Защо да имате български домейн е грешка или проблемите с интелектуалната собственост, касаещи разширението “.bg”.

    

 

 

Бих искал още в началото да фокусирам вниманието ви върху обективния факт, че разпоредителните сделки и правният статус на домейните с разширението, което индивидуализира дадена държава (в случая “.bg” или “.бг”), би следвало да е регламентирана законово дейност, която в цял свят се упражнява от суверена. Започвам изложението си с това обяснение, тъй като то стои в основата на проблема, който ще е обект на детайлно обследване тук и който странно защо е невидим на прима виста за повечето институции и правни субекти в България. Те се сблъскват с него, когато съответният субект е загубил правата си върху даден домейн или пък когато от своя страна държавните институции (визирам най-вече съдилищата) се оказват законово парирани да решат казус, касаещ проблемна интелектуална собственост върху домейн. В едно от последните ми дела пред Върховния касационен съд (ВКС) по повода, обърнах съвсем добронамерено внимание на състава, че тези казуси не следва да бъдат игнорирани с лека ръка, тъй като зад тях стои съществен публичен, бизнес и социален интерес, който следва обективно да бъде защитен чрез налагане на една ясна и законодателно базирана съдебна практика в интерес на гражданите и търговските субекти на Република България. Мисля, че не бях разбран (или чут) от ВКС, но според мен в конкретния случай конфликтът не е породен пряко от правоприлагането, а от липсата на законодателно изграден механизъм у нас, който точно и ясно да регламентира правния статус на домейн имената, разпореждането и недобросъвестните практики с тях, тъй като именно празнотата в законодателна рамка поставя на дневен ред абсолютния национален юридически ноу сенс в България по темата, който ще е обект на тази статия и надявам се на една бъдеща, крайно належаща законодателна инициатива.

"Закон за интелектуална собственост в интернет" в България?

 

В 21 век буквално всеки един социален, бизнес, политически и културен аспект на живота е опосреден от онлайн пространството. Това означава, че зад всяка ежедневна деятелност стои онлайн платформа - сайт, блог, интернет мобилно приложение  и т.н. Българската социална действителност сочи, че нарушенията/престъпленията насочени към копиране, използване, възпроизвеждане, разпостранение, “хакване”, нарушаване на целостта и функционирането на авторски произведения онлайн, е практика, която е напълно неглижирана, неуредена законодателно и съответно лишена от каквато и да е ясно структурирана законодателно санкция, съответно превенция. Коректно е да отбележа, че в българското законодателство съществуват някои правни норми, които касаят коментираната тематика, но те се намират в различни материални закони и предвиждат отделни абстрактни хипотези, които не комуникират помежду си и по този начин остават едни “осакатени” правни конструкции без реално практическо значение. Всичко това естествено води и до тоталната безрезултатност и почти нулева ефективност в работата на специализираните органи за превенция в лицето например на сектор “Компютърни престъпления” към ГДБОП, обусловена най-вече от липсата на адекватна законодателна рамка от материалноправна гледна точка и съответно липсата на правомощия от процесуалноправна гледна точка. Настоящата статия има за цел да посочи точно тези проблеми и да дефинира постигнатото досега в международен план, за да обоснове реалната нужда от подобна законодателна инициатива в България, която е оправдана не само в настоящето, но най-вече в бъдещето, предвид очевидното всестранно дигитализиране на обществения живот. Тук бих искал да посоча фрапантния факт, че юридическият фокус върху онлайн пространството и проблемите в него е поставен в западна Европа и САЩ още в средата на 90-те години, т.е българското законодателство закъснява с близо 20 години да постави ударение върху законотворчеството в тази насока. Ще си позволя да спомена, че когато през 2009г. на една конференция подех темата, обект на настоящата статия бях посрещнат с мълчание и неразбиране от една строго професионална аудитория, която ме накара да се почувствам като “странник, сред свои”. За съжаление в България липсва обратна връзка между онлайн индустрията и юристите, специалисти по интелектуална собственост, което води до липса на комуникация и опция за среща на мнения, концепции и виждания, които да посочат конкретните проблеми за решаване. Ето защо и до настоящия момент продължавам да настоявам, че “Закон за интелектуалната собственост в интернет” трябва да съществува в българското законодателство, като в него да се отчетат балансираните интереси на ползвателите и притежателите на права, като в този контекст бъдат ясно дефинирани различните опции за позитивно юридическо поведение на различните правни субекти и съответно санкция по отношение на нарушенията и престъпленията, насочени срещу авторски произведения и различни технически и софтуерни платформи, обект на интелектуална собственост, базирани в интернет.

За рисковете, които лицата поемат като предоставят свободен достъп до интернет посредством WI FI протокол.

1.Увод.


През 2015 г. интернет е неделима част от нашия живот. Обществото има нужда да се информира, бизнесът - да печели, публичните институции и партии - да се рекламират, а потребителите - да не плащат за достъп до интернет. Технологиите не изостават, затова производителите на устройства инкорпорират в тях софтуер за възможна безжична интернет връзка, а цените на самите устройства стремглаво падат. Интернет става все по-бърз, а възможностите за свързване с мрежата - все по-улеснени. Общините и политическите партии се надпреварват да създават т.нар. „безплатни зони за достъп до интернет“. По летища, ресторанти, кафенета свободният и безплатен достъп до интернет вече е правило. Всеки гражданин, притежаващ компютър, мобилен телефон или таблет, може да предостави достъп до мрежата по свое желание на трети лица посредством елементарен софтуер, инкорпориран в съответното устройство. Лесният и на практика безплатен достъп до интернет е добро за обществото. Въпреки това видимо назряват проблеми, свързани с вероятните рискове, които субектът, предоставящ безплатния интернет, е възможно да поеме, при осъществяване на тази дейност в Робин Худ-стил.

В настоящата кратка статия ще бъде направен опит да се провокират читателите с една теза, според която лице, използващо WiFi-протокол (съкращение от „wirelessfidelity“, от англ. ез. - „безжична прецизност“), предоставя свободно достъп до интернет на неограничен брой лица, и би било застрашено от носене на отговорност за извършени нарушения в предоставената от него „мрежа“ не само за свои собствени действия, но и за нарушения на трети лица, които ползват този достъп. Погледът върху темата е през призмата единствено на гражданското право.

Някои актуални въпроси на киберделикта при анонимен SPEAKER

 

Киберделиктът е понятие на деликтното право. Досега той не е бил дефиниран нито в закона, нито в съдебната практика или в теорията. Факт е обаче, че съществува противоправно деяние, което е извършено чрез използване на компютри и което причинява вреди на друго лице. Пострадалите лица могат да бъдат физически или юридически лица – банки, застрахователи, търговци и нетърговци, които в голяма степен използват интернет за изграждане на своите връзки и за кумулиране на информация.

Киберделиктът е нарушение, при което изпращачът на електронно съобщение, насочено  към адресат, който не е съгласен да го получи, отговаря за вредите, причинени на получателя. (Така Hedley, St. Cybertresspass – A Solution in Search of a Problem? In: Journal of European Tort Law, 2014, 2, p. 165.) Практическият въпрос при киберделикта е кой е непосредственият извършител и към кого би могъл да се насочи втори, евентуален иск – (ТакаKoch, B. Cyber Torts: Something Virtually New? In: Journal of European Tort Law, 2014, 2, p. 133-164.)

Киберделиктът е вредоносно поведение, което е извършено или чрез интернет, или е резултат от използването на интернет или на компютър в най-широкия смисъл, включително смартфони и таблети – (Цит. Съч.,  с. 143.) Киберделиктът е съчетание от два термина – кибернетика и деликт. Думата „кибернетика” има три значения (вж. Речник на чуждите думи в българския език, С. 2003, издателство „Наука и изкуство”, с. 355). В настоящата статия ние ще използваме само едно от тези значения – техника и умение да се правят автомати, които заместват умствена човешка дейност (компютри, роботи, телефонни приспособления за автоматично извикване и т.н.). Съчетанието на кибер и деликт в една дума води до ново понятие в правото – непозволено увреждане, при което едно лице причинява вреди другиму чрез използване на компютри, роботи, смартфони, айпади, таблети и прочее.

Нерегистрирана търговска марка. Колизии между чл.12, ал.6 от ЗМГО и чл.38б от ЗМГО, касаещи процедурата по опозиция.

С последните изменения на ЗМГО, касаещи въвеждането на опозиционната система (ДВ, бр. 19 от 2010 г., в сила от 10.03.2011г.), бе предвидена и уредена законодателно опцията, притежателите на по-ранни нерегистрирани марки, които обаче са използвани реално в търговията, да се противопоставят на регистрацията на по-късно заявени сходни или идентични търговски марки. Тази хипотеза изхожда най-вече от принципа за справедливост в гражданския оборот, с цел реално придобитите по-ранни права на търговски субекти, които са били упражнявани чрез техни бизнес идентификатори в търговията, да бъдат охранени и противопоставени на по-късно заявени търговски марки. Поради това българският законодател предвиди, че при опозиция, подадена от действителния притежател на нерегистрирана марка, която се използва в търговската дейност на територията на Република България, не се регистрира марка, чиято дата на подаване е по-късна от датата на действителното търговско използване на нерегистрираната марка(чл.12, ал.6 от ЗМГО). Този принцип отдавна бе отразен в англосаксонската система на Обединеното кралство и САЩ, като в последствие през 2009 година бе отразен законодателно и в европейското законодателство, уреждащо правата върху марките на Общността и в частност в чл.8, ал.4 букви А и Б от РЕГЛАМЕНТ (ЕО) № 207/2009 НА СЪВЕТА относно марката на Общността.

Авторскоправни специфики при формулирането на общи условия за сайт.

Днес, когато всеки един бизнес е и електронен, дистанционното уговаряне и сключване на съглашения между различните правни субекти е ключов момент в онлайн предлагането не само на стоки и услуги, но и на обекти на интелектуалната собственост като книги, музика, аудио-визуални произведения, продуцентски услуги и т.н. От тази гледна точка съставянето на ясни и точни общи условия предоставя на всеки сайт наложителната опция потребителят и съответно собственикът на сайта да е сигурен с кой сключва един договор онлайн, при какви условия, какви са неговите права и задължения в това съглашение и какъв ще е резултатът от него. От тук следват и основните елементи на общите условия на един сайт, касаещи най-вече интелектуалната собственост и в частност техните авторскоправни клаузи, които ще разгледам в настоящето изложение в детайл, с цел да дам препоръка за едно по-издържано виждане, водещо към тяхното формиране и структуриране.

Общи условия за сайт - как да ги напишем правилно?

В 21 век, в който почти всеки един бизнес е и електронен такъв, дистанционното уговаряне и сключване на съглашения между различните правни субекти e ключов момент в онлайн търговията със стоки и услуги. От тази гледна точка съставянето на ясни и точни общи условия предоставя на всеки сайт наложителната опция потребителят да е сигурен с кой сключва един договор онлайн, при какви условия, какви са неговите права и задължения в това съглашение и какъв ще е резултатът от него. От тук следват и основните елементи на общите условия, които ще разгледаме в настоящето изложение в детайл, с цел да Ви насочим към правилното Ви поведение, водещо към тяхното формиране и структуриране.

1.Общите условия са договор. Чрез формулирането им страните по една сделка, сключвана онлайн, лимитират нуждата да уговорят множество различни хипотези, като ги свеждат под една, която важи за всички абстрактни казуси подведени под нея. Това води до унифициране на съдържанието на сходни договори с цел по-голяма прозрачност при формулиране на правата и задълженията на договарящите страни при идентични ситуации, най вече с оглед преследване на принципите на справедливост и сигурност при сделките, осъществявани онлайн.Текстът на чл.16 от ЗЗД застъпва правилото, че когато предложението включва общи условия, приемането е действително, ако съдържа писмено потвърждение на общите условия. При несъответствие между вписани уговорки и уговорки в общите условия имат сила първите, макар и вторите да не са заличени. При договори с продължително изпълнение изменяването или заменяването на общите условия има сила за насрещната страна по заварен договор само ако й е било съобщено и ако тя не е заявила в дадения й писмено достатъчен срок, че го отхвърля.

Фотография - авторскоправен режим.

Авторскоправният режим на фотографските произведения и произведенията, създадени по начин, аналогичен на фотографския, е отразен от законодателя в чл.3, ал.1, т.7 от ЗАПСП. В контекста на тази императивна норма до доказване на противното за автор на фотографско произведение се смята лицето, което съхранява оригинала на негативите на филма и/или компютърните файлове, отразяващи авторски филмов материал.

За да бъде обаче една фотография годен обект на авторското право, тя трябва да има т.нар художествен характер и да спада към т.нар. художествена фотография или да отразява постижения на изкуството, науката и културата. Под понятието „художествен характер” би следвало да се разбира онова естетическо, пространствено, композиционно и стилистично усещане за дадено произведение на фотографията, което по безспорен начин да го класифицира като произведение на изкуството. В тази категория естествено са включени фотографиите, които имат за предмет документални снимки, отразяващи определени исторически и научни факти и събития, фото журналистиката, модната фотография, снимки на архитектурни обекти, касаещи дизайна и други сфери на науката, пейзажни и портретни снимки, имащи художествен характер, фото колажът. За отлика от до тук изброените бих разграничил например една паспортна снимка, която според мен не би могла да бъде обект на авторско право, поради липса на признака „художественост”, но и поради хипотезата на чл.13 от ЗАПСП. Законодателят е възприел схващането, че авторското право върху произведение на фотографията, представляващо, портретно изображение на друго лице, принадлежи на автора на произведението Но тъй като тези произведения обикновено са създадени в хипотезата на договор за поръчка, то въпреки авторството(чл.42, ал.1 от ЗАПСП), предвид факта, че съществува опасност хипотетично да бъдат накърнени правата на заснетия, които са от категорията на абсолютните субективни права, то с оглед разпространението на един такъв портрет, ЗАПСП предвижда за използването на същия да бъде уговорено споразумение или определени условия между автора и фотографирания. По този начин обикновено заснетия получава собствеността върху вещта – фотографията на която е изобразен, а автора запазва неимущественото право да използва въпросното произведение при негови изложби например или да я разпространява по други, уговорени предварително от страните начини. Това е така, освен ако не става въпрос за споменатата вече, „паспортна снимка”, при която клиента винаги получава собствеността на негатива непосредствено след заплащане на възнаграждението за фотографията, т.е според мен хипотезата на чл.13 ЗАПСП не визира този случай, а „художествената фотография” и портрет.

Новата уредба за авторското право при филмите.

  1. Развитие на законодателството

Първият български закон за авторското право датира от 1921г. В него изрично и изчерпателно са посочени обектите, върху които може да се признае авторско право, като филмите и въобще аудиовизуалните произведения не фигурират в това изброяване. Те получават правна закрила чак през 1939г. с второто допълнение към същия закон. Там се въвежда право на "издателите на филми" с времетраене 25 години от началото на годината, през която е станало издаването на филма. Законът не пояснява кой следва да се нарече издател на един филм, но може да се приеме, че такъв, по днешната терминология, е неговият продуцент. Новите разпоредби се прилагат и спрямо филмите, създадени преди 1939 г., ако не е изтекъл 25-годишният срок от издаването на филма. Следователно, авторскоправна закрила в България са имали само филмите, които са били произведени след 1915 г.

По-късно, през 1946г. влиза в сила Закон за кинокултурата. Според него "авторското право върху кинокартините и кинотворбите от всякакъв вид, създадени в страната, безразлично от кого, се запазват в продължение на 25 години в полза на обявения автор или производител или на наследниците му." Същият закон е отменен изцяло през 1948г. от новия Закон за кинематографията, просъществувал формално доскоро. В него обаче не се говори нищо за авторски права.

Наименования на артистичните групи. Защита и правен режим.

Регламентацията на наименованията на артистичните групи и псевдонимите на отделните артисти като физически лица буди няколко интересни проблема от практическа гледна точка. Фактът, че тези наименования служат за индивидуализиране на артистите( имам предвид думата като общо понятие, включващо музиканти, актьори, художници, танцьори и т.н) в публичното пространство, прави въпросът за способите за тяхното времево, фактическо и правно придобиване особено важен. Менажирането на творческите индустрии, наложи особенно професионален подход към избора и налагането на едно артистично наименование като продукт, който в дългосрочен аспект да работи не само за самия творец, но и за неговите продуценти.