Интернет пиратството. Проблемът с незаконното съдържание в мрежата.

Практически напуснатото „бизнес” интернет поле от Напстър(Napster) преди няколко години бе заето от така наречената „пиър то пиър”(от англ. „peer-to-peer”) технология, под различни наименования „Еймстър”(Aimster), „Грокстър”(Grokster) и „Каза”(Kazaa). Доколкото някой от тези интернет предложения, под формата на особено придобилите популярност напоследък „торент тракери”, могат да бъдат диференцирани спрямо „Напстър”, те реално като международни технически операции все още продължават да следват същия първоначален „пиър ту пиър”(P2P) модел, но с очевидно негативната разлика, че поразителния брой на техните клиенти продължават да го използват за същите цели, с които преди се използваше „Напстър” – незаконно копиране и дистрибуция на защитени авторски произведения. За сега добре дефинирано е само едно, че тези потребители на интернет услуги нарушават авторското право. Въпреки това, все още има и някои, които твърдят, че този вид използване на интернет пространството не представлява нарушение. Заинтересовани „специалисти” в областта на интернет комуникациите се опитват да рационализират или оправдаят нелегалното поведение на тракерите с твърдението, че те имат изкуствено преувеличена полза от незаконните сделки със възпроизвеждане на записи на артисти от звукозаписната индустрия например. Това становище е опит за защита на нелагалните интернет практики, които са сърцевината на концепцията „пиър ту пиър”. В същия контекст е и аргументът, че авторскоправното увреждане, в следствие на използването на „пиър то пиър” технологията, всъщност не уврежда авторите, а напротив - спомага за генериране на нов интерес по отношение на техните произведения.

Авторскоправното законодателство обаче оставя тази преценка на самият автор. Нелогично е това право да е узурпирано от една трета заинтересована страна, която желае да използва по какъвто и да е начин едно авторско произведение. Все пак авторскоправната доктрина в международен и национален аспект е недвусмислена. Използването на „пиър ту пиър”(P2P) мрежите за копиране или разпространение на авторски творби, без разрешение на автора е нарушение и всеки носител на авторскоправни правомощия има правото да защити същите чрез сезиране на правоприлагащите органи -съответно съда или прокуратурата. Юридическа отговорност по отношение на „пиър ту пиър” разпространителите. Авторскоправните закони в цял свят отдавна споделят становището, че този, който подпомага или подбужда към авторскоправни нарушения в интернет пространството, осъществява състава на помагач и подбудител (така е и в българския НК) към извършване на престъпления против интелектуалната собственост и е не по-малко виновен от самия нарушител. През 2000г. звукозаписните компании в САЩ и създадената от тях Асоциация на звукозаписната индустрия в Америка (RIAA-Recording Industry Association of America) започнаха съдебен процес срещу най-големия тогава разпространител на нелегално съдържание в мрежата - Napster, което доведе до спирането на сървърите на компанията през 2001 година. Като следствие се породи два вида вторична юридическа отговорност, касаеща незаконното разпространение и копиране на авторско съдържание в интернет. Първо – в законодателно отношение се стигна до извода, че нарушение има винаги тогава, когато някой с умишленото си поведение създава предпоставки или съществено способства за неправомерното поведение на друг правен субект.

Второ – възможност за възникването на отговорност има и когато един правен субект притежава дадени права и способност да контролира нарушенията(в случая например да борави с или да ограничава трафика на незаконно съдържание в интернет), но в същото време има и пряка финансова заинтересованост да извършва такива правонарушения. Така добре структурираното разбиране за същността на проблема и водените успешно от Асоциация на звукозаписната индустрия в Америка авторскоправни дела и реалните резултати от тях, ясно дадоха да разберат на всички правонарушители, че т.нар. „обмен на файлове”, визиращ защитени от авторското право произведения е дейност, която не остава без правни последствия. Този вид противоправно поведение става все по-непопулярно не само сред хакерите, а и сред всички, занимаващи се с такъв вид дейност. Тезата, че те не „осъзнават” нейния незаконен характер звучи в настоящия контекст меко казано несериозно, предвид реалната опция за законодателна превенция. Разковничето на постигнатите успехи в борбата с торен тракерите и техните производни в САЩ, се крие и в добрите и навременни законодателни решения. Още през 1998г., Конгреса прие Digital Millennium Copyright Act(DMCA), превърнал се в основния материален закон, регламентиращ дигиталното съдържание в интернет и авторските права върху него. Основен текст във въпросния нормативен акт е станалия пословичен параграф 512. Заложения в него смисъл е че, авторите на дадено произведение имат право или са длъжни да знаят информация за всички ползватели, които имат възможност да взимат участие в отношения помежду си, базирани на сесия в интернет от един и същи ранг. Конгресът предвиди тази необходимост, която беше отразена в DMCA, като с нейна помощ например всеки собственик на определен сайт може да узнае основните идентификационни данни на предполагаеми нарушители, ползващи дадени интернет услуги. Всъщност идеята за DMCA е възникнала със сключването през 1996г. от СОИС на няколко международни договори в областта на Интернет. Нито един от тези договори обаче, нито пък който и да е друг международен документ, непосредствено не решава потенциалните вторични отговорности на провайдерите. Поради този факт и коментирането на DMCA в Конгреса, се е стигнало до там, че на базата на лобиране провайдерите са успели да ограничат отговорността си при нарушение на авторски права, чрез приемане на „балансирани” клаузи, касаещи техните задължения. Една от тях гласи, че е „препоръчително при съдебен процес, съответния провайдер да предостави лична информация за тези абонати, които са обвинени в нарушения на авторското право, с цел спорът да може да бъде решен по съдебен ред”. Визираните международни договори, касаещи интернет пространството и оказали, огромна роля за създаването и налагането на DMCA са ДАП(Договор на СОИС относно авторското право) и ДИЗ(договор на СОИС относно изпълненията на звукозаписите). Тези два договора са били подписани едновременно на 20.12.1996г. в Женева и в теорията са познати като „договорите на интернет”. И двата договора съдържат императивни правила, които налагат взимането на мерки за технологична закрила и предотвратяване на непозволеното копиране, касаещо представената в електронна форма информация. Държавите-членки по тези договори(включително и България) са поели ангажимент да изградят необходимите законодателни механизми, с цел създаване на защитни системи по отношение на авторските творби, разпространявани в интернет пространството. Това е концепция, която е залегнала още в духа на Европейската директива за закрила на компютърните програми от 1991г. Илюстрация на казаното е чл.11 от ДАП, който казва, че „договарящите страни предвиждат подходяща правна закрила и ефективни правни средства срещу отстраняването на ефективни технологични мерки, които се използват от авторите във връзка с упражняването на техните права по този Договор или Бернската конвенция и които ограничават действия по отношение на техни произведения, които не са разрешени от съответните автори или от закона”.

Както вече неколкократно беше споменато концепцията „пиър ту пиър” почива на точно обратната теза и „философията”, че разпространението на авторски произведения в интернет, дори и без съгласието на носителите на авторските права, всъщност спомага за осъществяване на техните интереси, което на фона на анализираните международни актове звучи като пълен абсурд. Член 12 на ДАП даже отива още по-далече, като застъпва правилото, че електронните системи следва да бъдат закриляни срещу всякакви възможни форми за „неутрализирането им”, като предвижда:

1. Договарящите страни прилагат подходящи и ефективни правни средства срещу всеки, който умишлено извърши някои от следните действия, като знае, или по отношение на граждански мерки, имайки достатъчно основание да знае, че ще предизвика, позволи, улесни или скрие нарушение на всякакво право, обхванато от този Договор или Бернската конвенция:

І. Отстраняване или изменение на всякаква електронна система за управление на права, без да има това право;

ІІ. Разпространението, вносът за разпространение, излъчване или публично съобщаване без разрешение на произведение или копия от произведения, като знае, че електронната информация за управление на права е била отстранена или изменена без разрешение.

Тази последна формулировка почти изцяло интерпретира абстрактно деянията, които съставляват така нареченото „споделяне на ресурси в интернет”, понятието „торент тракер” или „връзка пиър ту пиър”. Особено популярен казус, касаещ най-известния в света „пиър ту пиър” торент тракер е този, свързан със сайта „The Pirate Bay”. Tова е шведски сайт, който съдържа т.нар „BitTorrent” файлове. Според класацията на „Alexa Internet”, „The Pirate Bay” е "най-големият BitTorrent тракер в света", като в това си качество се класира 85-то място сред най-популярните уеб сайтове. Сайтът е финансиран основно с банер реклами, показавани в полето до торент обяви. Първоначално създаден през ноември 2003г. от шведската авторскоправна организация „Piratbyrån” (от шведски "Пиратско бюро"), сайтът „The Pirate Bay” започва да работи като отделна организация от октомври 2004г., като е управляван от Фредрик Неидж, Готфрид Свартхолм и Питър Сунде, който е говорител на сайта. На 31 май 2006 г. шведската полиция организира акция срещу „The Pirate Bay” в 12 различни помещения, като кофискува 186 сървъра и затвори сайта за три дни. При възобновяване дейността на сайта посещаемостта му се увеличи повече от два пъти, което се дължи и от части на медийното отразяване на проблема. От „The Pirate Bay” излязоха с изявление, че акцията е политически мотивирана под натиск от страна на американската асоциация „Motion Picture”. Полицията обаче проведе предварително разследване на базата на конфискуваните материали и разпитите на свързаните със сайта лица. В края на 2007 г. четирите хиляди страници, представляващи доклад от разследването, бяха използвани от прокуратурата за формулиране на обвинителния акт по бъдещия процес срещу „The Pirate Bay”. В този доклад се съдържа електронна поща и SMS съобщения, платежни документи, записи на полицейски разпити и скрийншотове на сайта „The Pirate Bay”. Година по-късно против цитирания сайт е предприето наказателно производство, в което са заведени граждански искове против четири лица, обвинени в насърчаване на нарушаването на авторските права на трети лица. Повдигнатото наказателно обвинение е подкрепено и от консорциума на притежателите на права върху интелектуална собственост в лицето на Международната федерация на звукозаписната индустрия (IFPI), която е подала индивидуални граждански искове за обезщетение срещу собствениците на „The Pirate Bay”. Шведската прокуратура повдига обвинение на 31 януари 2008г. срещу лицата Фредрик Неидж, Готфрид Свартхолм и Питър Сунде, които управляват сайта, както и срещу лицето Карл Лундстрьом - шведски бизнесмен, който чрез своя бизнес продава услугите на сайта. Прокурорът твърди, че четиримата са работили заедно, за да управляват, хостват и разработват сайта „The Pirate Bay”, като по този начин са съдействали за нарушаването на авторските права на трети лица. Обвинението първоначално съдържа 34 отделни случая на нарушения на авторското право, от които 21 са свързани с музикални произведения и файлове, 9 с аудио-визуални произведения и филми, а 4 с видео игри. Подадените граждански искове против обвиняемите са за имуществени вреди на обща стойност 117 млн. крони (около 13 милиона щатски долара). Съдебното делото срещу „The Pirate Bay” започна на 16 февруари 2009 г. в окръжния съд (от шведски „tingsrätt”) в Стокхолм, Швеция. Изслушванията приключиха на 3 март 2009 г., а присъдата бе обявена на 17 април 2009 г., като с нея лицата Питър Сунда, Фредрик Неидж, Готфрид Свартхолм и Карл Лундстрьом бяха признати за виновни и осъдени ефективно на една година затвор, както и на глоба в размер на 30 милиона шведски крони ( 2.7 милиона евро или 3.5 милиона долара). [7] Всички на подсъдими обжалваха присъдата и през ноември 2010г. Апелативният съд в Стокхолм намали размера на ефективните присъди, но увеличи размера на присъдените щети. Присъдата се обжалва отново и към момента се очаква произнасяне по нея от Върховният съд на Швеция( което трябва да се случи до средата на 2012г.). Този процес ще бъде запомнен и със защитната теза на адвоката на обвиняемите, която влезе в историята на правото като пледоарията "Кинг Конг". Адвокат Per Самюелсън представи аргумент, базиран на Директива 2000/31/ЕО на ЕС, която закрепя правилото, че този, който осигурява информационно обслужване не носи отговорност за информацията, която се прехвърля. За да носи отговорност, доставчикът на услугата трябва да започне процедура по прехвърляне. Но администраторите на „The Pirate Bay” реално не са извършвали трансфер на информация, тъй като това се извършва между самите потребители, които могат реално да бъдат физически идентифицирани чрез техните IP адреси. Точно тези потребители като физически лица, наричат себе си с имена като "Кинг Конг". Според теорията на правото и в частност на наказателното право, едно такова обвинение може да бъде повдигнато и доказано срещу конкретен извършител на дадено деяние, само ако се обоснове конкретната връзка между физическото лице извършител на престъпление против интелектуалната собственост и лицата, които са го подпомагали. Тази връзка не е доказана, тъй като прокуратурата не е успяла безспорно да установи, че например обвиняемияг Карл Лундстрьом „лично е взаимодействал с потребителя Кинг Конг, който може да бъде открит в джунглите на Камбоджа ...”. Адвокат Самюелсън използва този сценарий, за да илюстрира, че Лундстрьом не е имал контрол върху действията, предприети от потребителите на „Pirate Bay”. Основното му възражение касае факта, че въпреки че прокуратурата е повдигнала обвинение на всеки един от обвиняемите персонално, той не веднъж е в обвинителния акт за обвиняемите се говори като за "тях", "те" или "Pirate Bay". Самюелсън казва също, че лицата, които стоят зад „The Pirate Bay” не могат да носят колективна отговорност за престъпление, извършено от други лица, самоличността на които може да се установи, като "Кинг Конг". Решението по този казус на шведския Върховен съд наистина ще е интересно, като то ще трябва да бъде съобразено наистина не само с националното, но и с европейското законодателство.

Съществуват и няколко страни в света, в които споделянето на файлове без комерсиален ефект е законно. Свалянето на музика и копирането и за лични цели е легално в страни като Канада, Холандия, Испания и Панама, при условие, че песните не се разпространяват с комерсиални цели. Свалянето на музика и филми за домашна употреба е позволено и в Русия, съгласно предвиденото авторскоправно изключение в раздел 1273 на Руския граждански кодекс. На базата на въпросния нормативен акт се събира и компенсаторно възнаграждение в размер на 1% от стойността на продукта(като компютри, CD или DVD), което е предназначено за притежателите на авторски. Този компенсаторен механизъм се осъществява в Русия от агенция, създадена специално за тази цел с председател известния филмов режисьор Никита Михалков.

Деянията по незаконно копиране, сваляне или съхранение на авторско съдържание, извършвани чрез и/или опосредявани от торент тракерите са предмет на наказателна превенция, залегнали в българското законодателство като престъпленията против интелектуалната собственост, под легалното наименование „контрафакция”, предмет на чл.172а от НК. В ал.2 на този текст е предвидено, че наказанието за това престъпление „се налага и на онзи, който записва, възпроизвежда, разпространява, излъчва или предава чрез техническо средство или използва по друг начин звукозапис, видеозапис или радиопрограма, телевизионна програма, софтуер или компютърна програма без необходимото по закон съгласие на носителя на съответното право”. От гражданскоправна гледна точка авторът на дадено произведение може да защити правата си, нарушени в следствие на незаконно разпространение на негово авторско произведение в интернет, като предяви в съответния окръжен съд следните искове: иск за обезщетение на понесени вреди(чл.94 от ЗАПСП във връзка с чл.45 от ЗЗД); иск за установяване на неправомерно използване(чл.95, т.1 от ЗАПСП); иск за изземване и унищожаване на неправомерно възпроизведени екземпляри от произведението, както и на вещите, предназначени за възпроизвеждане на екземплярите(чл.95, т.2 от ЗАПСП); иск за изземване от употреба на презаписващите и възпроизвеждащите устройства, използвани изключително за извършване на нарушенията(чл.95, т.3 от ЗАПСП); иск за придобиване на иззетите неправомерно въэпроизведени екземпляри и/или негативите, матриците, клишетата и др. подобни, предназначени за възпроизвеждане на тези екземпляри, по цена, равна на себестойността(чл.95, т.4 от ЗАПСП). Административноправна защита по ЗАПСП -нейното осъществяване законодателят е отразил в чл.97, ал.1,т.8 и 9 от ЗАПСП: който притежава компютърна програма, като знае или има основание да предполага, че това е незаконно; възпроизвежда, разпространява или използва по друг начин такава се наказва с глоба от триста до три хиряди лева, ако не подлежи на по-тежко наказание и предметът на нарушението, независимо чия собственост, се отнема в полза на държавата и се предава за унищожаване на органите на Министерството на вътрешните работи. В първия случай(чл.97, ал.1, т.8 ЗАПСП) е предвидено наличие на пряк или непряк умисъл от страна на лицето, което по какъвто и да е начин се е сдобило с компютърната програма, относно факта на незаконното й притежание, т.е неговото поведение да е насочено или да предполага настъпването на неблагоприятни правни последици от това. На второ място е предвидена и хипотеза, която изцяло осъществява състава на „пиър ту пиър” деянията и се отнася до възпроизвеждането, разпространяването и използването по друг начин на компютърната програма от лице, което не е автор или което не е получило по друг начин правото вторично да се разпорежда с предмета на авторското право(чл.97, ал.1, т.9 ЗАПСП). Осъществяването на тези два фактически състава законодателят е скрепил със съответна имуществена санкция, с определен минимален и максимален размер, в зависимост от степента на нарушението.

Санкциите по чл.97, ал. 1 или 2 ЗАПСП се налагат и на лице, което, без да има право на това и като знае или има основание да предполага, че това действие ще причини, позволи, улесни или укрие нарушение на закриляно от този закон право(чл.97, ал.8): 1. премахне или измени представена в електронна форма информация за режима на правата върху обект на авторско или сродно на него право; 2. разпространява, включително и като внася с цел разпространение, публично изпълнява, излъчва по безжичен път или предава чрез кабел или друго техническо средство обект на авторско или сродно на него право, както и предлага достъп на неограничен брой лица до такъв обект по начин, позволяващ този достъп да бъде осъществен от място и по време, индивидуално избрани от всеки от тях, знаейки, че представена в електронна форма информация за режима на правата върху този обект е била премахната или изменена без право на това. Актовете за установяване на нарушенията по чл.97 от ЗАПСП се съставят от органи, на които това е възложено от министъра на културата със съдействието на органите на Министерството на вътрешните работи. Наказателните постановления се издават от министъра на културата, или от определени от него длъжностни лица. След този кратък преглед на правомощията, установени от българското законодателство в борбата с интернет пиратството остават няколко равносметки и важни въпроси от практическа гледна точка.

Първо – очевидна е липсата на законодателна инициатива по отношение на реалните технологични мерки, които да препятстват разпространението на нелегално съдържание в интернет, като по този начин България не изпълнява поетите ангажименти по международни договори в областта на авторското право. Съдействието на БТК относно филтрирането на нелегалното интернет съдържание на двата най-големи торент тракера в България, при акцията на ГДБОП преди няколко години срещу собствениците на zamunda.bg и arenabg.com беше нещо положително, но липсата на законодателни механизми, които да послужат за база на техническа превенция спрямо тях реално остави случая нерешен. Второ – отсъствие на нормативен механизъм, който да задължава българските „провайдери” да дават периодична официална информация относно съдържанието на техните локални сървъри, особено в случаи, когато правоприлагащите органи са сигнализирани относно нарушения на авторски правомощия и санкции в противен случай, касаещи сериозни глоби отговарящи на техните приходи, отнемане на лицензи за осъществяване на подобна дейност и т.н. Трето – реално отстояване на правата на авторите от правоприлагащите органи и създаване на екипи от специалисти в областта на авторското право и интелектуалната собственост като цяло, които да спомогнат със специалните си знания и опит в разкриването на посочените деяния, предвид спецификата и все по-нарастващия социален негативен ефект от престъпленията и правонарушенията, извършвани в този интелектуалната сфера. Безспорно по цитираните два казуса с торент тракерите в България работеше сектор "Компютърни престъпления" към ГДБОП, но действията на тази структура по мое впечатление не дадоха резултат поради кампанийния си характер и липсата на законодателна рамка, на която реално да се обосноват едни законови юридически мерки.

В момента описаната ситуация претърпя неочакван обрат поради едно решение на Съда на Европейските общности в Люксембург от 24 ноември 2011г. Най-високата съдебна инстанция в Европа постанови, че собствениците на авторско съдържание не могат да изискват от интернет доставчиците да филтрират незаконно съдържание. Това решението определено ще има последици за творческите индустрии, които търсят ефективен законодателен инструмент да се справят с интернет „пиратството”. Съдът на Европейските общности е мотивирал решението си с виждането, че поведението на интернет доставчиците, насочено към блокиране на достъпа до специфични обекти на авторското право е в нарушение на Директивата за електронната търговия( от англ. European E-Commerce Directive). Казусът датира от 2004г., когато „SABAM” - белгийска организация за колективно управление на авторски права в областта на музикалните произведения открива, че клиентите на местнита компания „ISP Scarlet” са свалят нелегално музика чрез връзка „пиър ту пиър”. Първоинстанционният съд в Брюксел разпорежда „Scarlet” да ограничи своите клиенти да изпращат или получават файлове, съдържащи музика от каталога „SABAM”. От „Scarlet” обжалват това решение до Апелативния съд в Брюксел, твърдейки, че предписанието не е съобразено с правото на Европейския съюз – в частност с европейската Директивата за електронната търговия, с който се забранява натиска, упражняван върху доставчиците на интернет услуги, касаещ създаването на мониторинг в техните мрежи. Директивата обаче позволява на притежателите на авторските права да потърсят юридическа дискусия с нарушителите, ако с произведенията на първите се злоупотребява. Апелативният съд в Брюксел не е могъл да вземе решение и е отправил преюдициално запитване до Съда на Европейските общности, който постанови, че филтрирането би нарушило правата на потребителите и правото им да защитят своите собствени данни. Решението застава и на принципната позиция, че филтрирането на съдържание може да доведе до блокиране на самото авторско съдържание, което е недопустимо. Казаното се подкрепя от становището на Съда на Европейските общности, че "такова разпореждане може потенциално да подкопае свободата на информацията, тъй като чрез системата за филтриране не може да се направи адекватна разлика между незаконно и законно съдържание, в резултат на което въвеждането й може да доведе до блокиране на законни комуникации”. Съдът на Европейските общности е стигнал също и до правния извод, че ако на „Scarlet” бъде вменено задължението да следи за потока на информация в собствената си мрежа, това би довело до пряко нарушение на Директивата за електронната търговия. Това е така, защото коментираното задължение би повлияло на способността на „Scarlet” да прави бизнес, тъй като за целите на филтрирането ще се наложи да инсталира сложен и скъпо струващ софтуер за собствена сметка. Ако се върнем отново на казуса „The Pirate bay” може би това решение ще даде една съвсем нова трактовка на концепцията и съответно проблема с торент тракерите и връзката „пиър ту пиър”, което ще наложи съществени промени в авторскоправното законодателство.

 

Автор: адв.Атанас Костов