Този сайт използва бисквитки с цел подобряване на функционалността и за удобство на потребителя.
Ако сте съгласни с такава употреба на бисквитките, моля натиснете „Съгласен съм”.
За повече информация прочетете също Политика на поверителност и Политика за бисквитки.

Дали авторските права са предмет на съпружеска имуществена общност?

 

Дали авторските права са предмет на съпружеска имуществена общност?

 

 

За да се отговори на този интересен теоритичен въпрос първо трябва да се изяснят няколко неща- как и кога възниква субективното авторско право, кои са обектите и кои субектите на авторското право. Всичко това е нужно с оглед по доброто разграничаване на правата, които евентуално биха могли да възникнат в последствие между автора и неговия супруг(а).

Под субективно авторско право се разбира признатата и гарантирана от правните норми възможност за носителя му да използва в определени предели, създадено от него произведение на литературата изкуството или науката. Това право възниква от момента на създаването и външното обективиране на произведението, но начин, по които то да бъде възприето от неограничен кръг лица сетивно. Именно поради това съдаването на произведението е юридическият факт, който поражда авторското правоотношение и съответно субективното авторско право. То принадлежи към категорията на абсолютните субективни права от смесен вид, т.е в него се съдържат както лични, така и имуществени права. Носител, титуляр на авторското право върху едно произведение в повечето случай е физическо лице, което е и автор на съответното произведение. Все по често обаче носители на авторски права са и юридически лица, но те по принцип не могат да бъдат автори, тъй като както е известно творческата дейност е съвкупен сложен процес от интелектуална и физическа дейност, която е присъща само и единствено на физическите лица.

 

След всички така направени предварителни уводни пояснения, за да се хвърли една допълнителна светлина върху поставения на обсъждане въпрос, ще си позволя да се позова на съдебнатата практика на ВС, а именно на постановеното от него решение №1138 от 08.01.1992г., І Г.О. Предмет на конкретното извършено касационно обжалване са били частите, с които е допусната делбата на 35 бр. скулптурни кавалентни творби, създадени от наследодателя и автор Г.М. Въззивната инстанция е приела, че тъй като те са изработени по време на брака му с ответницата Ц.М, а и изхождайки от разпоредбата на чл. 19 от СК, след прекратяване на брака поради смъртта на наследодателя 1/2 от тях са останали нейна лична собственост, а 1/2 са наследствени по отношение на преживелите съпруга и низходящи. Поради това е определил частите на съделителките майка и дъщеря както селдва - 3/4 преживялата съпруга и 1/2 за дъщерята.

ВС приема, че решението на въззивната инстанция в тази му част противоречи на закона поради следната фактическа и правна олбстановка. Наследодателят Г. М. е бил скулптор и член на Съюза на българските художници, което става ясно от представена като писмено доказателство служебна бележка № 64 от 10.II.1990 г. В деня на смъртта му - 17.IV.1987 г., в ателието му са били намерени изработените от него 35 бр. малки скулптурни творби от бронз, дърво, теракота, восък и пр. Те са били предадени и приети за съхранение със заповед на директора на Националната художествена галерия.

Произведенията на литературата и изкуствата са особен род, умствена, духовна, интелектуална собственост. Тяхното създаване, притежаване и използуване запълват съдържанието на авторското право. По своя характер то има двойствена природа. То включва както право на собственост, така и лично неимуществено право. Наистина правото на собственост, включено в него, има съществено значение, произтичащо от това, че авторът извлича изгода от използуване на продукта от своя творчески труд. От момента на създаване на произведението възниква изключителното право, което може да се реализира и по пътя на договора. Но наред с това личното неимуществено право не само съпровожда проблема за паричната реализация, но има и първенствуваща роля. Личното неимуществено право на автора е право на неговата личност, защото произведението е създадено от нея. Тя е която създава наред с правото на собственост и неимущественото право, което сочи на смесената природа на авторското право, което като сложен фактически състав включва в себе си както правото на собственост от категорията на имуществените права, така и правото на личността от категорията на неимуществените права. Носителят на правото на произведенията на литературата и изкуствата е само неговият създател - авторът, както това е посочено в чл. 10 от Закона за авторското право, а след неговата смърт неговите наследници. Неговото право трае през целия му живот и продължава петдесет години след неговата смърт (чл. 18 ЗАП). Освен това той има неотчуждаемото право на авторско име върху своето произведение и всеки, който го издава или ползува, излага и пр., е длъжен да обяви името на създателя му. Това право на уважение на името на създателя е закрепено в чл. 3 от същия закон. Ако издателят, изложителят наруши това лично право, договорът се разваля поради виновното нарушение.

•От личното неимуществено право на създателя на литературното произведение и на произведение на изкуството произтича също така едно съществено правомощие. Това е правото на издаване на произведение то, на неговото възпроизводство, ако е уникат. Това правомощие на автора е негово лично право. Само този, който го е създал, има право да го извърши. То също произтича от чл. 4 на ЗАП.

Анализът на правомощията, които има създателят на произведение на литературата, изкуството и пр., сочи, че те не се покриват с правомощията, които имат съпрузите по отношение на имуществената общност, придобита от двамата през време на брака. Докато по силата на чл. 22 СК съпрузите имат равни права на владение, ползуване, разпореждане и управление върху общите вещи, то по силата на чл. 4 ЗАП това право е правомощие само на създателя на творбата. Това право преминава върху другия съпруг (и останалите наследници) само след смъртта му (пост мортем). Особено е подчертано тази транслация в чл. 12 от ЗАП, според който авторското право върху рисувално, скулпутрно, графично или фотографно изображение принадлежи на неговия създател и едва след неговата смърт преминава на преживелия съпруг и на децата на починалия. В този смисъл е и разпоредбата на чл. 18, ал. 4, от ЗАП, според който авторското право преминава върху неговите наследници, съпруг и родители, съобразено с правилата на Закона за наследството, а според ал. 5 на същия текст завещателните разпореждания на автора относно авторското му право произвеждат действие съгласно разпоредбите на Закона за наследството върху цялото произведение на литературата и изкуството.

От така цитираното решение на ВС се налагат няколко извода. Първо – синтезът от правомощията на автора по отношение на създадено от него произведение на литературата и изкуството водят до съждението, че създадените творби на литературата и изкуството през време на брака не влизат в обсега на съпружеската имуществена общност, те са неотделима, неповторима еманация от личността му. Другият съпруг няма никакви права досежно издаването, името, реализацията чрез сключване на правни сделки, които са характерни за съпружеската имуществена общност. Той няма и никакви права върху управлението на това имущество.

Както бе споменато вече субективното авторско право е от категорията на абсолютните права, а неговите обекти - произведенията на литературата и изкуствата са особен по характера си вид интелектуална собственост. Страни по авторското правоотношение са от една страна носителят на авторското право, а от друга останалите правни субекти, които са подчинени на правния ред на дадена държава. Те за задължени в този смисъл да се въздържат от такива действия, които да накърняват правомощията на автора по отношение на неговото авторско право. Напрактика създаването, притежаването и използуването на авторските произведения запълват съдържанието на авторското право, като по своята същина то има двойствена природа, включваща т.нар имуществени и неимуществени права. Именно в този аспект трябва да бъде направено и следващото уточнение. Правомощията на автора, които спадат към неимуществените, лични права, - чл.15 ЗАПСП, могат да бъдат предмет на прехвърлителни сделки, освен две от тях – за признаване на авторство върху произведението и за поставянето на името на автора или каквото и да е друго обозначение по съответния начин при всяко използване на произведението. Самият факт обаче, че тук говорим за едни лични правомощия и субективни права, води до логичния извод, че примерно съпругата на един художник не може да се нарича автор на едно произведение само и единствено поради факта, че то е било създадено по време на брака. В режим на СИО могат да преминат в един бъдещ момент евентуално финансовите средствата(но само ако са под формата на влогове), които са постъпили в патримониума на съпруга творец, в следствие на осъществена сделка с произведение на изкуството, като респективно те ще станат и обект на съпружеската имуществена общност. Т.е според мен неимуществените авторски права не могат сами по себе си да бъдат предмет на едно общо съпружеско “имане”, а само резултата от евентуалното разпореждане с тях, което е нещо различно, тъй като съпругът(а) на твореца няма и не може да има право реално да упражнява и се разпорежда фактически с предмета на неимуществените права, съществуващи по отношение на автора върху неговото произведение. Но тук отново стигаме до една особеност, която идва да докаже абсолютността и канкретната лична насоченост в уредбата на неимуществените авторски права. Наистина след смъртта на автора, неимуществените му права се упражняват до срока на изтичане на закрила на авторското право(и 70 години след смъртта) от наследниците му. Но те не могат да упражняват две от най-важните неимуществени правомощия на автора – да променя произведението си, ако с това се нарушават правата, придобити от други лица(чл.15, ал.1., т.6) и да спре използването на произведението поради промени в убежденията си, с изключение на реализираните произведения на архитектурата, като обезщети за претърпените вреди лицата, които законно са придобили правото да използват произведението(чл.15, ал.1, т.8). Правото на собственост като вещноправно понятие, което напрактика представлява и сърцевината на имуществените права на автора, би могло да има някакво отношение към наследствените правоотношения, които биха възникнали между наследниците на автора при датата на неговата смърт. Носителят на авторското право по отношение на произведенията на литературата и изкуствата е само авторът, както това е посочено в чл. 12 от Закона за авторското право и сродните му права, а след неговата смърт неговите наследници. Неговото право трае през целия му живот и продължава седемдесет години след неговата смърт (чл. 27, ал.1 ЗАПСП). След като автора почине авторското право преминава върху неговите наследници по завещание и по закон съгласно Закона за наследството. Както вече бе изтъкнато обаче правилон би било да се каже, че наследниците по-скоро управляват част от правомощията на починалия автор, но те не притежават пълната гама от възможните правни решения, свързани например с разпореждането по отношение на наследеното авторско право, тъй като те са неотчуждими и непрехвърлими-т.е принадлижат единствено и само на самия автор и на никой друг.

Не трябва да се забравя и факта, че според чл.5 от ЗАПСП автор на дадено произведение е лицето, което го е създало. Специфичното при произведенията на изкуството е че материалът за изработката на произведението обикновено е на значителна стойност и в този смисъл въпросът за правото на собственост върху вещта е важен. В контекста на казаното трябва да се отбележи, че тук авторското и вещното право представляват едно неделимо цяло, поради което художникът не престава да бъде автор на произведението на изящното изкуство, дори и след като го продаде, а и след като преобритателя по сделката препродадеде произведението на трето лице. Според хипотезата на чл.20 от ЗАПСП за всяка последваща продажба на произведението на автора се дължи възнаграждение в размер на 5% от продажната цена. Всичко това подчертава смисъла на тезата, че авторството върху едно произведение като съвкупност от права и правни възмажности за разпореждането с техния предмет не може да стане част от режима на института на съпружеската имуществена общност. Специфична е тази симбиоза вещ-имуществени и неимуществени парава на автора и именно поради това недопустимо е според мен едно произведение на изкуството да се третира като вещ, поне що се отнася до смисъла, който влага в това понятие Семейния кодекс.

Око обърнем внимание на чл.19, ал.1 от СК, регламентиращ института на съпружеската имуществена общност ще установим, че императивното правило на закона гласи, че вещите и правата върху вещи, както и паричните влогове, придобити от съпрузите през време на брака в резултат на съвместен принос, принадлежат общо на двамата съпрузи независимо от това, на чие име са придобити. Съвместният принос на съпрузите може да се изрази във влагането на средства и труд, в грижи за децата и работа в домакинството. В ал.3 на същия член е инкорпорирана една оборима прецумпция, а именно, че съвместният принос се предполага до доказване на противното. Обръщайки се към съдебната практика и по-специално към решение №241 от 04.04.1989г. на ІІ-ро ГО, ВС стигаме до съждението, че нейния синтез е обособил становището, че лична собственост на съпруг е всяко имущество, придобито през време на брака без принос на другия съпруг. Тъй като създаването на едно авторско произведение е един строго личен акт(освен ако например не говорим за съавторство на двамата съпрузи), то според мен ще са налице така наречените обекти вън от съпружеската общност, които са лично притежание на съпруга творец в случая. Поради прдполаганата възможност за възникването на облигационни взаимоотношения между автора и евентуални “клиенти” и реализирания финансов резултат, логично би било да се коментира въпроса за парите, които постъпват в правната сфера на твореца в резултат на сделката и техния статут- стават ли те предмет на СИО или не? Парите не са вещи по смисъла на Семейния кодекс, както и вземанията, които не представляват парични влогове. Това са именно вземанията, които произтичат от авторски хонорари или друг вид авторски възнаграждения. Парите материализират като носител само някаква стойност, но тяхното полезно качество не е хартията или метала, от който са изработени. Същото важи и за ценните книги. Така че те не биха могли да бъдат вещи, върху които да се разпростира съпружеската имуществена общност, както например такива са столове, маси и друга покъщнина. Ето защо всички средства, произтичащи от задължения към автора по авторски договори също не са предмет на СИО, освен разбира се ако той не ги вложи в банка на паричен влог. Ако обощим казаното до сега може да се направи следният извод – създаването на авторското произведение не е и не може да бъде обект на съвместен принос от съпрузите, освен ако двамата са съавтори на едно и също произведение, тъй като творческия процес е един сложен интелектуален, абстрактен и твърде личен процес. Самото произведение може и да се разглежда като вещ във вещноправния смисъл на думата, но не и в контекста, който влага Семейния кодекс и респективно ЗАПСП в това понятие. Казано по друг нвачин – да едно произведение на изкуството може да бъде вещ(защото не винаги е така-едно музикално произведение не е вещ например), но такава, че дори и съдадена по време на брака с нейния предмет да може да се разпорежда само единия съпруг-не поради нещо друго, а поради факта, че тази вещ не е придобита общо от съпрузите. Вярно тя е създадена по време на брака, но в нея не са вложени някакви общи усилия или финансови средства, за да се предполага съвместен принос и да се говори за “общност”. В крайна сметка дори и при извършването на разпореждане с предмета на произведение на изкуството според мен настъпва пълна трансформация на средства по отношение на автора, тъй като срещу едно лично имущество на единия съпруг се придобива друго, под формата на парични средства. Ето защо според мен оправдано е юридически резултата да настъпва изцяло в патримониума на автора под формата на лични средства, независимо от претнциите на другия съпруг, дерогирайки по този начин хипотезата на чл.19 от СК.

В подкрепа на развитата в настоящето изложение теза е и текста на чл.12 ЗАПСП, който казва, че авторското право върху произведения на изобразителното изкуство и архитектурата принадлежи на лицето, което е създало произведението, и в случаите, когато собствеността върху произведението принадлежи на друго лице. Т.е дори хипотетично да приемем, че единият съпруг е придобил по някакъв начин собствеността върху дадено произведение на изкуството, плод и предмет на авторските права на другия съпруг(а), то това не означава, че последния не е автор на въпросната творба. Напротив – той(авторът) може да иска от съпруга(та) си да предоставя оригинала на произведението за провеждани от него изложби, като дори и в случай на прехвърлителна сделка ще има право на авторскоправно възнаграждение в хипотезата на чл. 20 от ЗАПСП, финансовия резултат от което ще настъпи изцяло в неговия личен патримониум като автор, а не като съпруг. Естествено по отношение на същото това произведение и неговия авторскоправен режим ще са приложими в този контекст и разпоредбите на чл.18 и чл. 19 от ЗАПСП.

 

Автор: адв.Атанас Костов

 

Основни офиси

гр.София 1000
ул.”Софроний Врачански” №91, ет.1

гр.Пловдив 4000
ул."Цоко Каблешков" №10, ет.1