Новата уредба на архитектурните проекти по ЗАПСП.

След последните изменения на Закона за авторското право и сродните права(ЗАПСП) от ДВ, бр. 25 от 2011 г., в сила от 25.03.2011г. бяха уредени законодателно някои „нови положения”, касаещи правната регламентация на архитектурните проекти и произведения. По мое мнение тези нови текстове в ЗАПСП са изключително противоречиви с основни принципи на авторското право като цяло както в национален, така и в международен план, като на тази база въвеждат вътрешна колизия между отделни текстове от самия Закон за автроското право в частност. Този факт поставя ЗАПСП в един юридически ноу сенс, тъй като реално се размива съгласуваността на тези нови хипотези, касаещи архитектурните произведения с общия смисъл на ЗАПСП. Всичко това води до липсата на практическо приложение на коментираните норми и съответно до отсъствие на реална защита по отношение на авторите на архитектурни проекти и произведения. Точно над този проблем бих искал да фокусирам настоящата статия, с цел да се даде яснота на проблема и в бъдеще да се помисли за евентуална адекватна законодателна ревизия на тези текстове. Дискутираната тема касае настоящото смесване между обекти на авторското право в ЗАПСП, спрямо които трябва да бъде направено разграничение. Архитектурното решение на автора е неговото субективно виждане по отношение на териториалното планиране, функционалността, външен вид и вътрешна архитектура на обекта, както и инженерните изисквания за неговото осъществяване така, както е посочено в архитектурната част и по - точно техническата чат от проекта, относно всички стадии на строежа на съоръжението.

Що е архитектурен проект? Архитектурният проект представлява съответно обективиране на дадена идея в определена документация за изграждане на архитектура, която се състои от рисунки, графики и текстови материали, както и оценки за инженеринговата част, която определя градското планиране, пространственото планиране, архитектурата, дизайна, инженеринга и технологиите, които следва да се приложат спрямо конкретен обект на архитектурата. Обективирането на архитектурното решение в архитектурен проект отразява синтеза на автроския процес при създаването на едно архитектурно произведение. Самият архитектурен проект и завършеното произведение на архитектурата, по мое мнение, са два отделни обекта, които възникват на различно правно основание. Архитектурните планове и чертежи, обективирани в архитектурни проекти подлежат на закрила по чл.3, ал.1, т.8 от ЗАПСП. Практическите последици от теоретичното разделение архитектурен проект – произведение на архитектурата е, че за проектите, скиците и чертежите, касаещи архитектурата на бъдещата сграда като самостоятелни обекти на авторското право, не се отнасят ограниченията, предвидени на различни места в ЗАПСП - например текстовете на чл.25, ал.2; чл.37, ал.2, чл.39, ал.2 от ЗАПСП за архитектурните произведения. В този ред на мисли не считам за коректно формулирана новата хипотеза на чл.3, ал.1, т.6 от ЗАПСП, която казва, че обект на авторското право са само „реализирани произведения на архитектурата и приложени устройствени планове”. Според мен тази норма противоречи на чл.2 от ЗАПСП поради факта, че едно произведение възниква със създаването му, а не задължително чрез реализирането или прилагането му. За една песен например може да бъде написан текст и тя да бъде нотирана като мелодия, но никога да не бъде представена публично. По логиката на новата точка 6 от чл.3, ал.1 ЗАПСП в този случай тя няма да е обект на авторско право, с което виждане не мога да се съглася. Тоест ако имаме един архитектурен проект или устройствен план и те не бъдат реализирани или във втория случай приложени, авторски права върху тях няма. Намирам това виждане за неотговарящо на смисъла, вложен в Закона за авторското право и сродните права като цяло, най-малкото поради факта, че така се игнорира и неглижира т.нар авторски труд. От тази гледна точка прави впечатление новата ал.2 на чл.12 от ЗАПСП: авторското право върху произведението на архитектурата, създадено вследствие реализацията на проекта, принадлежи на лицето, създало архитектурния проект. Този текст ни води до размисъл над няколко въпроса.

Първо – дали произведението на архитектурата и архитектурния проект са фази от едно и също нещо, като на базата на едното възниква другото и дали това са два отделни обекта на авторското право? Както вече бе обяснено, архитектурният проект е самостоятелен обект на авторското право и не е нужно една сграда или произведение на архитектурата да бъде обективирана във физическа форма, за да възникне авторско право върху проекта. Правото върху архитектурния проект възниква с обективирането на една идея в архитектурни скици, чертежи и т.н, под формата на цялостна архитектурна и техническа разработка. Сградата или общо казано обектът на архитектурата може никога да не бъде построен или завършен, значи ли това, че авторското право върху архитектурния проект не възниква? Според мен не, т.е тук е допусната неточност чрез обвързване на правните последици между два отделни обекта на авторското право в хипотезата на евентуалност от типа „ако- то”, което, по мое виждане, е неправилно. Правя това уточнение, защото уж ефектът от нормата е очевиден с оглед авторските права, но всъщност зад всичко това стоят доста практически проблеми. Например доста често в практиката се случва изготвянето на архитектурен проект, неговата разработка и техническа експертиза да се възложи на сериозен екип от архитекти и строителни инженери и след приключването на тази тежка и сложна експертна задача и оформянето на скици, чертежи и предаването на цялата готова документация на инвеститора, той да наеме „нов архитект”, който да внесе „преработки” в проекта и на базата на това „ново произведение” да се реализира произведението на архитектурата. Ако всичко това е вярно и очевидно именно това е смисъла на чл.12, ал.2 ЗАПСП, ще се стигне до нарушение на множество авторскоправни правомощия на реалните автори на едно архитектурно произведение. Няма как в този контекст така да се обвърже реализацията на проекта с авторството върху архитектурното произведение, тъй като по обяснените причини авторът може да е друг – този, чийто проект е останал нереализиран, но това не го прави по-малко автор. Опитвам се да обясня, че поради описана причина тази норма е ненужна или следва да бъде прецизирана, защото влиза в колизия с два текста от ЗАПСП. Първо - с нормата на чл.12 от ЗАПСП, която макар и абстрактно дава регламентация на проблема чии са авторските права върху едно произведение на архитектурата.

На второ място, според мен, нормата на чл.12, ал.2 от ЗАПСП противоречи и на чл.9 от ЗАПСП, която предвижда, че една преработка не може да накърнява авторските права на автора. Да, но, според хипотезата на чл.12, ал.2, авторските права възникват за автора на реализирания проект и, ако той е възникнал на базата на преработка, нарушаваща правата на друг автор на архитектурен проект (както често се случва), последният не е автор и на архитектурното произведение, което е пълен юридически абсурд. Тази императивност на чл.12, ал.2 от ЗАПСП ще предреши всеки бъдещ юридически спор в описания контекст и ще доведе не до регулиране, а до нарушаване на българското авторскоправно законодателство. Тази норма, според мен, е толкова абсурдна като правен извод, колкото да се твърди, че един артист - изпълнител на музикално произведение е и автор на музиката и текста (а те да са създадени от трети лица композитор и поет в съавторство), само защото абективира (пее) песента „Х” в публичното пространство и всъщност това да е една необорима презумпция. В подкрепа на моята теза следва да изтъкна и факта, че авторът на архитектурен проект има изключителното право да използва създаденото от него произведение и да разрешава използването му от други лица, освен в случаите, за които ЗАПСП разпорежда друго (чл.18. ал.1 ЗАПСП). За използване се смятат всички правни действия, които например са довели до реализирането на архитектурен проект чрез построяване или изработване на обекта, за който той е предназначен. Именно и поради това чл.69 ЗАПСП предвижда, че за всяко последващо използване на архитектурен проект на вече построена сграда или друг създаден обект е необходимо писменото съгласие на автора. В противен случай биха се нарушили както имуществените права на автора в контекста на чл.18, ал.1, т.8 ЗАПСП (относно преработката на произведението), така и на неимуществени такива в хипотезата на чл.15, ал.1, т.5 ЗАПСП (запазване целостта на произведението и противопоставяне на всякакви промени в него).

Казаното от мен за противоречията на чл.12, ал.2 от ЗАПСП с чл.9 и търсенето на конкретен смисъл в желаната промяна на определен етап от проектирането, касаеща „авторството” се потвърждава от двата много интересни нови текста на §2, т.9а и т.9б от преходните и заключителни разпоредби на ЗАПСП. Изцяло подкрепяща моята теза за търсената воля в хипотезата на чл.12, ал.2 от ЗАПСП е т.9а от цитирания текст, която казва: "преработка на архитектурен проект" е приспособяването или използването му за създаване на нов проект и внасянето в него на всякакъв вид промени. Забележете, че тази норма тотално игнорира чл.9 от ЗАПСП и направо говори за „нов проект” и „внасянето на всякакъв вид промени”. С една дума, имаме един съществуващ проект, изработен и съобразен със всички технически изисквания, и след това „авторът на преработката” си го преработва, старият проект става „нов проект” и в него се внасят „всякакъв вид промени” (очевидно без съгласието на основния автор), след което на базата на преработеният проект се реализира архитектурното произведение и авторът е ясен на базата на една презумпция – тази на чл.12, ал.2 ат ЗАПСП. Дали тези преработки и нови проекти нарушават чужди авторски права очевидно „няма значение” и дали това не е в противоречие с чл.9 ЗАПСП също. Считам, че съдбата на този текст (на §2, т.9а ЗАПСП) е само една – премахването му от закона. Тук не може да се говори за ревизиране, тъй като така формулиран текстът противоречи на основни принципи на авторското право и води до пряко нарушаване на авторскоправни правомощия на авторите на архитектурни проекти и произведения. Моят интерес е събуден и от нормата на §2, т.9б от ЗАПСП. Този текст ни казва какво представлява "преработка на произведение на архитектурата" – това е неговото пристрояване, надстрояване, преустройство и промяна на предназначението му. Тук отново не става ясно дали тези действия се извършват, без да се накърняват правата на автора на архитектурното произведение (чл.9 от ЗАПСП), или без негово писмено съгласие в хипотезата на чл.69 от ЗАПСП, но ако черпим аргументи от хипотезата на §2, т.9а ЗАПСП това е маловажно. В тази хипотеза освен авторскоправните моменти се пропускат и изискванията за пристрояване и надстрояване в хипотезата на ЗУТ. От съществено значение тук е спазването на всички изисквания относно законността на строителната дейност и тези по реконструкцията или пристрояването на сградата – те трябва изцяло да отговарят на ЗУТ и останалите подзаконови нормативни актове, касаещи териториалното устройство (чл.15, ал.2 ЗАПСП). В случай обаче, че се извършва просто препроектиране, според мен, авторът трябва да даде на собственика на сградата декларация, че отстъпва другиму правата за препроектиране, авторски надзор, изготвяне на екзекутиви и оформяне на всички останали строителни книжа. В конкретния случай, когато не се извършва допълнително СМР и промяна на инсталации, не е необходимо изработване на проекти, издаване на разрешение за строеж и приемане по реда на Наредба 6. Тук не може да възникне и правото на авторство у „втория” архитект, първо, защото повечето от тези обекти не отговарят на императивното изискване, че би трябвало техният външен вид да представлява „произведение на изкуството”, второ, защото проекти дори не се изискват, т.е нов обект на авторското право според мен не може да възникне. Това се отнася и до случаите, когато не се извършват строително-монтажни работи (СМР) в даден обект при промяна на предназначението, тъй като най-необходимите проекти ще бъдат част от "архитектурна" и конструктивна експертиза или становище. Последните са необходими във връзка с допълнителните изисквания на "Норми за проектиране сгради и съоръжения в земетръсни райони" от КТСУ и БАН, което касае технически и конструктивни особености на сградите, а не техния външен вид. Казаното се подкрепя от страния факт, че предвид извършените промени в преходните и заключителни разпоредби на ЗАПСП не е направена логичната препратка към ЗУТ с цел коригиране на някои правни норми, касаещи техническите изисквания на архитектурните проекти и регулационните планове (опосредени от определени авторскоправни правомощия), което говори за един доста едностранчив и „недогледан подход” в изграждането на нормотивната база.

Свободно използване на архитектурни проекти. Проблеми. Старата уредба на свободното използване на архитектурни проекти (т.е преди последаната поправка на закона от ДВ, бр. 25 от 2011 г., в сила от 25.03.2011г.) закрепяше виждането, че без съгласие на автора и без заплащане на възнаграждение се допуска използването на сграда, която е произведение на архитектурата или план на такава сграда с цел реконструкцията й (чл.24, ал.1, т.15 ЗАПСП). Новата хипотеза на тази норма изцяло повтаря старата, но с уточнението, че всичко това става след извършено съгласуване с организация за управление на авторски права по чл.40 ЗАПСП. Това уточнение буди у мен недоумение поради няколко причини. На 02.11.2011г. бе финализирана процедурата по регистрацията на организациите за колективно управление на авторски права, които да отговарят на новите изисквания на чл.40 от ЗАПСП. Видно от официалната страница на Министерството на културата, която отразява и регистъра на тези организации, те са общо 8 на брой, като между тях няма нито една, която да управлява права в областта на архитектурата. Проучвайки международната практика на организациите за колективно управление на авторски права, мога да споделя мнението, че не е прието да съществуват организации за колективно управление на авторски права в областта на архитектурата. В няколко изключения такива права са заявени за управление от организации, които по-скоро управляват права в областта на изящните изкуства и дизайна ( пример за това е едно чешко дружество за колективно управление на авторски права „OOA-S” виж. www.ooas.cz ). По мое лично впечатление амбицията да съществуват подобни хипотези в новите текстове на ЗАПСП, касаещи архитектурните проекти и произведения, е с източник Съюзът на архитектите в България. Тази идея явно е продиктувана от желанието някой да опосредява творческия процес, очевидно да диктува кой е автор на архитектурно произведение и кой не (поне аз така разбирам нормата на чл.12, ал.2 от ЗАПСП) и на тази база да събира възнагражденията на „авторите”. Скромното ми мнение е, че това няма как да се случи, тъй като така формулираното „управление на права в областта на архитектурата” явно е лишено от съдържание, поради факта, че няма кой да го осъществява на правно основание, а и поради обстоятелството, че то противоречи на основни принципи в авторското право. Вече съм споделял мнението си по въпроса*, че при архитектурните проекти не е възможно т.нар. свободно използване със заплащане на компенсационно възнаграждение, при което обикновено носителят на авторското право при заплащане на справедливо възнаграждение преотстъпва правото за използване на произведението. Това изрично е визирано в нормата на чл.25, ал.2 ЗАПСП, която казва, че хипотезата на чл.25, ал.1, т.2 (възпроизвеждане за лично ползване със заплащане на компенсационно възнаграждение) е неприложима за архитектурните произведения. Използвайки този аргумент а контрарио спрямо нормата на сегашния чл.24, ал.1, т.15 ЗАПСП, няма как да бъдат събирани възнаграждения за колективно управление на авторски права в областта на архитектурата. Това на настоящия етап води до вътрешно противоречие между две норми в Закона за авторското право и сродните му права. Визираната колизия касае, както вече отбелязах, нормата на чл.24, ал.1, т.15 ЗАПСП и чл.25, ал.2 ЗАПСП, защото, ако беше възможно едното – събиране на компенсационни възнаграждения при свободно ползване, щеше да е възможно и другото – колективното управление на авторски права. Явно това не е така и законодателят го е преценил правилно преди последните изменения на ЗАПСП.

Още колизии. Горният коментар отново ме връща към преходните и заключителни разпоредби на закона и особено противоречивата норма на §2, т.9 от ЗАПСП. Текстът на тази хипотеза застъпва правилото, че "произведения на архитектурата" са проекти на сгради и съоръжения, устройствени планове и схеми, утвърдени по реда на действащото законодателство, сгради и други съоръжения и елементи от тях, трайните обекти на синтеза на архитектурата с другите изкуства, както и оформленията на интериори с траен характер, регистрирани от организацията по чл. 40 ЗАПСП. Тук вече се появява „институтът” регистрация на авторското право на произведения на архитектурата, забележете, от една организация за колективно управление на авторски права! Тази норма противоречи на основния постулат в авторското право, а именно, че авторските права възникват от момента на тяхното обективиране в публичното пространство и те не подлежат на регистрационен режим. Това виждане е законодателно застъпено в чл.2 от ЗАПСП, който казва, че авторското право върху произведения на литературата, изкуството и науката възниква за автора със създаването на произведението. Няма как в този контекст една организация за колективно управление на авторски права да регистрира произведения на архитектурата, с цел очевидно „да ги озакони”. В този контескт тази норма на закона представлява един правен ноу сенс и няма как да породи друго правно действие между евентуалните страни по нея – „организация-автор”, което да не е нищожно. Опитвам се да обясня, че няма как използването на архитектурен проект да бъде „съгласувано” ( чл.24, ал.1, т.15 ЗАПСП) с организация по чл.40 от ЗАПСП, както и тази организация не може да „регистрира” ( §2, т.9 от ЗАПСП) архитуктерни произведения. Правомощията на организациите за колективно управление на авторски права са изрично описани в чл.40 – чл.40ж от ЗАПСП и подобни правни действия като „съгласуване” и „регистрация” са изключени от техния предмет по закон, нито пък попадат в определението „колективно управление на права”. Въобще е странно как в новите промени на ЗАПСП точно по отношение на архитектурните произведения и проекти е предвидена тази опосредяваща функция на организация по чл.40 от ЗАПСП, и то изрично, което не се наблюдава при останалите обекти, възнагражденията по които реално се управляват колективно. Според мен, предвид всички досега изложени мотиви, няма как да се осъществи колективно управление на права по отношение на авторските права на архитектите или проектантите. Въпреки че техния авторски труд е обективиран в конкретни обекти на авторското право, следва да се прави разлика между една съсловна организация, обслужваща интересите на определена професионална гилдия и организация по чл.40 от ЗАПСП. За мен остава необяснимо как авторското възнаграждение на един архитект например, във връзка с възлагането и извършването на неговия авторски труд по определен договор, ще бъде обвързано с института „колективно управление на права”. В съзнанието ми по повода се появява въпросът: от кои точно ползватели една евентуална организация на архитектите ще събира възнаграждения? От тези, които са си платили по договор предварително за изработката на един архитектурен проект или реализирането на сградата като архитектурно произведение „от-до” (например инвеститорите), или от тези които ползват сградата – наемателите, и на какво точно „не нищожно” правно основание ще стане това? Тъй като отговор на тези въпроси очевидно няма, а и каузата „съгласуване на реконструкцията” и „регистрация” очевидно е обречена в контекста на понятието „колективно управление на авторски права”, то правното битие на цитираните норми следва да бъде обмислено внимателно. Казвам всичко това, защото за мен представлява особен теоретичен интерес как правомощията на организация за колективно управление на авторски права по чл.40 от ЗАПСП, обслужваща правата на архитектите и проектантите, ще се впише в контекста на техническите изисквания на ЗУТ например, защото предвид „новите изменения” в ЗАПСП, според мен, тези два закона трябва да бъдат логично съгласувани. Искрено се надявам настоящият коментар да предизвика навременна законодателна инициатива и промяна по разглежданите от тази статия текстове, тъй като в противен случай българското правоприлагане ще бъде поставено пред интересното теоретически и практически предизвикателството, да решава изключително абстрактни спорове за авторски права, базирани върху архитектурни проекти и произведения. Като адвокат по интелектуална собственост, който от дълги години работи в тази сфера, дори не се наемам да коментирам какъв ще е правният ефект в областта на архитектурата, а и юридическа стойност на така постановените съдебни решения.

 

Автор: адвокат Атанас Костов

 

* „Архитектурни проекти. Авторскоправен режим по ЗАПСП”. – Списание „Собственост и право”, 2008г., кн.11, автор Атанас Костов