Правен режим на картелните споразумения.

Терминът „картел” произхожда от германската правна система, като първоначално е използван през 1880г., за да се обозначават консорциуми или обединения от предприятия. По късно през 1930г. този термин навлиза и в англо-саксонското право. Интересен исторически факт, е че малко преди началото на Втората световна война (около 1940г.) наименованието „картел” се ползва в контекста на анти-германските настроения, като с него се обозначава „икономическата система на врага”. В самото начало на съществуването си, картелите представляват стабилна и бързо развиваща се икономическата структура, но постфактум в рамките на американската антитръстова кампания се поема юридическата битка за забраната им в световен мащаб. Картел или картелно споразумение е вид монополно, формално или неформално юридическо и/или икономическо съглашение за съгласуване на пазарни стратегии или поведение, касаещи практически независими стопански субекти, с оглед определяне на сходни или идентични финансови параметри на предлагани стоки или услуги. За разлика от другите, по-устойчиви форми на монополистични структури (синдикати, тръстове, концерни), при картелните споразумения почти винаги всеки търговец, участващ в картела, съхранявайки финансовата си и производствена самостоятелност като търговски субект. Картелните структури могат да имат за предмет различни съглашенията: такива, свързани с ценообразуване, налагане на сфера на влияние, условия на продажба, използване на патенти, търговски марки и друг вид интелектуална собственост, регулиране на обема на производството, съгласуване на условията на продажбата на продукцията, наемане на работна ръка и т.н. По принцип картелите се развиват и съществуват в рамките на един отрасъл. Специфична особеност при картелните споразумения е фактът, че въпреки своята финансова, търговска и производствена самостоятелност, участниците в картела загубват юридическата си възможност да вземат самостоятелни пазарни решения в рамките на съглашението. Олигополът (от гръцки ὀλίγος — малочислен и гръцки πωλέω— продавам, търгувам) е вид картел по формата на пазарна структура, при която производството и продажбите в някой сегмент на пазара се контролират от малко на брой конкуриращи се фирми. Неголемият брой продавачи се обяснява с факта, че нови фирми, с идентичен предмет на дейност трудно проникват постфъктум на този пазар. При такава ситуация решенията на една от фирмите силно влияят на решенията и на другите. Всяка от фирмите би искала да стане монополист, но конкуренцията на другите не и позволява.

Имитацията по чл.35 от ЗЗК.

Като имитация би могло да се квалифицира всяко едно умишлено недобросъвестно поведение на даден правен субект, насочено към наподобяване на наименования, текст, визия, функционалност, както и други специфични качества, водещи до отличителност и оригиналност, с които се ползва дадена стока или услуга, с цел заблуда на потребителя относно произхода и качествените характеристики на потребявания от него продукт. Нормата на чл.35 от Закона за защита на конкуренцията(ЗЗК) е императивното право, което санкционира имено това неправомерно поведение под формата на нелоялна конкуренция, насочено срещу правата на интелектуална собственост като общо понятие. По мое мнение това е един съвременен юридически текст, който макар и бидейки ситуиран извън законодателството, уреждащо в частност интелектуалната собственост е пряко свързан с нея. Практиката на Комисията за защита на конкуренцията(КЗК) през последните години сочи, че текстът на чл.35 от ЗЗК е ефективен юридически инструмент за отстояване правата на пазарните субекти, засегнати чрез нелоялни практики и насочени към увреждане права на интелектуална собственост в по-широк аспект. Казвам това, защото в повечето случаи установителните, осъдителни или конститутивни искове, които могат да бъдат обект на гражданскоправни мерки, предприети към евентуален нарушител на авторски права, търговски марки, промишлени дизайни, изобретения или домейни са свързани с обмисляне, съобразяване и доказване на сложен фактически състав, чието успешно претендиране в съда(или арбитража при домейните) е обусловено от наличието на съответните доказателства за настъпилите обстоятелства, имуществени или неимуществени вреди, заплащането на съответните такси и т.н. Доказването на тази сложна съвкупност от факти е улеснена в административноправното производството по чл.35 ЗЗК, развиващо се пред особената администрация КЗК, тъй като комисията има съответната компетентност служебно да събира доказателства за твърдените от молителя обстоятелства, като мотивира страните за изчерпателност на представения доказателствен материал, предвид угрозата от санкцията по чл.100, ал.2 от ЗЗК(1% от общия оборот за предходната финансова година). Тук следва да се отбележи коректно, че двете особени администрации - съответно КЗК и Патентно ведомство, действат успешно съвместно при оперативна обвързаност, с оглед обмен на служебна информация относно нарушенията, касаещи чл.35 от ЗЗК с предмет нелоялна конкуренция, адресирана към обекти на интелектуална собственост.

Заличаване на търговска марка поради недобросъвестност на заявителя - чл.26, ал.3, т.4 от ЗМГО.

Една от опциите за заличаване на регистрирана търговска марка, предвидени в Закона за марките и георграфските означения е тази, която касае отстояване на правата на добросъвестния притежател на даден търговски знак, който се използва в търговията като нерегистрирана търговска марка или маркопритежател на регистрирана търговска марка, по отношение на недобросъвестните действия на заявител на регистрирана търговска марка, която бива противопоставяна на правата на първите двама. Често в практиката трети недобросъвестни лица се възползват от пасивното поведение на определени стопански субекти, които не регистрират навреме търговските си марки си или пък са неглижирали тази част от бизнеса си като “не чак толкова важна” юридически, като първите регистрират дадена търговска марка, която вече се използва в търговията, с цел недобросъвестно да я противопоставят на реалния притежател, за да извлекат някаква финасова или друг тип нелоялна изгода – влошаване на бизнес климата, отнемане на пазарен дял, желание за продажба на марката или учредяване на лицензия по отношения на нея и т.н. Нормата на чл.26, ал.3, т.4 от ЗМГО предоставя юридически инструмент в ръцете на реалния собственик на марката да възстанови правата си върху нея, като поиска по съдебен път да бъде установено, че третото лице заявител на неговата търговска марка е действало при заявяването й недобросъвестно, като е знаело, че заявяваната марка е обект на чужда интелектуална собственост и е целяло в противоречие с добросъвестната търговска практика да узорпира правата върху въпросният обект на марковото право. От процесуалноправна гледна точка в настоящия казус става въпрос за предявяването на т.нар положителен установителен иск. Това са исковете, чрез предявяването на които ищецът мотивира правният си интерес да докаже спрямо ответника, че той(ищецът) е собственик на търговската марка, която е била заявена недобросъвестно от ответната страна. При положителните установителните искове в най-голяма степен се откроява разликата между спорното право(недобросъвестно заявената марка) и правото, което може да се окаже засегнато от правния спор(марката, която вече е била използвана от ищецът в търговията – регистрирана или нерегистрирана такава). В тези случаи регистрираната недобросъвестно марка от отвеника има качеството на „предмет на иска”, защото е обект на противоречивите правни твърдения на страните по спора. Когато ищецът твърди, че определено право(търговската марка) е съществувала в неговия патримониум, предмет на спора и на исковия процес е претендираното от него право.

Новост и оригиналност на промишлените дизайни.

След последните изменения на Закона за промишления дизайн(ЗПрД), влезли в сила от 12 февруари 2011г., Патентно ведомство вече не извършва служебно експертиза на абсолютни основания относно това, доколко един заявен дизайн отговаря на императивните изисквания на закона за новост и оригиналност, визирани съответно в чл.12 и чл.13 от ЗПрД. В предходната редакция на Закона за промишления дизайн и неговия предишен чл.37(от ДВ, бр.81 от 14 септември 1999г. до Изм. - ДВ, бр. 73 от 2006 г., в сила от 06.10.2006 г., изм. - ДВ, бр. 35 от 2010 г., в сила от 12.02.2011 г.) бе предвидено изрично, че експертизата по същество следва да провери всички заявени и регистрирани по-ранни идентични дизайни, както на територията на Република България, така и в световен мащаб с цел да се даде становище относно хипотезата на чл.3, чл.11, ал.2, чл.12 и чл.12, ал.2 от ЗПрД. Ако в този контекст експертизата откриеше основания за отказ на регистрация на заявения дизайн или на част от него, заявителят се уведомяваше за мотивите на Патентно ведомство и му се предоставяше три месечен срок за възражение. След коментираните промени от 2011г. в ЗПрД, от експертиза по същество се премина към регистрационна система на заявените дизайни по национален ред.

Установителни и осъдителни авторскоправни искове за заличаване на търговска марка.

Особен практически и теоретичен проблем представляват авторскоправните съдебни искови производства, свързани с установяване наличието на предходно авторско право, което стои в основата на недобросъвестно регистрирана по-късно от него търговска марка. Двата специални закона - Закона за авторското право и сродните права (ЗАПСП) и Закона за марките и геогрефските означения(ЗМГО) са частично стиковани от законодателя в този смисъл. Те дават защита на правомощията на автора и същевременно санкция спрямо недобросъвестния заявител на търговска марка(изразяваща се в опцията за нейното заличаване), който е използвал авторско произведение за целите на заявяването.. В чл. 26. ал.3, т.5, б.Б от ЗМГО е закрепено императивното правило, че регистрацията на марка се заличава по искане на всяко лице, с правен интерес, когато използването на марката може да бъде забранено на основание на по-ранно право на трето лице, което право се ползва от закрила по друг закон, и по-специално авторско право. За да се достигне до резултата на чл.26 ЗМГО, авторът трябва да е провел успешно един установителен или осъдителен авторскоправен иск, на базата на решението по който съдът да се е произнесъл със сила на присъдено нещо относно наличието на авторско право, предхождащо като годен обект на интелектуалната собственост и като възникване, недобросъвестно заявената в последствие търговска марка.

Авторско право върху електронните и компютърни(видео) игри.

Исторически погледнато, за пръв път видеоигрите са били регламентирани като обект на авторското право в “Закона за авторското право върху компютърните програми” на САЩ, приет през 1980г. Поради твърде общите формулировки, съдържащи се в него, американските съдии в последствие уточняват приложното му поле, като в едни от първите прецеденти по този закон се защитават и видеоигрите като обект на авторско право. Насочвайки поглед към българската законодателна уредба следва да се отбележи, че в ЗАПСП видеоигрите не присъстват като изричен обект на авторското право, но тъй като те сами по себе си представляват съвкупност от база данни, оформени като компютърни програми, то те безспорно според мен попадат в хипотезата на чл.3, ал.1,т.1 и чл.3, ал.2, т.3, т.е за тях субсидиарно се прилагат законодателните решения относно компютърните програми.

1.Правен режим на видеоигрите в българското законодателство. На първо място би трябвало да се отбележи, че всяко възпроизвеждане на програмата под формата на видеоигра и всяко използване, което не е изрично, т.е в писмена форма разрешено от автора, е незаконно. Чл. 70 и чл. 71 от ЗАПСП дават съответно законодателно разрешение на този въпрос, като изрично отбелязват, че лицето, което законно е придобило правото да използва видео игра под формата на компютърна програма, може да я зарежда, да я изобразява върху екран, да я изпълнява, предава на разстояние, да я съхранява в паметта на компютър, да я превежда, преработва и да внася други изменения в нея, но забележете - само ако тези действия са необходими за постигане на целта, заради която е придобито правото да се използва програмата, включително и за отстраняване на грешки. Съгласно чл. 70 от ЗАПСП, ако не е уговорено друго, би трябвало лицето, което законно е придобило правото да използва видеоигра да може: да зарежда програмата, т.е да привежда в експлоатация нейните чисто технологични свойства, като я съхранява в паметта на компютъра или я възпроизведе чрез периферно устройство с цел да получи представа за нейното действие; да я изобразява върху екран – да я възпроизвежда по начин годен за сетивно възприятие; да я изпълнява – да използва функциите на програмата с оглед на целта, за която е създадена; да я предава на разстояние – да има възможност чисто пространствено и дистанционно да се ползва от характеристиките на програмата и в този смисъл да я прави достояние и на други лица, естествено с негово разрешение; да я съхранява в паметта на компютър – т.е тук говорим за т.нар софтуерен продукт, който се съхранява в хардуерното устройство на компютъра; да я превежда – считам, че тук законодателя е имал предвид израза “превежда” от чисто лингвистична гледна точка; да я преработва и да внася други изменения в нея – да изменя принципа на действие на програмата. Интересен факт, имащ своето икономическо изражение е, че съгласно чл. 25 от ЗАПСП, изготвянето на копия от вече публикувани произведения не се допуска без съгласието на автора и без заплащане на възнаграждение, дори и ако се отнася само за лично ползване на видеоигра.

Въззивно и касационно обжалване на авторскоправните искове.

Въззивното и касационно обжалване на авторските искове крият някои процесуалноправни специфики във връзка с особеностите, които те като правни инструменти за защита предлагат. Тук ми се иска да споделя мнение по част от конкретните изражения на тази проблематика, естествено с уговарката, че все пак съдебната практика е все още доста непълна в това отношение и тепърва ще се развива и дообогатява именно във връзка с решаването на авторскоправни дела. Тъй като няма да се спирам в настоящето изложение на спецификите на всеки един от авторскоправните искове, защото това не е целта на тази статия, те ще бъдат само примерно изброени: иск за обезщетение на понесени вреди(чл.94 от ЗАПСП във връзка с чл.45 от ЗЗД); иск за установяване факта на нарушението (чл.95,ал.1, т.1 от ЗАПСП); иск за преустановяване на неправомерното използване или забрана за извършване на дейността, която ще съставлява неправомерно използване (чл.95,ал.1, т.2 от ЗАПСП); изземване и унищожаване на неправомерно възпроизведените екземпляри от произведението, обектите по чл. 72 или базите данни по глава единадесета "а", както и на негативите, матриците, клишетата и други подобни, предназначени за възпроизвеждане на екземплярите (чл.95, ал.1, т.3 от ЗАПСП); иск за изземване от употреба на презаписващите, декодиращите и възпроизвеждащите устройства, използвани изключително за извършване на нарушения (чл.95, ал.1, т.4 от ЗАПСП); иск на ищеца да бъдат предадени вещите, под формата на негативи, матрици, клишета и други подобни, предназначени за възпроизвеждане на екземплярите; (чл.95, ал.1, т.5); иск за разгласяване за сметка на нарушителя на диспозитива на решението на съда в два всекидневника и в определен от съда часови пояс на телевизионна организация с национално покритие.

Съавторство. Материалноправни и процесуални аспекти.

Дефиниция. Съавторско или съвместно произведение е налице когато произведението е резултат на съвместни творчески усилия на две или повече физически лица, автори по смисъла на чл.5 от ЗАПСП. Общият режим на съавторството се съдържа в чл.8 от ЗАПСП. За да възникне съвместно произведение необходимо е съавторите да са участвали в самия интелектуален или технически процес на създаването му, без значение дали в целия или в част от него, като още в самото начало на създаването на произведението те следва да се декларирали и общата си воля в насока, че правните последици от възникването и използването на това общо произведение ще настъпят за тях като съавтори, създали съвместно един общ за всички художествен и авторски продукт на изкуството, науката или техниката. От изключително важно значение са насрещните волеизявления на авторите именно в този начален момент, било то направени изрично или мълчаливо, относно тяхното съгласие, насочено към съвместното създаване на произведението. Може да настъпи съавторство и постфактум, когато творческия процес вече е започнал. Това по-скоро е едно отстъпление от презумпцията за общ принос в създаването на съавторското произведение, тъй като част от него вече ще е обективирана по някакъв начин. Последващото вписване в един абстрактен, творчески и трудов процес, какъвто е създаването на една творба и то тогава, когато вече е започнал, от моя гледна точка би довело до много рискове, поради сложните взаимоотношения във връзка с авторския труд, първоначалния замисъл, осъществената и материализирана до момента идея. Приемайки фигурата на последващо включилия се съавтор, ще кажа, че моята практика като адвокат по авторскоправни спорове сочи, че в този случай би трябвало да допуснем опасността от бъдещи евентуални спорове относно самото авторство или определяне дяловете при съавторството, нещо което е крайно нежелателно, тъй като често води до увреждане на правата и законните интереси на някой от авторите или съавторите.

Преюдициално запитване по ГПК, относно базите данни по ЗАПСП.

Преюдициалното запитване по ГПК, касаещо базите данни в контекста на ЗАПСП и Директива 96/9/ЕО за правна закрила на базите данни. От особено важно практическо значение за решаване на авторскоправните спорове е прецедентът в българското правораздаване, който наскоро бе отбелязан във връзка със спор за авторско право върху база данни, възникнал между две търговски дружества. С казуса бе сезиран Съдът на Европейските общности в Люксембург, след като пред Софийският градски съд бе поискано преюдициално запитване, относно разпоредби от Директива 96/9/ЕО за правна закрилана на базите данни. Преюдициалните запитвания са въплътени в българското законодателство, след подписването на Договора за европейския съюз от България и приемането на компетентността на Съда на европейските общности, касаеща отправените до него преюдициални запитвания по граждански и административни дела. Чисто законодателно, предвид приемането на страната ни като пълноправна членка на ЕО, бяха предприети и изменения на сега действащия ГПК(. обнародван в Държавен вестник от 24.07.2007г.) в този контекст. Нормите на чл.628 от ГПК и следващите предвиждат във връзка с кампетентността на националния съд, че когато тълкуването на разпоредба от правото на Европейския съюз или тълкуването и валидността на акт на органите на Европейския съюз е от значение за правилното решаване на делото, българският съд прави запитване до Съда на Европейските общности. Запитването се отправя от съда, пред който делото е висящо, служебно или по искане на страната. Съдът, чието решение подлежи на обжалване, може да не уважи искането на страната да се отправи преюдициално запитване за тълкуване на разпоредба или на акт. Определението не подлежи на обжалване. Съдът, чието решение не подлежи на обжалване, винаги отправя запитване за тълкуване, освен когато отговорът на въпроса произтича ясно и недвусмислено от предишно решение на Съда на Европейските общности или значението и смисълът на разпоредбата или акта са толкова ясни, че не будят никакво съмнение.

Авторско право върху компютърните програми и базите данни по ЗАПСП.

Съвременното общество и свързаните с него обществено-икономически реалности са пряко обвързани с компютърните технологии и тяхното динамично развитие. Този факт поражда значими юридически проблеми, които най-вече са свързани с правната регламентация на софтуера, компютърните програми, базите данни и защитата им като интелектуални продукти. Известно е че западноевропейските законодателства, а и англосаксонската правна система/САЩ, Англия/ непрекъснато се развиват в тази насока, тъй като тук е засегнат един значителен материален интерес, който очаква адекватни законодателни решения. В САЩ например авторското право е отделен клон на правото, като на авторскоправната регламентация на компютърните програми и софтуера е обърнато специално и доста обширно внимание, предвид обстоятелството, че именно там се намират гигантите в търговията със софтуерни и хардуерни продукти като “Майкрософт”, “Хюлит Пакърд”, “Ейпъл макинтош” и много други. От друга страна телекомуникационните компании и “Интернет” бележат значителен ръст на развитие именно на базата на най-новите решения в областта на софтуера, което явление също има своя икономически еквивалент. Ето защо в тази насока също се търсят начини за по-ефективна юридическа защита. Първата страна в света, включила в авторското си право компютърните програми са Филипините през 1972г. През 1980г. в САЩ се приема закон за Авторското право върху компютърните програми, но тъй като той е бил прекалено общ, американските съдии в последствие са доуточнили приложното му поле, като в крайна сметка са стигнали до извода, че защитени са само изходните и обектните програми, записани върху твърдия диск, изпълнителните и потребителските програми и видеоигрите. През 70-те години в Европа и най-вече във Франция се появява съдебна практика, свързана с компютърните програми и техния авторскоправен режим, но тя е твърде противоречива, тъй като в някои страни те не се признават за обект на авторското право, защото не са “произведения на духа” и не изразяват “естетически или художествени нагласи”. За да се избегнат именно тези противоречия, съществуващи между законодателствата на европейските страни и САЩ, години по-късно бе издадена Европейската директива за правна закрила на компютърните програми от 1991г., чрез която се постигна търсената хармонизация в законовата уредба по отношение на тази толкова спорна и специфична материя в световен мащаб. Ето защо в настоящето изложение ще се опитам да направя един кратък коментар на основните авторскоправни постижения както у нас, така и в международен аспект, що се отнася до способите за защита на компютърните програми и базите данни като част от интелектуалната собственост.