Установителни и осъдителни авторскоправни искове за заличаване на търговска марка.

Особен практически и теоретичен проблем представляват авторскоправните съдебни искови производства, свързани с установяване наличието на предходно авторско право, което стои в основата на недобросъвестно регистрирана по-късно от него търговска марка. Двата специални закона - Закона за авторското право и сродните права (ЗАПСП) и Закона за марките и геогрефските означения(ЗМГО) са частично стиковани от законодателя в този смисъл. Те дават защита на правомощията на автора и същевременно санкция спрямо недобросъвестния заявител на търговска марка(изразяваща се в опцията за нейното заличаване), който е използвал авторско произведение за целите на заявяването.. В чл. 26. ал.3, т.5, б.Б от ЗМГО е закрепено императивното правило, че регистрацията на марка се заличава по искане на всяко лице, с правен интерес, когато използването на марката може да бъде забранено на основание на по-ранно право на трето лице, което право се ползва от закрила по друг закон, и по-специално авторско право. За да се достигне до резултата на чл.26 ЗМГО, авторът трябва да е провел успешно един установителен или осъдителен авторскоправен иск, на базата на решението по който съдът да се е произнесъл със сила на присъдено нещо относно наличието на авторско право, предхождащо като годен обект на интелектуалната собственост и като възникване, недобросъвестно заявената в последствие търговска марка.

Подсъдност. Съгласно чл.96 от ЗАПСП авторскоправните искове са родово подсъдни като първа инстанция на Окръжен съд, като за спазването на тази подсъдност съдът следи служебно. Производството по разглеждането на авторскоправни искове може да бъде двуинстанционно или триинстанционно в зависимост от цената на иска, както и от спецификите на правното основание, формулирано в исковата молба. Основание на иска. Предвид спецификата на това исково производство има два варианта за формулиране на основанието на иска, като лично аз намирам втория за по-удачен. В първия случай сме изправени пред установителен авторскоправен иск. Той следва да бъде реализиран в хипотезата на чл.124, ал.1 от ГПК, тъй като в ЗАПСП не е предвидена специална норма, кореспондираща с текста на чл.26, ал.3, т.5 ЗМГО, което по мое мнение е очевиден законодателен пропуск. Считам, че предвид съществуващата уредба в ЗМГО относно наличието на авторско право като основание за заличаване на търговска марка, е логично да е налице препращане към норма в ЗАПСП, уреждаща конкретен установителен иск. Коментираният установителен иск е положителен. Производството по него се води от лицето, което твърди, че е автор или носител на авторско или сродно на него право, като се иска неговото съществуване да бъде установено. Установителният иск признава само това, че лицето е автор, като не предлага друга защита. Неговото уважаване ще доведе само до установяването на факта на авторството, без авторът реално да може да осъществи принудително това провомощие, срещу евентуалния нарушител. Имено поради това, предвид наличието на регистрирана марка трябва да се предяви осъдителен иск, който съдържа в себе си и установителен иск. Спецификата тук е че при установителния иск не е необходимо да се доказва по безспорен начин активна легитимация за това той не може да даде защита при недобросъвестно регистриране на търговска марка. Диспозитивът при установителния иск в съдебното решение обикновено гласят “признава лицето за автор”, а при оъдителния иск в съдебното решение се казва “осъжда лицето на основание чл.94 или чл.95 от ЗАПСП във връзка с чл.26, ал.3, т.5 ЗМГО, да преустанови използаването на обекта на авторското право(художествен дизайн напр.) поради установено по-ранно авторско право по отношение на автора.........”. Ето защо както в теорията, така и в практиката се приема, че установителният иск е субсидиарна форма на защита и може да бъде предявен самостояйтелно. Предвид казаното намирам за по-удачно в казуси като този да бъде предявяван осъдителен иск по чл.95, ал.1 ЗАПСП и това е така, защото се иска по съдебен ред както да бъде установено наличието на едно авторско право, така и ответникът да бъде осъден да прекрати нарушаването му, като на тази база да се заличи регистрирана търговска марка в Патентно ведомство на Република България. Този резултат не може да се постигне само с установяването на дадено авторско право, тъй като ще липсва осъдителен диспозитив на съда относно факта на нарушението по отношение на авторскоправен обект, на базата на който ищеца да осъществи правата си пред Патентно ведомство, в производството по заличаване на марката. Бих искал да отбележа, че специално с оглед хипотезата на чл.26, ал.3, т.5, б.Б от ЗМГО по мое виждане би трябвало да бъде предвиден конститутивен иск в ЗАПСП, който да комуникира със специалната норма на ЗМГО и да предвижда потесттативни права, касаещи заличаването на търговска марка. Намирам, че предвид казаното за установителните и осъдителни искове в ЗАПСП, те не отговарят изцяло на целта, която би трябвало да се преследва в коментирания казус – авторско право – заличаване на търговска марка, като считам това за пропуск в законодателството, тъй като не е създаден и конструиран иск в ЗАПСП, който да отговаря и съсвсем конкретно да комуникира и допълва, чрез една специална норма, хипотезата на чл.26, ал.3, т.5, б.Б от ЗМГО.

Обект и тежест на доказване. Ищец и ответник. Ищец по по този иск е авторът на произведението и/или лецето на което са отстъпени авторските права за ползване. Ответник по иска е лицето или дружеството, което регистрирало една търговска марка, нарушавайки авторски права на ищеца(ищците). Ако заявката или в последствие регистрираната търговска марка е прехвърлена спрямо трето лице, искът може да бъде предявен и срещу новият преобретател. Разглежданият иск е един иск за установяване наличието и защита на авторско право. Ето защо той може да бъде насочен не само срещу трето лице, но и например към съавтор(при неделимо съавторство), който с поведението си е спомогнал за недобросъвестното регистриране на една търговска марка, в ущърб на автора ищец. Активна и пасивна процесуална легитимация. Активната легитимация се доказва, когато ищецът успее да докаже по положителен начин, че той, а не трето лице е автор на процесното произведение и че същото е като обект(образен или словен елемент) е предмет на регистрация на една търговско марка. Доказателствата са авторскоправни договори, приемо-предавателни протоколи, експертизи на вещи лица, разпити на свидетели. Всички те се отнасят до възникването на произведението,у неговото авторство и публичното му обективиране в общественото пространство. Пасивна легитимация – ищецът доказва, че ответникът е лицето(фирмата) регистрирало недобросъвестно търговска марка на базата на използването на произведение, предмет на авторско право на ищцовата страна, като ответника извършва действия, с които претендира права върху търговската марка и с поведението си уврежда както авторски, така и търговски правомощия на ищеца. Тези правни действия трябва да продължават и към момента на завеждане на иска и да съществува опасност, че ще продължават и занапред, като увреждат авторскоправни правомощия на ищеца, като всичко това води до нарушение с трайни последици. Защитата на ответника също може да се осъществи по два начина – първо чрез разрушаване на активната легитимация на ищеца като се оспорват неговите авторски права и се ангажират доказателства, че те всъщност принадлежат на ответника. Вторият начин визира възражението, че не е нарушено авторско правото на ищеца или че ако това е така, то е станало случайно (напр. за регистрираното лого е използвано изображение или наименование, което е популярно в съответните търговски среди) За твърдените „инцидентните” нарушения се прилага защитата по чл. 45 ЗЗД, съответно чл.94 ЗАПСП. Специфики. Често в практиката непосредствено след започване на процедурата по заличаване на търговска марка, на базата на претендирано по-ранно авторско право, по отношение на автора или ползвателя на авторски права биват налагани административно-наказателни мерки от Патентно ведомство, чрез съставяне на актове за установяване на административно нарушение(АУАН) в хипотезата на чл.81 от ЗМГО. Така недобросъвестно регистриралият дадена търговска марка, често сезира административният орган в лицето на Патентно ведомство, с искането да бъде прекратено „неправомерното” използване на реално недобросъвестно регистрирана марка, с цел да увреди обикновено търговски интереси на трета страна. Коректно е и полезно да се отбележи в този ред на мисли, че при наличието на висящо авторскоправно производство по чл.95 ЗАПСП във връзка с инициирано вече производство по чл.26 от ЗМГО, се преклудира правото, както на актосъставителя да състави АУАН срещу автора, така и на административно-наказващия орган да издаде наказателно постановление срещу него.

Предвид казаното, считам за нелогична отмяната на разпоредбата на чл. 82, ал. 2 от ЗМГО (ДВ, бр. 19 от 2010 г., в сила от 10.06.2010 г.) Тя въвеждаше забрана за откриване и развитие на административно-наказателно производство, в случай, че то се предхожда от производство по чл. 26 от ЗМГО. Неспазването на тази забрана представляваше особено съществено процесуално нарушение, което опорочава непоправимо административно-наказателната процедура, което не би могло да бъде санирано в хода на съдебното производство. Така сама по себе си забраната на чл.82, ал.2 от ЗМГО се явяваше абсолютно и достатъчно основание за отмяна на обжалваното наказателно постановление, без да се разглежда спорът по същество. Отмяната на посочения текст образно казано осъкатява правата на добросъвестния автор, чиито произведения са използвани за регистрацията на търговска марка. В същото време на недобросъвестния маркопритежател се дава възможността на основание чл.81 от ЗМГО да атакува автор, който използва собствения си художествен дизайн(чл.3, ал.1, т.5 ЗАПСП) в търговската си дейност, например за табела на магазин. По мое мнение така се ограничават правата на определен кръг лица и се предоставя мощен манипулативен административен инструмент в ръцете на други, който може да бъде използван недобросъвестно, с цел да се накърнят не само авторски права, но и определени търговски интереси. Тук остава открит и още един въпрос. Каква отговорност носи държавата и в частност Патентно ведомство за съставен акт по чл.81 от ЗМГО, ако се окаже, че нарушение няма, тъй като е налице хипотезата на чл.26, ал.3, т.5, б.Б от ЗМГО? Отново обръщам внимание на този факт поради твърдото ми мнение, че се съботират законодателно текстовете, касаещи преждеползване както в ЗАПСП, така и в ЗМГО, с цел те да бъдат превърнати в неработещи. Пример за това е както нормата на чл.83, ал.1, т.4 от ЗАПСП, така и чл.26, ал.3, т.5, б.Б от ЗМГО. Практика сочи, че тези исковете, свързани с посочените норми са почти недоказуеми в съда, поради неразбирането на института на преждеползването и опита за тоталното му игнориране, явно „поради ниската му обществена значимост”, с което определено не мога да се съглася. Всичко това води до злоупотреба с права от недобросъвестни заявители на търговски марки и рестриктивен подход на държавата, насочен към ограничаване на права на автори, чрез налагане на административни санкции, които не могат да бъдат атакувани адекватно в съда.

Съдебна практика. С цел да се онагледи казаното до тук, бих искал да се позова на стабилната съдебна практика, в която открих някалко интересни разрешения на подобни казуси. Първият цитиран акт е определение № 64 от 6.02.2009 г. на ВКС по т. д. № 664/2008 г., ТК, докладчик съдията Камелия Ефремова, основание чл. 97, ал. 1 ГПК, (отм.) във вр. с чл. 26, ал. 3, т. 5, б. "б" ЗМГО. Производството е по чл. 288 ГПК(отм.) и е образувано по касационна жалба на Й. Г. К. от гр. В. срещу решение № 94 от 13.06.2008 г. по гр. д. № 756/2008 г. на Софийски апелативен съд, с което е оставено в сила постановеното от Софийски градски съд, VI-8 състав решение от 4.01.2008 г. по гр. д. № 631/2003 г. по отношение предявения от О. "Н", Р. федерация, Република Т. срещу Й. Г. К. иск по чл. 97, ал. 1 ГПК (отм.) във връзка с чл. 26, ал. 3, т. 5, б. "б" ЗМГО за признаване за установено, че търговското дружество е носител на авторското право върху графично изображение, съставляващо образен елемент на фигуративна търговска марка, заявена за регистрация от Й. Г. К. в Патентно ведомство на Република България със заявление вх. № 5* от 8.03.2001 г. Касаторката поддържа, че решението е постановено по недопустим иск, предвид липсата на активна процесуална легитимация на ищеца. Освен това, релевира оплаквания за неправилност на атакувания акт поради противоречие с материалния закон /чл. 99, ал. 2 ЗАПСП/ във връзка с преценката относно възникването и носителя на авторското право върху процесното произведение и поради необоснованост на извода за допуснато нарушение на имущественото авторско право по чл. 18, ал. 2, т. 8 ЗАПСП. Поради това, в касационната жалба се отправя искане за отмяна на въззивното решение и за отхвърляне на предявения иск като неоснователен. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК(отм.) касаторката обосновава допустимостта на касационното обжалване с твърдението, че атакуваното решение съдържа произнасяне по съществени материалноправни въпроси от значение за точното прилагане на закона /в частност на Закона за авторското право и сродните му права/ и за развитието на правото. Като такива са посочени въпросите: 1. - за съществуването или не на субективни авторски права за ищеца-чуждестранно юридическо лице върху процесното произведение; за закона, по който ще се определи тяхното възникване и съществуване, респ. тяхното съдържание, както и видът и обемът на доказателствата, които ще ги установят и 2. - за начина на установяване на по-ранно авторско право. Ответникът - О. "Н", Р. федерация, Република Т. - не заявява становище по допустимостта на касационното обжалване. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като е взел предвид данните по делото, е намерил следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е в преклузивния срок по чл. 218в, ал. 1 ГПК (отм.), от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. Съставът на съдае счел обаче, че не е налице поддържаното основание за допустимост на касационното обжалване. За да остави в сила решението на Софийски градски съд, VI-8 състав, постановено по иска по чл. 97, ал. 1 ГПК (отм.) във връзка с чл. 26, ал. 3, т. 5, б. "б" ЗМГО, Софийски апелативен съд е приел за доказано, че създадената от конструктора Ч. образна част на търговската марка на О. "Н", Р. федерация, Република Т. е обект на авторско право и че същата представлява по-рано възникнало произведение със самостоятелен характер, на база на което по-късно, чрез преработване и внасяне на незначителни корекции в композицията му, е създаден знакът на ответницата Й, заявен за регистрация в Патентното ведомство на Република България. Според решаващия състав, активната легитимация на О. "Н", Р. федерация, Република Т. по предявения установителен иск произтича от качеството му на работодател на автора на процесното произведение, съобразно разпоредбата на чл. 41, ал. 2 ЗАПСП. Като неоснователно, с оглед представените по делото доказателства и предвид неоспорването на същите, е преценено направеното в тази връзка възражение от ответницата за недоказаност на наличието на трудово правоотношение между ищеца и автора на процесното произведение.

С оглед мотивите на обжалваното решение, съдът е приел, че първият от поставените от касаторката въпроси наистина е от значение за конкретния спор, тъй като неговото решаване обуславя изхода на спора. Поради това, този въпрос се явява съществен по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Тази задължителна предпоставка за допустимост на касационното обжалване, обаче, не е налице по отношение на втория формулиран по-горе въпрос. Въпросът за това как се установява по-ранно авторско право е процесуален въпрос, който е принципно значим за всеки исков процес, имащ за предмет възникване и съществуване на авторското право. За преценката по чл. 280, ал. 1 ГПК, обаче, важна е не принципната, а конкретната значимост на този въпрос, т. е. начинът, по който въпросът е решен в обжалваното решение. И тъй като доводи в този смисъл не са релевирани, то не може да се счете, че посоченият въпрос е съществен за настоящия спор. Що се отнася до оплакването, че исковете за по-ранни авторски права се уважават изключително на база вътрешното убеждение на съда и без да е доказана връзката между ищеца и ответника, респ. че ответникът е познавал произведението на ищеца, какъвто според касаторката е и процесният случай, същото не следва да бъде коментирано изобщо, тъй като това оплакване е относимо към касационните основания за отмяна на атакуваното решение, а не към основанията за допустимост на касационното обжалване, които именно са предмет на преценка в производството по чл. 288 ГПК. Съставът на съда е намерил, че и по отношение на приетия за съществен въпрос не следва да бъде допуснато касационно обжалване, тъй като не е осъществено допълнителното условие за допустимост на касационното обжалване, с оглед поддържаното от касаторката основание. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК би било налице, когато се касае за приложение на законова разпоредба, която е неясна и се налага да бъде тълкувана и по която липсва съдебна практика, или когато, макар и непротиворечива, определена съдебна практика се преценява впоследствие като неправилна и като такава следва да бъде изоставена. Сама по себе си обаче, липсата изобщо на практика или на достатъчно практика по определен въпрос, не е основание за допускане на касационно обжалване, доколкото не съществува необходимост от тълкуване на приложимата норма. В конкретния случай такава необходимост не съществува, тъй като нормата, с която се свързва поддържаното основание за допустимост на касационното обжалване - чл. 99, ал. 2 ЗАПСП - е достатъчно ясна и не предизвиква никакво съмнение относно вложеното в нея съдържание. Това е норма от категорията на т. н. препращащи норми, целта на която е да посочи приложимия закон /т. е. българския или чуждестранния/, по който се определя носителят на авторското право за произведения, създадени от граждани на чужди държави или публикувани за първи път в чужбина. Доколко обаче тази норма е била приложена правилно от въззивния съд, т. е. дали възникването, съществуването и съдържанието на авторското право върху процесното произведение е преценено в съответствие с чуждия закон/предвид доказателствата за създаване на произведението от гражданин на чужда държава/, това е въпрос, който касае правилността на обжалваното решение, но не може да бъде отнесен към нито едно от основанията за допустимост на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. С оглед изложеното, съставът на ВКС е приел, че не е налице поддържаното основание за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.

Съдебна практика относно допускането на евентуално обезпечение на такъв иск. В разпоредбите на чл. 76ж, ал. 1 от ЗМГО изчерпателно са посочени обезпечителни мерки, които следва да бъдат налагани в случаи на извършено нарушение на право върху търговска марка. Тези обезпечителни мерки според съда(Определение от 29.11.2001 г. на CAC по ч. гр. д. № 2067/2001 г., гражданска колегия, 3-ти с-в, председател Светла Димитрова) следва да се налагат като обезпечение на предявени искове с пр. осн. чл. 76 от ЗМГО. Това са исковете за нарушение на правата по ЗМГО и чрез тях се осъществява защитата на правото върху търговската марка, когато то бъде нарушено. Според САС е недопустимо налагането на посочените обезпечителни мерки в чл. 76ж, ал. 1 от ЗМГО на предявен иск с пр. осн. чл. 97 ГПК(отм.) –сега чл.124, ал.1 ГПК - във връзка с чл. 26, ал. 3, т. 4 от ЗМГО, който е установителен. Съгласно разпоредбите на чл. 308 от ГПК(отм.) във всяко положение на делото, до влизането на решението в сила ищецът може да иска от съда, пред който делото е висящо да допусне обезпечение на иска. Поради това, че поисканото обезпечение на предявения установителен иск с пр. осн. чл. 26, ал. 3, т. 4 от ЗМГО досежно вида на обезпечителната мярка не попада в приложното поле на чл. 76ж, ал. 1 от ЗМГО (т. е. в приложното поле на специалния закон), то следва да се прецени по общия ред доколко са налице условията, предвидени в чл. 310, ал. 1 от ГПК(отм.). Според чл. 310, ал. 1 от ГПК(отм.) обезпечение се допуска ако без него за ищеца ще бъде невъзможно или ще се затрудни осъществяването на правата по решението - т. е. да се осуети възможността ответникът да попречи на изпълнението на решението и то ако искът е подкрепен с писмени доказателства или ако бъде представена гаранция в определен от съда размер съгласно чл. 180 и чл. 181 от ЗЗД. В настоящия случай липсва първата необходима предпоставка за допускане на обезпечението- ако без него ще бъде невъзможно или ще се затрудни осъществяването на правата на ищеца по евентуално постановеното в негова полза решение. С постановяване на такова решение за ищеца ще възникне правото и възможността да предяви пред Патентното ведомство искане за заличаване на регистрацията на марката по реда, предвиден в чл. 42 от ЗМГО. За осъществяване на това право за ищеца няма да съществува трудност нито невъзможност, създадена от ответника, тъй като решението да предяви или не искането за заличаване на марката ще зависи само от първия. Поради това съдебната практика по чл.76ж ЗМГО твърдо е застанала на становището, че искането за допускане на обезпечение, касаещо авторскоправни искове, обективно свързани с хипотезата на чл.26 от ЗМГО, е неоснователно. Софийският апелативен съд е отбелязал освен това и обстоятелството, че е недопустимо със съдебен акт, какъвто представлява определението за допускане на обезпечение, фактически да се позволява извършването на действия в нарушение на правилата по използването на търговска марка, установени в ЗМГО, какъвто, всъщност, е смисълът на предложените от ищеца обезпечителни мерки.

 

Автор: адв.Атанас Костов