).
30 Както обаче следва от изложеното по-горе, случаят не е такъв, що се отнася до определянето на територията, за която трябва да се докаже използването на по-ранната марка. Този въпрос е уреден изчерпателно в Регламент № 207/2009, без да е необходимо препращане към националното право.
31 Съгласно посочените по-горе разпоредби реалното използване на по-ранна марка, независимо дали е общностна, национална или международна, трябва да се докаже в Европейския съюз или в съответната държава членка.
32 Ето защо следва да се отхвърли доводът на жалбоподателя, че апелативният състав е трябвало да вземе предвид член 26 от Gesetz über den Schutz von Marken und sonstigen Kennzeichen (Markengesetz — германският Закон за защита на марките и другите знаци).
33 От друга страна, следва да се отбележи, че хармонизираното право на държавите членки относно марките предполага и задължително използване на марката в съответната държава членка (вж. член 10, параграф 1 от Директива 2008/95). Следва да се отбележи също така, че изискването за реално използване е транспонирано в националното право, като в противен случай се налагат предвидените в посочената директива санкции (член 26 от Markengesetz). В случая обаче е без значение обстоятелството, че във вътрешния си правен ред Федерална република Германия прилага, ако е необходимо, член 5 от двустранната конвенция от 1892 г., която съгласно член 351 ДФЕС не обвързва Съюза.
34 Така в случая, по който е постановено Решение от 13 септември 2007 г. по дело Il Ponte Finanziaria/СХВП (C-234/06 P, Сборник, стр. I-7333, точки 101—103), Съдът приема, че тезата, че притежателят на национална регистрация, който възразява срещу заявка за регистрация на марка на Общността, би могъл да се позове на по-ранна марка, чието използване не е установено, с мотива че по силата на национално законодателство тя представлява „защитна марка“, не е съвместима с член 42, параграфи 2 и 3 от Регламент № 207/2009.
35 Като се има предвид, че в случая националното право е напълно неотносимо, позоваването на жалбоподателя на изложението на мотивите за изменение на Patentgesetz (германският Закон за патентните), на Markengesetz и на други закони, що се отнася до приложимостта на Конвенцията от 1892 г., както и транспонирането на Директивата относно марките в германското право са без значение за решаването на настоящия спор. Същото се отнася и за практиката на Bundesgerichtshof (Федерален върховен съд, Германия) относно тълкуването на правото от националните юрисдикции.
36 Накрая, според жалбоподателя неприлагането на Конвенцията от 1892 г. би нарушило единния характер на марката на Общността в рамките на член 42, параграфи 2 и 3 от Регламент № 207/2009, в случай че поиска пред германската юрисдикция забрана да се използва заявената марка в Германия, като се има предвид, че се прилага германското право, част от което е Конвенцията от 1892 г. Доколкото жалбоподателят счита, че подходът на апелативния състав представлява нарушение на принципа на единния характер на марката на Общността, достатъчно е да се посочат съображения 4 и 6 от Регламент № 207/2009. От тях следва, че националните правни системи и правната система на Общността съществуват съвместно. Освен това, както признава самият жалбоподател, като се позовава на членове 111 и 165 от Регламент № 207/2009, от съображение 3 от посочения регламент е видно, че този принцип не е абсолютен.
37 На второ място, що се отнася до възможността да се поиска доказателство за реалното използване на международна марка, доколкото жалбоподателят счита, че посочената възможност не може да се прилага, поради обстоятелството че в член 42, параграф 3 от Регламент № 207/2009 са посочени само националните марки, Общият съд напомня, че в член 8, параграф 2, буква a) от Регламент № 207/2009 се уточнява какво означават „по-ранни марки“. Съгласно член 8, параграф 2, буква a), подточка iii) по-ранни марки представляват по-специално марките, които са предмет на международна регистрация и които имат действие в дадена държава членка, чиято дата на подаване на заявката е по-ранна от тази на подаване на заявката за регистрация на марка на Общността.
38 Също така член 4, параграф 1 от Мадридската спогодба за международна регистрация на марките от 14 април 1891 година, ревизирана и изменена, както и член 4, параграф 1, буква a) от Протокола относно Мадридската спогодба предвиждат, че закрилата на марката във всяка една от заинтересуваните договарящи страни ще бъде същата, както ако тази марка е била подадена директно във ведомството на договарящата страна.
39 Следователно препращането към член 8, параграф 2, буква a) от Регламент № 207/2009, съдържащо се в член 42, параграф 3 от същия регламент, трябва да се разбира в смисъл, че „марките, които са предмет на международна регистрация и които имат действие в дадена държава членка“, трябва да бъдат приравнени на „национални марки“.
40 Следователно изразеното от жалбоподателя съмнение относно приложимостта на член 42, параграф 3 от Регламент № 207/2009 към международните марки е необосновано.
41 Ето защо следва да се направи изводът, че при липсата на доказателство за реалното използване на по-ранната марка в Германия, апелативният състав законосъобразно е отхвърлил възражението съгласно член 42, параграфи 2 и 3 от Регламент № 207/2009.
42 От изложеното по-горе следва, че единственото правно основание трябва да бъде отхвърлено, а оттам и жалбата в нейната цялост.
По съдебните разноски
43 Съгласно член 87, параграф 2 от Процедурния правилник на Общия съд загубилата делото страна се осъжда да заплати съдебните разноски, ако е направено такова искане. След като е загубил делото, жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати съдебните разноски в съответствие с исканията на СХВП и на встъпилата страна.
По изложените съображения:
ОБЩИЯТ СЪД (шести състав)
реши:
1) Отхвърля жалбата.
2) Осъжда Rivella International AG да заплати съдебните разноски.