Интернет пиратството. Проблемът с незаконното съдържание в мрежата.

Практически напуснатото „бизнес” интернет поле от Напстър(Napster) преди няколко години бе заето от така наречената „пиър то пиър”(от англ. „peer-to-peer”) технология, под различни наименования „Еймстър”(Aimster), „Грокстър”(Grokster) и „Каза”(Kazaa). Доколкото някой от тези интернет предложения, под формата на особено придобилите популярност напоследък „торент тракери”, могат да бъдат диференцирани спрямо „Напстър”, те реално като международни технически операции все още продължават да следват същия първоначален „пиър ту пиър”(P2P) модел, но с очевидно негативната разлика, че поразителния брой на техните клиенти продължават да го използват за същите цели, с които преди се използваше „Напстър” – незаконно копиране и дистрибуция на защитени авторски произведения. За сега добре дефинирано е само едно, че тези потребители на интернет услуги нарушават авторското право. Въпреки това, все още има и някои, които твърдят, че този вид използване на интернет пространството не представлява нарушение. Заинтересовани „специалисти” в областта на интернет комуникациите се опитват да рационализират или оправдаят нелегалното поведение на тракерите с твърдението, че те имат изкуствено преувеличена полза от незаконните сделки със възпроизвеждане на записи на артисти от звукозаписната индустрия например. Това становище е опит за защита на нелагалните интернет практики, които са сърцевината на концепцията „пиър ту пиър”. В същия контекст е и аргументът, че авторскоправното увреждане, в следствие на използването на „пиър то пиър” технологията, всъщност не уврежда авторите, а напротив - спомага за генериране на нов интерес по отношение на техните произведения.

Могат ли цифровите файлове да бъдат препродавани, без нарушаване на авторско право?

С този авторскоправен въпрос през 2012г. бе сезиран Окръжния съд в Манхатън, Ню Йорк, САЩ. Казусът цели да се определи по съдебен ред дали цифрови медийни файлове, могат да бъдат препродадени. Казусът е иницииран срещу младата фирма „ReDigi”(създадена едва преди две години), която се бори с музикалния гигант „EMI” за това дали цифрова музика може да бъде препродадена, след като например една MP3-йка е била законно закупена. От „ReDigi” твърдят, че са създали софтуер, който е предназначен да се съобразява със съществуващите закони за авторското право на САЩ и който прави възможна последващата препродажба на дигитални файлове, придобити законно и отчуждени по същия начин, без да се нарушава нечие авторско право. Стартиралата през октомври 2011 г., фирмата „ReDigi” е първият онлайн магазин за цифрови авторски произведения „втора употреба”. От компанията сочат, че хиляди потребители са изтеглили софтуера на „ReDigi” седмица след старта на сайта, но „растежът” е бил възпрепятсван от заведения от EMI авторскоправен иск през януари 2012г.

Авторското право и "Оупън сорс" системите.

Оупън сорс софтуерът(от англ. отворен ресурс, код или източник) променя като съдържание концепцията на лицензирането. Понастоящем този институт е уреден от една нова сфера на авторското право(най-вече в англо-саксонската правна доктрина), което значи че се развива бързо, като юридическата му квалификация е относително сложна поради теоретични и технически съображения. Сорс кода е произведение сходно на литературните и приличащо на написана книга, което е създадено от един или няколко автора, което разбиране отговаря и на текста на чл.10 от Бернската конвенция(“компютърните програми независимо дали са изходни или обектни са защитени като литературни произведения в рамките на конвенцията”), като същото становище е отразено по-късно и в чл.10, ал.1 на ТРИПС(Agreement on trade- Related Aspects of Intellectual Property rights). Така сорс кода става авторско произведение автоматично с неговото създаване, с титуляри съответните автори, независимо дали той е регистриран някъде или не, като авторът решава дали да разпространява в публичното пространство и по какъв начин. Това разпространение не дава на потребителите на сорс кода други права, освен да го използват.

Авторските права и интернет медиите.

Проблемът относно авторските права, които регулират съдържанието, циркулиращо в интернет медиите, вече е изключително актуален както в международен, така и в национален план. Казусите, които възникват в тази насока, касаят най-динамично развиващата се артистична, бизнес и социална среда – тази на интернет пространството. Доколко българското авторскоправно законодателство е намерило отговор на тези нови законодателни предизвикателства и каква е международната практика – на тези въпроси бих искал да посветя настоящето изложение. Едно от най-интересните дела, касаещи правата на онлайн медиите, е това между „Viacom”* и „YouTube”. Гигантът в интернет развлеченията „Viacom”(накратко от "Video & Audio Communications") заведе съдебен иск срещу „YouTube”, в който се позовава на факта, че потребителите на „YouTube” „качват” (чрез т.нар “upload”) видео и аудио клипове от „Viacom”. Искът на корпорацията „Viacom”, заведен през есента на 2008г. срещу „YouTube” е за обезщетение за пропуснати ползи в следствие на нарушение на авторски права чрез използването им в интернет на стойност 1 милиард долара. Основното твърдение на „Viacom” е, че сайтът YouTube е нанесъл имуществени вреди на ищеца, позволявайки да бъдат качени без правно основание 160 000 видео клипа, нарушаващи авторски права, притежавани от „Viacom”. “Бизнес моделът на Google, изграден върху продажбата на реклама и на видео материали с нерегламентирани авторски права, е в открит и очевиден конфликт със законите за защита на авторските права”, твърдят в иска си „Viacom”. Адвокатите на ищеца изтъкват още обстоятелството, че за разлика от други уеб страници, които сключват нужните лицензионни договори, „YouTube” не са предприели нужните правни действия, за да се сдобият с авторските права - предмет на чужда интелектуална собственост.

Авторско право във "Фейсбук".

Социалната мрежа „Фейсбук” се превърна в обществен феномен, който кумулира в себе си голяма част от съвременния обществен, бизнес и културен живот на планетата. Предисторията сочи, че сайтът е създаден от Марк Елиът Зукърбърг, определян още в ранната си тинейджърска възраст като гениален програмист, създател на проекти като „Zucknet“(примитивна версия на АОЛ инстант месинджър), медиа плейър, наречен „Synapse Media player”(към който е проявяван интерес от „Майкрософт”), програмата „Course Match“, която помага на студенти да избират учебни курсове, както и т.нар „първи Фейсбук” – сайтът „Facemash“(„Фейсмаш”). Този интернет портал представлява програма, даваща опция за сравняване на снимки на състуденти и избиране на този, който е „по-готин”. „Facemash“ съществува само един уикенд, тъй като огромния трафик пренатоварва сайта и това води до временно прекъсване на интернет в Харвард(където Зукърбърг е студент). Постфактум Зукърбърг е критикуван за това от студентския вестник, както и от състудентите си, тъй като са използвании техни снимки без нужното за това разрешение по закон. Отчитайки тези негативи, Марк Зукърбърг започва програмирането на „Фейсбук”, който е качен в интернет простраснството от студентската му стая в Харвард на 4 февруари 2004г. Към настоящия момент интернет порталът е собственост на фирмата „Фейсбук инкорпорейтед”, базирана в Силициевата долина, Калифорния, САЩ. На 21 юли 2010 г., обявеният за най-младия милиардер в САЩ - Марк Зукърбърг(6.9 милиарда долара лични авоари) съобщава официално, че сайтът е достигнал 500 милиона потребители по света. Интересен факт е, че през 2010 г. Стивън Леви - автор на книгата „Хакери: Героите на компютърната революция“, казва в изданието, че Зукърбърг се описва като „хакер“. Поради това към настоящия момент фирмата „Фейсбук инкорпорейтед” провежда на всеки два месеца т.нар състезание „hackathons“. Целта е участниците за една нощ да програмират, представят и завършат определен софтуерен проект. От „Фейсбук” предоставят на състезателите музика, храна и бира, като на събитието обикновено присъстват участници в сайта, включително и Зукърбърг.

Авторски права и търговски марки върху "Арр store" приложенията.

Авторски права и търговски марки върху „App store” приложенията. Авторски права върху „App”. Концепцията за авторскоправната защита на „App приложения”(това са онлайн базирани приложения, предназначени за комерсиално разпостранение в електронния магазин на Apple – „App store”), влючва в себе си специфики, изискващи проактивни мерки за превенция. iOS ( или iPhone OS) е мобилна операционна софтуерна система, интелектуална собственост на корпорацията Apple Inc. Този софтуер е разработен, за да обслужва първоначално мобилния телефон “iPhone”, като в последствие се използва и във всички мобилните устройства на Apple - „iPod Touch”, „iPad” и „Apple TV”. Към настоящия момент в он-лайн магазина „App Store” се разпостраняват повече от 500 000 „App приложения” за iOS. Интересен момент тук естествено е фактът, че фирмата Apple не позволява хардуерът на трети страни, т.е техни устройства - да работят с iOS. Това пактически е възможно само чрез т.нар „jailbreaking”( „хакване”) или разбиване на сорс кода на iOS, с цел незаконното му използване чрез „Apple” и/или други устройства, без заплащане на авторски права. Общите условия на „App Store” изрично упоменават, че „Арр приложенията” се лицензират към крайния потребител, като на същия се забранява да отдава под наем, продава и разпространява предмета на лицензираното приложение. С оглед авторските права на разработчика на „Арр приложението”, потребителят е лишен от юридическата опция да копира (освен ако изрично не е разрешено с лизензионен договор), декомпилира, променя или да се опитва да „пробие” изходния код, да създава производни продукти на лицензираното приложение, неговите актуализации или част от него.

Възстановяване на разноски по решения на OHIM.

Административните, съдебни и деловодителни разноските, свързани с постановени и влезли в сила решения на Ведомството за хармонизация на вътрешния пазар(OHIM), Аликанте, Испания, могат да бъдат предмет на принудително изпълнение на територията на България при определен фактически състав. Първото условие е двете страни по производството да са били български физически или юридически лица. Това виждане се подкрепя от нормата на чл.26 от Кодекса за международното частно право (КМЧП), който закрепя нормата, че българските изпълнителни органи са изключително компетентни за извършване на действия по принудително изпълнение, когато задължението - предмет на тези действия, трябва да се изпълни от лице с обичайно местопребиваване в Република България или обектът на тези действия се намира в Република България. Процедурата като цяло може да бъде разделена на две фази: - Международна фаза по снабдяване на съотетните документи(решения и заверени преписи от тях) от OHIM, представляващи годно изпълнително основание. - Национална фаза по принудително изпълнение на базата на тези документи пред компетентната юрисдикция в България. Първата фаза на процедурата е свързана с искане от страната, на която са присъдени съответните разноски по влязло в сила решение на OHIM, на основание чл.54-58 от Регламент 44/2001г. от Брюксел, да бъде издаден официален сертификат, който да придружава решението. OHIM издава по искане на всяка заинтересувана страна сертификат за постановеното решение, съгласно стандартния формуляр на ведомството. Ако сертификатът, указан в член 54 от Регламент 44/2001г., не бъде представен, компетентният български съд може да укаже срок за представянето му или да приеме равнозначен документ или, ако счита, че разполага с достатъчна информация преди това, може да не изиска представянето му(чл.55, ал.1 от Регламента). Ако съдът или компетентният орган го изискват, трябва да се представи превод на документите. Преводът се заверява от лице, квалифицирано да направи това в съответната държава-членка. В България това са съответните заклети преводачи или преводачески агенции, които могат да извършат т.нар “легализиран превод”. Следователно, след като сертификатът бъде издаден, следва да се извърши превод, който да удостоверява по предвидения в закона ред, съдържанието му и съответно това на решението на OHIM, с цел същите да бъдат депозирани пред надлежния компетентен съд по националната фаза, касаеща извършването на фактическото принудително изпълнение в България.

Вътрешен, конвенционен и изложен приоритет при търговските марки. Приоритет при марките на Общността.

Общи положения. Правото на приоритет е ограничено във времето субективно право на заявителя на търговска марка, базирано на една вече депозирана по-ранна – фактически първа заявка за търговска марка. Чисто технически разгледано, именно чрез правото на приоритет се дава възможност на заявителя да подаде последваща заявка по национален или международен ред за същата вече заявена търговска марка, чиито правен ефект възниква от датата на подаване на първото заявление. При подаване на последващата(втора) заявка, заявителят трябва да се позове на приоритета на първата заявка, за да се възползва от правото за посочване на приоритетната дата. Императивно правило е че правото на приоритет принадлежи на заявителя – юридическо или физическо лице или на неговия правоприемник. Основната цел на правото на приоритет е да внесе сигурност за ограничен период от време, по отношение на юридическите интереси на заявителя, касаещи правните действия по получаване на национална или международна закрила на заявената търговската марка, като по този начин се търси редуциране на негативните последици от принципа на териториалност в патентното право. На второ място правото на приоритет дава възможност за преценяне на търговските мотиви на заявителя относно това, къде е целесъобразно постфактум териториално да бъде разширена защитата на марката, като чрез приоритета му се дава един вид отсрочка, за да могат да бъдат направени съответните пазарни проучвания и стратегически правилни юридически крачки по бъдещо заявяване.

Правен режим на картелните споразумения.

Терминът „картел” произхожда от германската правна система, като първоначално е използван през 1880г., за да се обозначават консорциуми или обединения от предприятия. По късно през 1930г. този термин навлиза и в англо-саксонското право. Интересен исторически факт, е че малко преди началото на Втората световна война (около 1940г.) наименованието „картел” се ползва в контекста на анти-германските настроения, като с него се обозначава „икономическата система на врага”. В самото начало на съществуването си, картелите представляват стабилна и бързо развиваща се икономическата структура, но постфактум в рамките на американската антитръстова кампания се поема юридическата битка за забраната им в световен мащаб. Картел или картелно споразумение е вид монополно, формално или неформално юридическо и/или икономическо съглашение за съгласуване на пазарни стратегии или поведение, касаещи практически независими стопански субекти, с оглед определяне на сходни или идентични финансови параметри на предлагани стоки или услуги. За разлика от другите, по-устойчиви форми на монополистични структури (синдикати, тръстове, концерни), при картелните споразумения почти винаги всеки търговец, участващ в картела, съхранявайки финансовата си и производствена самостоятелност като търговски субект. Картелните структури могат да имат за предмет различни съглашенията: такива, свързани с ценообразуване, налагане на сфера на влияние, условия на продажба, използване на патенти, търговски марки и друг вид интелектуална собственост, регулиране на обема на производството, съгласуване на условията на продажбата на продукцията, наемане на работна ръка и т.н. По принцип картелите се развиват и съществуват в рамките на един отрасъл. Специфична особеност при картелните споразумения е фактът, че въпреки своята финансова, търговска и производствена самостоятелност, участниците в картела загубват юридическата си възможност да вземат самостоятелни пазарни решения в рамките на съглашението. Олигополът (от гръцки ὀλίγος — малочислен и гръцки πωλέω— продавам, търгувам) е вид картел по формата на пазарна структура, при която производството и продажбите в някой сегмент на пазара се контролират от малко на брой конкуриращи се фирми. Неголемият брой продавачи се обяснява с факта, че нови фирми, с идентичен предмет на дейност трудно проникват постфъктум на този пазар. При такава ситуация решенията на една от фирмите силно влияят на решенията и на другите. Всяка от фирмите би искала да стане монополист, но конкуренцията на другите не и позволява.

Имитацията по чл.35 от ЗЗК.

Като имитация би могло да се квалифицира всяко едно умишлено недобросъвестно поведение на даден правен субект, насочено към наподобяване на наименования, текст, визия, функционалност, както и други специфични качества, водещи до отличителност и оригиналност, с които се ползва дадена стока или услуга, с цел заблуда на потребителя относно произхода и качествените характеристики на потребявания от него продукт. Нормата на чл.35 от Закона за защита на конкуренцията(ЗЗК) е императивното право, което санкционира имено това неправомерно поведение под формата на нелоялна конкуренция, насочено срещу правата на интелектуална собственост като общо понятие. По мое мнение това е един съвременен юридически текст, който макар и бидейки ситуиран извън законодателството, уреждащо в частност интелектуалната собственост е пряко свързан с нея. Практиката на Комисията за защита на конкуренцията(КЗК) през последните години сочи, че текстът на чл.35 от ЗЗК е ефективен юридически инструмент за отстояване правата на пазарните субекти, засегнати чрез нелоялни практики и насочени към увреждане права на интелектуална собственост в по-широк аспект. Казвам това, защото в повечето случаи установителните, осъдителни или конститутивни искове, които могат да бъдат обект на гражданскоправни мерки, предприети към евентуален нарушител на авторски права, търговски марки, промишлени дизайни, изобретения или домейни са свързани с обмисляне, съобразяване и доказване на сложен фактически състав, чието успешно претендиране в съда(или арбитража при домейните) е обусловено от наличието на съответните доказателства за настъпилите обстоятелства, имуществени или неимуществени вреди, заплащането на съответните такси и т.н. Доказването на тази сложна съвкупност от факти е улеснена в административноправното производството по чл.35 ЗЗК, развиващо се пред особената администрация КЗК, тъй като комисията има съответната компетентност служебно да събира доказателства за твърдените от молителя обстоятелства, като мотивира страните за изчерпателност на представения доказателствен материал, предвид угрозата от санкцията по чл.100, ал.2 от ЗЗК(1% от общия оборот за предходната финансова година). Тук следва да се отбележи коректно, че двете особени администрации - съответно КЗК и Патентно ведомство, действат успешно съвместно при оперативна обвързаност, с оглед обмен на служебна информация относно нарушенията, касаещи чл.35 от ЗЗК с предмет нелоялна конкуренция, адресирана към обекти на интелектуална собственост.