Преюдициално запитване по ГПК, относно базите данни по ЗАПСП.

Преюдициалното запитване по ГПК, касаещо базите данни в контекста на ЗАПСП и Директива 96/9/ЕО за правна закрила на базите данни. От особено важно практическо значение за решаване на авторскоправните спорове е прецедентът в българското правораздаване, който наскоро бе отбелязан във връзка със спор за авторско право върху база данни, възникнал между две търговски дружества. С казуса бе сезиран Съдът на Европейските общности в Люксембург, след като пред Софийският градски съд бе поискано преюдициално запитване, относно разпоредби от Директива 96/9/ЕО за правна закрилана на базите данни. Преюдициалните запитвания са въплътени в българското законодателство, след подписването на Договора за европейския съюз от България и приемането на компетентността на Съда на европейските общности, касаеща отправените до него преюдициални запитвания по граждански и административни дела. Чисто законодателно, предвид приемането на страната ни като пълноправна членка на ЕО, бяха предприети и изменения на сега действащия ГПК(. обнародван в Държавен вестник от 24.07.2007г.) в този контекст. Нормите на чл.628 от ГПК и следващите предвиждат във връзка с кампетентността на националния съд, че когато тълкуването на разпоредба от правото на Европейския съюз или тълкуването и валидността на акт на органите на Европейския съюз е от значение за правилното решаване на делото, българският съд прави запитване до Съда на Европейските общности. Запитването се отправя от съда, пред който делото е висящо, служебно или по искане на страната. Съдът, чието решение подлежи на обжалване, може да не уважи искането на страната да се отправи преюдициално запитване за тълкуване на разпоредба или на акт. Определението не подлежи на обжалване. Съдът, чието решение не подлежи на обжалване, винаги отправя запитване за тълкуване, освен когато отговорът на въпроса произтича ясно и недвусмислено от предишно решение на Съда на Европейските общности или значението и смисълът на разпоредбата или акта са толкова ясни, че не будят никакво съмнение.

Авторско право върху компютърните програми и базите данни по ЗАПСП.

Съвременното общество и свързаните с него обществено-икономически реалности са пряко обвързани с компютърните технологии и тяхното динамично развитие. Този факт поражда значими юридически проблеми, които най-вече са свързани с правната регламентация на софтуера, компютърните програми, базите данни и защитата им като интелектуални продукти. Известно е че западноевропейските законодателства, а и англосаксонската правна система/САЩ, Англия/ непрекъснато се развиват в тази насока, тъй като тук е засегнат един значителен материален интерес, който очаква адекватни законодателни решения. В САЩ например авторското право е отделен клон на правото, като на авторскоправната регламентация на компютърните програми и софтуера е обърнато специално и доста обширно внимание, предвид обстоятелството, че именно там се намират гигантите в търговията със софтуерни и хардуерни продукти като “Майкрософт”, “Хюлит Пакърд”, “Ейпъл макинтош” и много други. От друга страна телекомуникационните компании и “Интернет” бележат значителен ръст на развитие именно на базата на най-новите решения в областта на софтуера, което явление също има своя икономически еквивалент. Ето защо в тази насока също се търсят начини за по-ефективна юридическа защита. Първата страна в света, включила в авторското си право компютърните програми са Филипините през 1972г. През 1980г. в САЩ се приема закон за Авторското право върху компютърните програми, но тъй като той е бил прекалено общ, американските съдии в последствие са доуточнили приложното му поле, като в крайна сметка са стигнали до извода, че защитени са само изходните и обектните програми, записани върху твърдия диск, изпълнителните и потребителските програми и видеоигрите. През 70-те години в Европа и най-вече във Франция се появява съдебна практика, свързана с компютърните програми и техния авторскоправен режим, но тя е твърде противоречива, тъй като в някои страни те не се признават за обект на авторското право, защото не са “произведения на духа” и не изразяват “естетически или художествени нагласи”. За да се избегнат именно тези противоречия, съществуващи между законодателствата на европейските страни и САЩ, години по-късно бе издадена Европейската директива за правна закрила на компютърните програми от 1991г., чрез която се постигна търсената хармонизация в законовата уредба по отношение на тази толкова спорна и специфична материя в световен мащаб. Ето защо в настоящето изложение ще се опитам да направя един кратък коментар на основните авторскоправни постижения както у нас, така и в международен аспект, що се отнася до способите за защита на компютърните програми и базите данни като част от интелектуалната собственост.

Доказване на авторскоправните искове.

Проблемът, поставен за разглеждане в настоящата статия има особено важно практическо значение при разглеждане на авторскоправните искове. Основната негова уредба се намира в нормите на чл. 95в ЗАПСП и чл.95г ЗАПСП са сравнително нови(ДВ,бр.99 от 2005 г.), а и настъпилито в последствие изменение на ГПК, в случая визирам чл.190 – чл.194 ГПК(нов) постави допълнителни предизвикателства. Това изложение има за цел да направи сравнителен анализ между посочените текстове от ЗАПСП и ГПК. Така ще се дадат практически насоки, относно по-доброто им прилагане в процеса по осигуряване на доказателства и предоставяне на информация за произхода на разпространителснките мрежи при нарушения, предмет на авторскоправни искове. Съгласно нормата на чл.95в, ал.1 ЗАПСП, когато ищецът е представил доказателства в подкрепа на исканията си, но е посочил и други доказателства от значение за решаване на делото, които се намират под контрола на ответника, съдът може по искане на ищеца да задължи ответника да представи тези доказателства. Важно е да се отбележи очевидния синхрон между специалната норма в ЗАПСП и процесуалноправната норма на чл. 190. ал.1 ГПК, която казва, че всяка страна може да иска от съда да задължи другата страна да представи намиращ се у нея документ, като обясни значението му за спора. Тези две нормативни разрешения поставят няколко чисто практически въпроса: първо какъв е срокът за правене на тези искания; второ, какви точно доказателства могат да се искат, да бъдат представени от ответника и трето - какви обстоятелства следва да сочат исканите доказателства?

Обезпечителни мерки по отношение на авторскоправните искове.

Обезпечителният процес при авторскоправните искове крие своите специфики, предвид особеностите на обезпечителната нужда и специалната норма на чл. 96а ЗАПСП. Последните изменения в него бяха направени през 2005г., като преди това имаше две предходни ( ДВ, бр. 28 от 2000 г., ДВ, бр. 77 от 2002 г., бр. 99 от 2005 г.) Обезпечение може да се иска както по отношение на бъдещ иск, така и в едно вече висящо исково производство. Съгласно чл. 390, ал. 1 от ГПК родово компетентен да разгледа молбата за обезпечение на бъдещ иск е родово компетентният да разгледа бъдещия иск съд, а местно компетентен- този по постоянен адрес на ищеца. Родово компетентни да допускат обезпечения на авторскоправни искове са окръжните съдилища. С постановяване на определението за допускане на обезпечението, съответният окръжен съд определя срок за предявяване на иска, който не може да бъде по-дълъг от един месец. Ако не бъдат представени доказателства за предявяването на иск в определения срок, съдът служебно отменя обезпечението. За разлика от процесуалната норма на чл.391, ал.1 ГПК, със създаването на специалния текст на чл.96а ЗАПСП, законодателят предвиди следната възможност. При нарушение на авторско право, сродно на него право или право по чл. 93в или когато има достатъчно данни да се смята, че такова нарушение ще се извърши или някое доказателство ще се изгуби, унищожи или укрие, съдът, по искане на носителя на съответното право или лицето, на което той е отстъпил изключително право за използване, може, без да уведоми лицето, по отношение на което се иска обезпечителната мярка за това, да допусне и съответните обезпечителни мерки.

Нормата на чл.172а от НК. Теория и съдебна практика. Коментар.

На базата на уеднаквяването на законодателството на Република България с международни актове в областта на авторското право, пред 1995г. чрез една от поредните промени на НК, бяха въведени няколко текста, чиито обект на наказателно преследване престъпленията, касаят деянието "контрафакция". От тогава и до настоящия момент в раздел VII на НК, визиращ престъпленията против интелектуална собственост, съществува чл.172а от НК, които инкриминира деянията, насочени към нарушаване на авторски права. Прави впечатление, че систематиката на гражданското право относно интелектуалната собственост е пренесена и в НК, като са създадени текстове, касаещи авторското право (чл.172а НК) и отделно текстове, касаещи индустриалната собственост (чл.172б НК). Текстът на чл.172а НК е особено интересен, тъй като той въвежда един сравнително нов обект на наказателноправна превенция в българското право. Може би това е една от причините тази норма да е свързана с особено противоречива практика на съдилищата, продиктувана според мен от липсата на еднакви обективни критерии, които да бъдат прилагани при разкриването и наказването на престъпленията, касаещи авторскоправното законодателство. Друга причина е факта, че на деянията против интелектуалната собственост се гледа като на такива, които са с ниска степен на обществена опастност. С настоящето изложение ще се опитам да внеса малка яснота в проблема. Предвид промените в сега действащият НК, които касаят чл.172а от НК, законодателят не е намерил за целесъобразно да даде законово определение в чл.93 от НК на термините „записване”, „възпроизвеждане”, „разпространяване”, „излъчване”, „предаване”, „използване по друг начин на чужд обект на авторско или сродно на него право”.

Авторскоправен режим на колажа.

Обектите на авторското право, имплементирани в колажа като произведение са тези, визирани в чл.3, ал.1, т.1, т.2, т.4, т.5 и т.7 от ЗАПСП, а именно произведенията на изобразителното изкуство, литературните и музикалните произведения, филмите и другите аудиовизуални произведения, както и тези, създадени по фотографски или аналогичен на него начин. Строго погледнато като обекти на авторското право в контекста на ЗАПСП колажите могат да бъдат класифицирани като особен вид сборни и по-точно съставни такива, тъй като те представляват артистичен авторски подбор (от страна на автора) по отношение на произведения, вече създадени от други лица, като със съгласието им, но без тяхно участие, въпросните творби стават неразделна част от новото и оригинално в своите изразни средства и послание произведение, под формата на колаж. Все пак тук би трябвало да направя уточнението, че имайки предвид факта на запазване на авторското право върху всяко самостоятелно произведение, включено в колажа и опцията съответният автор да го използва извън него, съществуват някои особености. Те са свързани например с възможността за целите на колажа да бъдат използвани “обекти”, които въобще не могат да бъдат класифицирани като защитени от авторското право. Това води до извода, че основният критерий, относим към качеството им на произведения в смисъла на ЗАПСП е фактът на вложения авторски труд при събирането, подбора и уникалността в оценката и подреждането на отделните елементи.

Искова защита на авторските права.

Въпросът относно правната проблематика, свързана с авторските права е особено актуален в настоящия момент, с оглед динамичното развитие на имуществените отношения в областта на изкуството, литературата и науката в България. Обективно този факт доведе и до търсената от авторите, а и предлагана от "Закона за авторското право и сродните му права"/ЗАПСП/, адекватна на правата им защита на тяхното творчество.Радостното в случая е появата на правна култура, а и самочувствие на българските творци да търсят и отстояват правата си по съдебен ред. Доскоро именно тази възможна държавна защита в областта на авторското право будеше може би основателно съмнение, предвид химерността на нейната вероятност.От друга страна тези обстоятелства доведоха до сериозен юридически дебат в българското общество, тъй като културата изведнъж се превърна в доходоносен, чисто комерсиален начин за генериране на финансови средства, който търси и изисква добри законодателни, а от там и практически решения. Ноторен факт е, че ЗАПСП е един добър и модерен закон, изцяло съобразен с международно-частноправната уредба на авторските права в световен мащаб, но за съжаление той все още е малко "замръзнал" и "статичен" поради липсата на достатъчно съдебна практика, факторите за което обстоятелство са много и най-малкото е некоректно да бъдат обсъждани в настоящето изложение. В качеството ми на адвокат към настоящия момент, неколкократно съм се сблъсквал с интересни авторскоправни казуси, като с цел максимално добре да защитя интересите на клиента ми съм срещал известни теоретични, а и процесуални трудности, които в крайна сметка доведоха до синтезиране на полезен практически опит. Именно на него бих искал да се позова в следващите редове, като ще дам пример с два реални казуса, единият от които третира правата на артистичните групи и в частност тяхното наименование и неговата защита, а вторият засяга нарушение на правата на артистите-изпълнители и правните последици от това.

Данъчно облагане на организациите за колективно управление на авторски права.

Изготвянето, проверката и заверката на годишните финансови отчети на правозащитните организации, упражняващи правата на притежателите на интелектуална собственост е съпроводена с известни специфични особености и изисквания, свързани с познаването на някои нормативни документи извън тези, които традиционно регламентират провеждането на независимия одит. Организациите за колективно управление на авторски права като юридически лица възникват на основание на приетия през 2001г. Закон за юридическите лица с нестопанска цел, като те могат да бъдат само сдружения на автори и други носители на права. Правният режим на тези организации, техните правомощия и фнкции се третират от Закон за авторското право и сродните му права (ЗАПСП) в чл.40, като характерна особеност е че тези юридически лица не могат да реализират печалба и са длъжни да разделят всички средства, получени от ползвателите между членовете си, след като удържат необходимото за своята дейност. Всяка новосъздадена такава организация е длъжна в срок от два месеца да представи в Министерството на културата препис от решението на съда за регистрацията си, а след това и за всички евентуални промени в нея – тъй като логично е да се прдполага, че предвид предмета им на дейност тези организации непрекъснато привличат нови членове, обстоятелство което с оглед промените в членската маса и устава би трябвало да се отбелязва в търговския регистър. За всички съществуващи към настоящия момент в България подобни организации Министерството на културата води специален регистър. Тези организации като юридически лица с нестопанска цел са вид данъчен субект, съгласно чл.18, ал.1, т.1 от Данъчно процесуалния кодекс(ДПК), като те задължително трябва да бъдат регистрирани в съответната териториална данъчна дирекция по седалището си – чл.29, ал.3, т.4 ДПК. Настоящето изложение има за цел да изясни и маркира някои основни моменти, що се отнася до организациите за колективно управление на авторски права като данъчни субекти. За да се внесе яснота в този смисъл, тук ще си позволя да обърна внимание на законовите наредби съдържащи се най-вече в Закона за корпоративното подоходно облагане(ЗКПО).

Новата уредба на архитектурните проекти по ЗАПСП.

След последните изменения на Закона за авторското право и сродните права(ЗАПСП) от ДВ, бр. 25 от 2011 г., в сила от 25.03.2011г. бяха уредени законодателно някои „нови положения”, касаещи правната регламентация на архитектурните проекти и произведения. По мое мнение тези нови текстове в ЗАПСП са изключително противоречиви с основни принципи на авторското право като цяло както в национален, така и в международен план, като на тази база въвеждат вътрешна колизия между отделни текстове от самия Закон за автроското право в частност. Този факт поставя ЗАПСП в един юридически ноу сенс, тъй като реално се размива съгласуваността на тези нови хипотези, касаещи архитектурните произведения с общия смисъл на ЗАПСП. Всичко това води до липсата на практическо приложение на коментираните норми и съответно до отсъствие на реална защита по отношение на авторите на архитектурни проекти и произведения. Точно над този проблем бих искал да фокусирам настоящата статия, с цел да се даде яснота на проблема и в бъдеще да се помисли за евентуална адекватна законодателна ревизия на тези текстове. Дискутираната тема касае настоящото смесване между обекти на авторското право в ЗАПСП, спрямо които трябва да бъде направено разграничение. Архитектурното решение на автора е неговото субективно виждане по отношение на териториалното планиране, функционалността, външен вид и вътрешна архитектура на обекта, както и инженерните изисквания за неговото осъществяване така, както е посочено в архитектурната част и по - точно техническата чат от проекта, относно всички стадии на строежа на съоръжението.

Архитектурни проекти. Авторскоправен режим по ЗАПСП.

Правната уредба на архитектурните проекти в смисъла на ЗАПСП придобива все по-голяма теоретична и практическа значимост, в контекста на правоотношенията архитект – инвеститор(предприемач) и юридическите последици от тази облигационна връзка. На първо място е важно да се отбележи хипотезата на чл.4 ЗАПСП т.2, която разпорежда, че идеите и концепциите не са обект на авторското право. Следователно идейният архитектурен проект трябва да е обективиран в чертежи, скици, модели, сгради, паркове, планове за населените места и скици и други технически строителни документи, както и в построената сграда, за да бъде годен обект на авторското право. Обект на авторското право върху архитектурните произведения е общо казано архитектурното оформление. То е резултат на творческа дейност на архитекта, чрез въплъщение на обекти от материалния свят в графика и текст, знаци и символи, както и интерпретацията им в конвенционалните триизмерни структури, които да отразяват състава и структурата на един архитектурен обект, чрез проектиране на външния и вътрешния му вид. За да се създадат обектите на архитектурата, следва да се проведат съответните архитектурни дейности. Те включват творческия процес на търсене на най-добрите технически решения по архитектурния проект и неговото въплъщение, координация между дейностите на участниците проектанти, развитие на всички компоненти на планиране на проекта - озеленяване, изграждане (ново строителство, реконструкция, реставрация и ремонт) на сгради и съоръжения, изпълнение на архитектурно-строителен контрол и надзор на строителните работи и изпълнението на изследванията и дейностите по архитектурно проектиране на интериора и екстериора. Тук следва да се направи разграничение между архитектурно решение и проект.