Онлайн библиотеките и авторските права.

Съвременните дигитални библиотеки поставят горещи предизвикателства пред авторското право, които тепърва ще бъдат обект на публично обсъждане поради значимия им обществен интерес, касаещ науката и образованието. От друга страна те извикват на обществен дебат и въпросите относно това къде е границата между интернет пиратството и свободното ползване на дигитализирани произведения на изкуството. Както в България, така и в световен мащаб все повече сериозни научни институти, обществени библиотеки, университети, неправителствени организации и онлайн базирани бизнеси, създават опцията на потребителите за платен или безвъзмезден дигитален достъп да значителни масиви от научна и художествена литература, произведения на изящното изкуство, фотографии, музика и видео материали. В този процес естествено се намесват и недобросъвестни според мен субекти, които с комерсиална цел възпроизвеждат в интернет пространството чужди авторски литературни произведения, застъпвайки абсолютно незаконосъобразно тезата, че всеки има право на информация и че авторското право не следва да “узорпира” дадено знание. Това може би е вярно, ако представлява функция на волеизявлението на съответния автор, който да позволява изричното свободното разпостранение на негови авторски произведения онлайн. Много често това явление се използва напоследък от писателите като ловък маркетингов трик, с цел акумулиране на потребителски интерес към дадено книжно издание или просто от волята на автора да направи своето произведение свободно в обществен интерес. От правилото за изискуемото съгласие на автора естествено има и изключения, особено когато се използват някои съвременни електронни лицензии, които дават на електронната библиотека пълни права за публикуване на авторски произведения – например тези под “Криейтив комънс” лиценз. Другият фактически способ, използван от онлайн библиотеките е да възпроизвеждат литературни произведения с изтекли авторски права, което като подход може би е най-чистият от юридическа гледна точка вариант, тъй като в този случай липсват основания за възникване на каквато и да е авторскоправна проблематика. В този смисъл настоящият материал има за цел да хвърли светлина върху някои детайли и да даде отговори и насоки относно препоръчителното структуриране на дигиталните библиотеки от авторскоправна гледна точка, като посочи добрите практики и съответно проблемите по темата.

Правото върху търговска марка като обект на обезпечение.

1. Общи правила. Правото върху търговска марка може да бъде обект на искано обезпечение по предявен или бъдещ гражданскоправен иск.(чл.22а, ал.1). Това производство се провежда по правилата на чл.389 от ГПК, като крие известни специфики, свързани с неговия предмет и подсъдност. По новия ГПК, ищецът, във всяко положение на делото, до приключване на съдебното дирене във въззивното производство, има възможността да иска от съда, пред който делото е висящо, да допусне обезпечение на иска. Съгласно чл.77 от ЗМГО исковете по този закон са подсъдни като първа инстанция на Софийския градски съд, която специална норма в материални закон ЗМГО, дерогира процесуалното норма на чл.390 ГПК, касаеща подсъдността при налагане на обезпечения. От казаното до тук могат да се направят някалко извода. Първо – исканото обезпечение относно търговска марка, може да бъде депозирано във връзка с предявяването на един бъдещ иск. В тези случаи съдът определя срок за предявяване на иска, който не може да бъде по-дълъг от един месец. Ако не бъдат представени доказателства за предявяването на иск в определения срок, съдът служебно отменя допуснатото обезпечението(чл.390, ал.3 ГПК). Второ – обезпечение на иска може да се иска за всички установителни, осъдителни и конститутивни искове, касаещи нарушение на търговска марка и посочени в чл.76 от ЗМГО( аргумент от чл.389, ал.2 ГПК). Трето – искането за обезпечение на търговска марка може да бъде направено както в производството пред компетентния родово подсъден първоинстанционен Софийски градски съд(относно исковете, касаещи търговски марки – чл.77 ЗМГО), така и пред въззивният Софийски апелативен съд, като процесуалната преклузия за това искане настъпва с приключването на съдебното дирене във въззивното производство(чл.389, ал.1 ГПК).