Колизии между търговска марка и фирмено наименование.

Безспорно както фирменото наименование така и търговската марка са едни от основните индивидуализиращи белези и правни инструменти, които отличават един търговец от друг, техните стоки и услуги и предлагането на пазара. Напоследък обаче практиката наложи парадокса, в който се сблъскват валидно регистрирани търговски марки, с вписани търговски наименования на търговски дружества, които принадлежат на различни правни субекти, възникнали времево в различни периоди, но касаещи и визиращи сходни или едни и същи стоки и услуги, предлагани от няколко разнородни правни субекта на пазара, което безспорно води и до правни спорове в този контекст, с предмет нелоялна конкуренция. Проблемът е в липсата на унификация на текстовете, касаещи търговските марки и фирмените наименования в Търговския закон, Закона за търговските марки и промишлените образци, новия Закон за търговския регистър и Закона за защита на конкуренцията. Странното е, че и в миналото Търговският закон и ЗМГО не бяха добре стиковани, като се има предвид например уредбата за лицензирането на търговски марки, действаща паралелно и в двата закона. Настоящото изложение има за цел да посочи въпросните текстове, да ориентира и да даде препоръки относно правилния подход на търговските субекти в защитата на техните интереси, касаещи не само защитата на интелектуалната им собственост, но и отличителното им позициониране спрямо останалите участници в една особено динамична напоследък конкурентна среда.

Отказ за регистрация на търговска марка на абсолютни основания. Описателният характер на марка като основание за отказ по чл.11, ал.1, т.4 от ЗМГО.

Абсолютните основания за отказ на регистрация на търговска марка са обект на регламентация в чл.11 от Закона за марките и географските означения. Едно от най-честите основания, които се постановяват в практиката, а и които се изследват в особена дълбочина, е наличието на описателност на дадена търговска марка по чл.11, ал.1, т.4 от ЗМГО.  Подобен отказ се постановява във фазата на т.нар “експертизата по същество” по чл.37 от ЗМГО, извършваща се по отношение на дадена заявена търговска марка в Патентно ведомство, като с него се целят няколко юридически ефекта с различна крайна резултативност в административното производство. Възражение на абсолютни основания може да бъде подадено и от трети лица в тримесечен срок от публикацията на заявката в хипотезата на чл.38а от ЗМГО, като в този вариант наличието на някоя от хипотезите на чл.11 ЗМГО се изследва от отдел “Опозиция”. Спецификите в процесa за отказ на абсолютни основания, конкретно визиращи нормата на чл.11, ал.1, т.4 от ЗМГО, ще са обект на изследване в настоящето изложение, като ще маркирам практическите проблеми както в административната процедура пред Патентно ведомство, така и решенията, които са част от националната и европейска съдебна практика по коментираната тема.

Обезпечителни мерки по отношение на домейн.

Бих искал да започна настоящето изложение с отбелязване на фрапантния факт, че на настоящия етап българското материално и процесуално законодателство не уреждат домейн имената като самостоятелен обект на правото. Очевидно това означава и че те не са обект на детайлна юридическа защита сами по себе си, тъй като например Наказателният кодекс не предвижда деянието “кражба на домейн”, въпреки че то се извършва много често и изключително лесно. В България няма и специален закон, който да урежда компетентен орган и процедура пред него, на базата на които чрез спазване на конкретни правила един домейн да бъде придобит, отчужден или ползван на правно основание, както и законодателна уредба за искова гражданскоправна защита при нарушаване права върху домейн, съответно предвиждане на специфични обезпечителни мерки в гражданския и изпълнителния процес, опция за учредяване на особен залог и т.н. Липсва и нормативна уредба за начините, компетентният орган, правилата за подсъдност и процедурата за решаване на спорове, съответно подходящи обезпечителни мерки по тях, касаещи осигуряване на справедлив и предвидим процес при противоречие между домейни и други обекти на правото – например търговски марки. Всички описани празноти в българското законодателство по отношение на домейните водят до недобросъвестното, в повечето случаи престъпно поведение на множество правни субекти, които умело ги използват, за да увредят правни интереси на физически и юридически лица, собственици на домейни. Тази статия цели да покаже, че е крайно неудачно и без реален практически ефект използването на вече изградени, остарели и технически непригодни институти на правото за санкция и защита по отношение на един модерен и специфичен обект на правото от 21 век, който осъществява сам по себе си собственическите правомощия в интернет пространството на лицето, администриращо дадено домейн наименование, тъй като последното не е движима вещ, не е недвижима вещ и не е вземане. От тук и основните три проблема, които ще бъдат подложени на детайлно разискване в резюме:

Интелектуална собственост и мода. Практически казуси и решения.

Модният бизнес е една от индустриите в съвременния свят, зад която стоят постъпления от стотици милиарди долари като пазарен дял в световната икономика. Статистиката сочи, че едни от най-богатите фирми в света са модни гиганти като “ZARA”(оценена на 66 милиарда долара), “Luxottica Group” (това е най-голямата компания за производство на очила под марките “Hut”, “Ray-Ban” и “Oakley”, “Burberry”, “Chanel”, “Prada” и “Versace” – оценена на 30 милиарда долара), “LVMH” (притежава 70 луксозни марки от ранга на “Louis Vuitton” и “Hennessy” – оценена на 28 милиарда долара), “H&M”( оценена на 26 милиарда долара) и т.н. Зад търговския успех на тези фирми естествено стои закрилата, осигурена им от тяхната интелектуална собственост, която стриктно се отстоява в цял свят. Начинът, по който тази защита е структурирана като законодателна база и практика е предмет на настоящата статия.

1.Авторското право и модата. Съгласно принципите на Бернската конвенция всяко оригинално, авторско произведение автоматично бива защитено от авторското право в цял свят, като това се отнася и за произведенията на модния дизайн съгласно чл.2, ал.7 от конвенцията. Очевидно е, че авторскоправният обектът на защита, който касае модата това е художественият дизайн на всяка една дреха, обувка, шапка или колан, както и части от нея. Авторскоправното законодателство в цял свят, включително и българският Закон за авторското право и сродните му права, защитават оригинални щампи и модели, уникални цветове и нови комбинации от графични елементи, използвани за облекло и аксесоари. Всяко законодателство изгражда в този контекс и определени специфични правила.

Определяне на общоизвестност на търговска марка. Процедура.

 

Общоизвестността на една търговска марка се определя на база законовата рамка на чл.50а от ЗМГО. Законът за марките и географските означения в чл.50а, ал.2 определя два начина за обявяване на дадена марка за общоизвестна или ползваща се с известност:

- на базата на инициирано съдебно производство по общия исков ред. Родовата подсъдност за разглеждане на този тип установителни искове в областта на марковото право е прерогатив на Софийски градски съд;

- на базата на инициирано администартивно производство, по искане на лице с правен интерес -  процес, който се развива пред Патентното ведомство като административен орган, с компетентност в марковото право. Искането за обявяване на марка за общоизвестна или ползваща се с известност по административен ред, може да бъде инициирано само в рмките на производството по опозиция или в производство по искане за заличаване на регистрация на търговска марка.

Може ли търговска марка да бъде обект на запор и продажба в изпълнително дело?

За да се даде обективен и законосъобразен отговор на този важен от практическа гледна точка въпрос, трябва да се обсъди в детайл законодателната воля, вложена в специалната, материалноправна императивна норма на чл.22а от ЗМГО и процесуалните норми на ГПК и АПК, които предвиждат налагане на обезпечителни мерки, съответно извършване на продажба на имуществото на длъжника. Единственото нещо, което държа да отбележа още в началото на това изложение е, че обектите на интелектуална собственост в широк смисъл като авторски права, патенти, търговски марки, промишлени дизайни, географски означения, породи животни и географски означения, никога не са били и не са изричен обект на законодателна уредба, касаеща процесуална опция за налагане на запор или публична продан по реда на изпълнителния процес в ГПК. 

Триизмерна търговска марка или промишлен дизайн?

Теорията и практиката в патентното право застъпват виждането, че доктринално и фактически триизмерната марка и промишления дизайн реално постигат един и същи юридически резултат – защитата на визията на дадено изделие. Разликите обаче в правните последици от регистрацията на двата обекта на интелектуална собственост са съществени и следва да бъдат изследвани в дълбочина, с оглед правилното структуриране на дадено стратегическо решение, относно най-адекватния способ за защита, подведен към конкретен казус. От тази гледна точка намирам настоящата тема за особено интересна, защото тя стои в основата на решаване на юридически проблеми от теоретично и практическо естество, които касаят правилната регистрация на визията на даден продукт, в зависимост от няколко важни критерия:

- до колко същият е бил използван и е станал разпознаваем търговски преди датата на неговото заявяване като обект на индустриална собственост;

- колко точно изображения следва да обхване защитата;

- целен срок като бързина за извършване на регистрацията;

- каква е желаната от заявителя продължителност на регистрация;

- следва ли предварително избраният способ за защита да се съобрази с воденето на евентуални бъдещи юридически спорове, които биха били предрешени при неправилно избран обект на интелектуална собственост, който да е предмет на заявяването, съответно регистрацията.

Защо да имате български домейн е грешка или проблемите с интелектуалната собственост, касаещи разширението “.bg”.

    

 

 

Бих искал още в началото да фокусирам вниманието ви върху обективния факт, че разпоредителните сделки и правният статус на домейните с разширението, което индивидуализира дадена държава (в случая “.bg” или “.бг”), би следвало да е регламентирана законово дейност, която в цял свят се упражнява от суверена. Започвам изложението си с това обяснение, тъй като то стои в основата на проблема, който ще е обект на детайлно обследване тук и който странно защо е невидим на прима виста за повечето институции и правни субекти в България. Те се сблъскват с него, когато съответният субект е загубил правата си върху даден домейн или пък когато от своя страна държавните институции (визирам най-вече съдилищата) се оказват законово парирани да решат казус, касаещ проблемна интелектуална собственост върху домейн. В едно от последните ми дела пред Върховния касационен съд (ВКС) по повода, обърнах съвсем добронамерено внимание на състава, че тези казуси не следва да бъдат игнорирани с лека ръка, тъй като зад тях стои съществен публичен, бизнес и социален интерес, който следва обективно да бъде защитен чрез налагане на една ясна и законодателно базирана съдебна практика в интерес на гражданите и търговските субекти на Република България. Мисля, че не бях разбран (или чут) от ВКС, но според мен в конкретния случай конфликтът не е породен пряко от правоприлагането, а от липсата на законодателно изграден механизъм у нас, който точно и ясно да регламентира правния статус на домейн имената, разпореждането и недобросъвестните практики с тях, тъй като именно празнотата в законодателна рамка поставя на дневен ред абсолютния национален юридически ноу сенс в България по темата, който ще е обект на тази статия и надявам се на една бъдеща, крайно належаща законодателна инициатива.

"Закон за интелектуална собственост в интернет" в България?

 

В 21 век буквално всеки един социален, бизнес, политически и културен аспект на живота е опосреден от онлайн пространството. Това означава, че зад всяка ежедневна деятелност стои онлайн платформа - сайт, блог, интернет мобилно приложение  и т.н. Българската социална действителност сочи, че нарушенията/престъпленията насочени към копиране, използване, възпроизвеждане, разпостранение, “хакване”, нарушаване на целостта и функционирането на авторски произведения онлайн, е практика, която е напълно неглижирана, неуредена законодателно и съответно лишена от каквато и да е ясно структурирана законодателно санкция, съответно превенция. Коректно е да отбележа, че в българското законодателство съществуват някои правни норми, които касаят коментираната тематика, но те се намират в различни материални закони и предвиждат отделни абстрактни хипотези, които не комуникират помежду си и по този начин остават едни “осакатени” правни конструкции без реално практическо значение. Всичко това естествено води и до тоталната безрезултатност и почти нулева ефективност в работата на специализираните органи за превенция в лицето например на сектор “Компютърни престъпления” към ГДБОП, обусловена най-вече от липсата на адекватна законодателна рамка от материалноправна гледна точка и съответно липсата на правомощия от процесуалноправна гледна точка. Настоящата статия има за цел да посочи точно тези проблеми и да дефинира постигнатото досега в международен план, за да обоснове реалната нужда от подобна законодателна инициатива в България, която е оправдана не само в настоящето, но най-вече в бъдещето, предвид очевидното всестранно дигитализиране на обществения живот. Тук бих искал да посоча фрапантния факт, че юридическият фокус върху онлайн пространството и проблемите в него е поставен в западна Европа и САЩ още в средата на 90-те години, т.е българското законодателство закъснява с близо 20 години да постави ударение върху законотворчеството в тази насока. Ще си позволя да спомена, че когато през 2009г. на една конференция подех темата, обект на настоящата статия бях посрещнат с мълчание и неразбиране от една строго професионална аудитория, която ме накара да се почувствам като “странник, сред свои”. За съжаление в България липсва обратна връзка между онлайн индустрията и юристите, специалисти по интелектуална собственост, което води до липса на комуникация и опция за среща на мнения, концепции и виждания, които да посочат конкретните проблеми за решаване. Ето защо и до настоящия момент продължавам да настоявам, че “Закон за интелектуалната собственост в интернет” трябва да съществува в българското законодателство, като в него да се отчетат балансираните интереси на ползвателите и притежателите на права, като в този контекст бъдат ясно дефинирани различните опции за позитивно юридическо поведение на различните правни субекти и съответно санкция по отношение на нарушенията и престъпленията, насочени срещу авторски произведения и различни технически и софтуерни платформи, обект на интелектуална собственост, базирани в интернет.

За рисковете, които лицата поемат като предоставят свободен достъп до интернет посредством WI FI протокол.

1.Увод.


През 2015 г. интернет е неделима част от нашия живот. Обществото има нужда да се информира, бизнесът - да печели, публичните институции и партии - да се рекламират, а потребителите - да не плащат за достъп до интернет. Технологиите не изостават, затова производителите на устройства инкорпорират в тях софтуер за възможна безжична интернет връзка, а цените на самите устройства стремглаво падат. Интернет става все по-бърз, а възможностите за свързване с мрежата - все по-улеснени. Общините и политическите партии се надпреварват да създават т.нар. „безплатни зони за достъп до интернет“. По летища, ресторанти, кафенета свободният и безплатен достъп до интернет вече е правило. Всеки гражданин, притежаващ компютър, мобилен телефон или таблет, може да предостави достъп до мрежата по свое желание на трети лица посредством елементарен софтуер, инкорпориран в съответното устройство. Лесният и на практика безплатен достъп до интернет е добро за обществото. Въпреки това видимо назряват проблеми, свързани с вероятните рискове, които субектът, предоставящ безплатния интернет, е възможно да поеме, при осъществяване на тази дейност в Робин Худ-стил.

В настоящата кратка статия ще бъде направен опит да се провокират читателите с една теза, според която лице, използващо WiFi-протокол (съкращение от „wirelessfidelity“, от англ. ез. - „безжична прецизност“), предоставя свободно достъп до интернет на неограничен брой лица, и би било застрашено от носене на отговорност за извършени нарушения в предоставената от него „мрежа“ не само за свои собствени действия, но и за нарушения на трети лица, които ползват този достъп. Погледът върху темата е през призмата единствено на гражданското право.