Интелектуална собственост и мода. Практически казуси и решения.

Модният бизнес е една от индустриите в съвременния свят, зад която стоят постъпления от стотици милиарди долари като пазарен дял в световната икономика. Статистиката сочи, че едни от най-богатите фирми в света са модни гиганти като “ZARA”(оценена на 66 милиарда долара), “Luxottica Group” (това е най-голямата компания за производство на очила под марките “Hut”, “Ray-Ban” и “Oakley”, “Burberry”, “Chanel”, “Prada” и “Versace” – оценена на 30 милиарда долара), “LVMH” (притежава 70 луксозни марки от ранга на “Louis Vuitton” и “Hennessy” – оценена на 28 милиарда долара), “H&M”( оценена на 26 милиарда долара) и т.н. Зад търговския успех на тези фирми естествено стои закрилата, осигурена им от тяхната интелектуална собственост, която стриктно се отстоява в цял свят. Начинът, по който тази защита е структурирана като законодателна база и практика е предмет на настоящата статия.

1.Авторското право и модата. Съгласно принципите на Бернската конвенция всяко оригинално, авторско произведение автоматично бива защитено от авторското право в цял свят, като това се отнася и за произведенията на модния дизайн съгласно чл.2, ал.7 от конвенцията. Очевидно е, че авторскоправният обектът на защита, който касае модата това е художественият дизайн на всяка една дреха, обувка, шапка или колан, както и части от нея. Авторскоправното законодателство в цял свят, включително и българският Закон за авторското право и сродните му права, защитават оригинални щампи и модели, уникални цветове и нови комбинации от графични елементи, използвани за облекло и аксесоари. Всяко законодателство изгражда в този контекс и определени специфични правила.

1.1. Авторскоправно законодателство в областта на модата в САЩ. Законът за авторското право в САЩ( от англ. US Copyright act) застъпва правилото, че моден дизайн може да бъде закрилян, само ако и само до степен, до която, защитеният дизайн включва картина, графика или скулптурни елементи, които могат да се идентифицират или съществуват отделно и са в състояние да бъдат възприемани самостоятелно от утилитарните аспекти на самото изделие – например колан. Американските съдилища приемат в този контекст, че елемент от дизайна е фактически отделим в два случая:

- когато дизайнът сам по себе си може да бъде отстранен от изделията, касаещи облекло и се продава самостоятелно (например, катарама за колан);

- когато дизайнът като такъв представлява концептуално отделима част, която се състои от художествени и артистични характеристики, които не допринасят за уталитарния аспект на облекло и води до различна негова функционалност(например, хелоуин костюм).

През 2006г. в Конгресът на САЩ бе внесен за обсъждане Закон за защита на иновативните дизайни( от англ. “The Innovative Design Protection Act”), по-известен като “Модния закон”(от англ. "Fashion Bill"). До 2012г. той претърпя шест промени като се очаква скоро да бъде приет  неговият финален вариант.

1.2. Авторскоправно законодателство в областта на модата в Англия. През 2006 г. правителството на Обединеното кралство официално прие терминът "творческа икономика"(от англ.” “creative economy”), за да даде възможност за по-широкото участие на творческите индустрии в икономическия и социалния живот. Оттогава все повече се признава значението на творческите индустрии, по-специално на модната индустрия, като генератор на работни места, богатство и културна добавена стойност на острова. Все пак, въпреки сегашното и бъдещото си значение за икономиката, модата не не защитена в Англия от авторскоправна гледна точка както другите творчески индустрии. За да бъдат защитено от авторско право във Великобритания, дадено произведение на модния дизайн следва да попадне в легалното определение на осемте обекта на авторското право, в контекста на  глава трета от Закона за авторското право, дизайните и патентите от 1988 г. ( от англ. Copyright, Designs and Patents Act 1988 ("CDPA"). Изискването в този контекст е, произведението на модния дизайн да бъде оригинално художествено произведение. Английската съдебна практика, която е по своя характер е прецедентна, не благоприятства наличието на този аргумент относно облеклато и другите произведения на модата, като те не попадат в никоя от осемте подкатегории, касаещи обектите на аторското право, в частност художествените произведения.

Смисълът на термина "художествено произведение" е бил разгледан в редица казуси в Англия. В един от тях “Хеншет срещу Рестауайл”( от англ. “Hensher V Restawhile”), Камарата на лордовете единодушно приема, че прототипът на бален костюм, който е бил предназначен за масово производство, не представлява художествено произведение. Въпреки, че тези костюми са били показани в музея “Виктория Албърт”, лордовете приемат, че те са били изложени като експонати, сочещи разработки в областта на модата, а не като произведения на изкуството. Съвсем наскоро Върховният съд на Англия постанови, че каските на командосите, използвани във филмите “Междузвездни войни” (от англ. “Star Wars”) не са “художествен моден дизайн”, защото тяхната цел не е естетическа. В този контекст Върховният съд мотивира решението си с виждането, че коментираните каски не могат да бъдат възприети като скулптурни произведения и поради това не могат да бъдат защитени като обект на авторското право. Споменатите два казуса сочат, че английската съдебна практика не е склонна да приеме, че произведения на модата могат да бъдат “художествени”, за да са обект на защита от авторското право – правен извод, който според мен е твърде противоречив, бих казал краен, а от там и нелогичен, предвид коренно противоположното виждане на континенталната европейска доктрина. Причината за това е обстоятелството, че като цяло прагът на юридическа преценка относно това дали едно произведение е обект на художественото творчество е твърде висок в Англия, което води до факта, че дрехите и модния дизайн не са защитени от авторско право на острова. За сметка на това други европейски страни като Франция и Германия, а дори и САЩ, се радват на по-широк обхват на закрила по отношение на авторските произведения на модната индустрия, което благоприятства бурното развитие на модата като бизнес в тези територии.

1.3. Авторскоправно законодателство в областта на модата в България. В българския Закон за авторското право и сродните права(ЗАПСП), модният дизайн е регламентиран в чл.3, ал.1, т.5, който текст закрепя правилото, че предмет на защита като авторско право са произведенията на изобразителното изкуство, включително произведения на приложното изкуство, дизайна и народните художествени занаяти. Тук според мен попадад всички скици на модели в областта на модния дизайн, които обелтивират в себе си формата и цветовите комбинации в една дреха, обувка, колан, шапка и т.н. Тези произведения възникват от момента на създаването им(чл.2 от ЗАПСП). Едно такова произведение на модния дизайн може да възникне в рамките на трудово правоотношение или по поръчка спрямо конретен моден дизайнер.

В първия случай авторското право върху произведение на модния дизайн, създадено в рамките на трудово или служебно правоотношение, ще принадлежи на автора, освен ако не е предвидено друго – т.е ако не е предвидено, че авторските права върху произведението на модния дизайн възникват директно за работодателя. Това трябва изрично да е уговорено като изключение в трудовия договор на дизайнера – чл.41, ал.1, предложение второ от ЗАПСП. Работодателят има изключително право без разрешение на автора моден дизайнер и без заплащане на възнаграждение, доколкото в трудовия договор или в акта за назначаване не е уговорено друго, да използва така създаденото произведение на модния дизайн за свои цели. Работодателят има право използва придобитите права върху модния дизайн по начин и до степен, съответстващи на неговата обичайната търговска дейност.

Интересен момент от практиката е фактът, че когато възнаграждението на автора моден дизайнер по времето, през което е създал произведението, се окаже явно несъразмерно на приходите, реализирани от използването на даден моден дизайн – наример той се окаже най-успешния модел в колекцията на една модна къща, който се продава успешно с години на пазара, то модният дизайнер може да поиска допълнително възнаграждение от работодателя си. Ако не се постигне съгласие между страните за размерът на допълнителното авторско възнаграждение което работодателят ще дължи на модния дизайнер, спорът се решава от съда по справедливост.

Модният дизайн като авторско произведение може да възникне и в хипотезата на договор за поръчка, сключен между даден възложител – например модна къща и автора моден дизайнер. Българският Закон за авторското право и сродните му права в чл.42, ал.1 закрепя правилото, че авторското право върху произведение на модния дизайн, създадено по поръчка, принадлежи на автора на произведението, освен ако в договора за възлагане е предвидено друго. Както стана ясно, това “друго” може да бъде клауза, в която се уговаря авторските права върху модния дизайн, предмет на договора за поръчка, да настъпят директно за поръчващия. Ако не е уговорено друго, поръчващият има право да използва произведението без разрешение на автора на модния дизайн за целта, за която то е било поръчано – например за участието на произведението в дадена модна колекция като модел от нея.

 

2.Промишлените дизайни в модата. Фундамент на модната индустрия са новите и оригинални дизайни като триизмерни изображения. Това виждане е закрепено законодателно и в двата основни принципа в патентното право, които застъпват становището, че за да бъде годен обект на защита, един промишлен дизайн трябва да е нов и оригинален(виж чл.11 и чл.12 от Закона за промишления дизайн или чл.5 и чл.6 от Регламент 6/2002 относно промишления дизайн на Общността).

Модният бизнес все повече налага адекватна защита на модели от конкретна колекция, тъй като някой от тях се превръщат в дългогодишен материален актив на дадена компания. В този контекст регистрация на промишлени дизайни спомага да се предотврати използването или копирането от трети недобросъвестни лица на нови и оригинални декоративни и естетически елементи, понякога дори цялостни композиции, които се отнасят до дадено триизмерно изображение в модата - например формата на шапка, дреха или двуизмерна такова - текстилен печат(щампа) върху плат. Както вече споменах в някои страни, модните дизайни могат да бъдат адекватно защитени от местния Закон за авторското право, както произведения на приложното изкуство. Въпреки това, твърде честа причина за това, да не се премине към паралелна защита, изразяваща се в регистрация на промишлен дизайн на конкретен продукт се явява неговия кратък жизнен цикъл – в повечето случаи не повече от шест до дванайсет месеца(един моден сезон), което не оправдава значителните финансови разходи, които биха направили корпорациите за протекция на всяка колекция. Именно и поради това в практиката, обект на регистрация като промишлени дизайни са само конкретни модели, които са се доказали като “топ” пазарно търсене, т.е са се превърнали в класически. Историята познава много такива дизайни, като например джоба на дънките “Ливайс”(от анг. “Levis”), чантата на модна къща “Хермес”(от анг. “Hermès”), касаеща класическия  модел "Кели", придобила слава, след като принцеса на Монако - Грейс Кели се появява с такава чанта на корицата на списание LIFE прес 1956г. Друга класика на модния дизайн е костюмът на Шанел(от фр. “Chanel”), проектиран от Коко Шанел през 1930г. И днес един такъв костюм се продава за 5000 долара. Продължителността на регистрация на промишлен дизайн варира в различните законодателства, като в България и ЕС тя достига до 25г. (виж чл.15 от Закона за промишления дизайн и чл.12 от Регламент 6/2002).

С цел по голяма гъвкавост и съобразяване с пазарните реалности в някои страни като Обединеното кралство и Европейския съюз (ЕС) бе законодателно наложен т.нар институт на “нерегистритания промишлен дизайн”, който предлага защита на притежателите му за сравнително кратък период от време. Този правен институт се оказа изключително полезен практически за модни дизайнери физически лица или малки модни предприятия с ограничен бюджет, които желаят да тестват пазара на нови продукти в областта на модата, преди да решат кой е водещият модел в една тяхна колекция, който си заслужава да бъде регистриран. Съгласно чл.11, ал.1 от Регламент 6/2002 относно дизайна на Общността, нерегистрираният промишлен дизайн предлага защита за максимален период от три години, считано от датата, на която дизайнът за пръв път е станал общодостъпен в Общността, т.е е бил публикуван, излаган, използван в търговията или оповестен по такъв начин, че в обичайния ход на бизнеса, тези събития да могат разумно да станат познати на специализираните среди от съответния сектор, действащ в рамките на Общността. Този ефект обикновено в практиката се постига чрез ревюта, публикации в модни списания или каталози, в които конкретен моден дизайн е показан в някоя от 28-те страни на ЕС. Пример в тази насока е казусът, предизвикан от модел на бюстие на българския моден дизайнер Искрен Лозанов, което през 2009г. спечели първа награда на конкурса “Триумф инспирейшън ауърд” (от англ.“Triumph Inspiration Award”). Това бюстие, като нерегистриран дизайн на Общността, бе използвано постфакум от американската певицата Бионсе в нейни сценични участия, което действие предизвика правен спор за интелектуална собственост между нея и немската фирма за бельо “Триумф”. Спорът приключи с извънсъдебно споразумение и заплащане на значително обезщетение от страна на мениджмънта на Бионсе спрямо немската фирма.

Друг ефективен способ за правна защита по отношение на промишлен дизайн с обект на защита триизмерно изображение на модата е т.нар “отложена публикация на регистрация”. Това е правен институт, който съществува в българското право в чл.48а от Закона за промишления дизайн. Чрез този правен механизъм е създадена опция за заявителя на промишлен дизайн да поиска още с подаване на заявката, отлагане на публикацията на регистрацията на дизайна, ако той бъде регистриран, за срок 30 месеца, считано от датата на подаване на заявката, съответно от приоритетната дата. Това е особено полезна функция, предлагана от множесто национални правни системи,  Хагската спогодба за международно депозиране на дизайни и Регламент 6/2002 относно дизайна на Общността, която цели процесът на проектиране  на даден моден дизайн(в случая) да бъде запазен в тайна от останалите конкуренти на пазара, до неговото реално, отложено с година позициониране на пазара.

3.Патенти и мода. Портфолиото от патенти, които разработват и притежават някои модни гиганти, отразява тяхното технологично превъзходство в изобретяването на нови тъкани, които не се мачкат или са по-меки, антиалергични са, имат точно определен цвят или са по-устойчиви на атмосферни влияния. Такава портфолио от патенти служи както за юридическа протекция, така и за привличане на партньори или инвеститори с цел реализиране на даден проект в модния бизнес.

Датската биотехнологична компания “Новозимс”(от англ.”Novozymes”), специализирана в разработването на ензими и микроорганизми, е пионер в използването на ензими при обработването на платове. Въпреки че не е участвала преди това в модната индустрия, през 1987г. компанията разработва и патентова технология за обработване на дънков плат чрез т.нар "каменно измиване". Изобретението, представлява химически патент, който се основава на ензим, наречен “целулаза”, който премахва част от багрилото индиго в цвета “деним”, така че да се придаде на плата износен вид. През последните 20 години голяма част от текстилната довършителна индустрия, работеща с дънкови платове, използва целулоза по лиценз на “Новозимс”. Днес, патентът “Новозимс” "за подобряване на производствените методи при довършителни работи с плат” е лицензиран в световен мащаб. Компанията притежава повече от 4200 активни патента и патентни приложения, като се стреми към проактивна лицензионна стратегия за увеличаване на приходите от роялти(лицензионни възнаграждения) от тези активи. През 2007г. Федераленният съд в Делауеър осъди американската компания “Даниско” (от англ.”Danisco”) да заплати обезщетение от близо 5 милиона долара за нарушаване на американския патент №6867031, собственост на “Новозимс”. Той се разпостранява на територията на САЩ под търговската марка “SPEZYME” и предтавлява ензим, използван за производство на биоетанол. Федералният съд на Делауер е констатирал също, че “Даниско” умишлено са нарушили патентът на “Новозимс”, в резултат на което съдът е удвоил присъдените щети и адвокатски хонорари в полза на “Новозимс”.

Друг подобен пример е италианската компания “Гринди”(от итал.”Grindi” Srl.), която е базирана на италианския остров Сардиния. Тя разработва в края на 90-те иновативна тъкан под наименованието “Суберис”(от лат. “Suberis”), изработенa от корк, като в патентните претенции се твърди, че тя е гладка като кадифе, лека като коприна, лесна за пране, не се драска, петноустойчива е, водоустойчива и пожароустойчива. След тестване в лабораторни условия, от “Гринди” подават международна заявка за патент съгласно Договора за патентно коопериране (от англ. “Patent coopеration treaty” (РСТ) през 1998 г., за да защитят своя уникален продукт в голям брой страни. Към настоящия момент тъканта “Суберис”( патентът е под номер PCT/IT98/00133) се използва в производството на облекло, обувки и спортно облекло, както и в много други приложения. Методът за производство на плата “Суберис” е защитен с патент от Европейското патентно ведомство за 17 страни и национален патент в Република Корея, докато производствените процеси за корк на същата компания са патентовани от Европейското патентно ведомство за 20 страни, което позволява на компанията да се разширява с увереност на нови пазари. Годишният оборот на “Гринди” в днешно време е между 5 и 10 милиона долара. Комбинация от креативност, технология и природа, както и проницателното използване на интелектуалната собственост са донесли на “Гринди” световна експанзия от италианския остров до пазарите на Австралия, Източна Азия, ЕС, Северна и Южна Америка. През годините компанията е получила различни международни награди, включително от журито на “Международната конвенционна камара” в Женева (от англ. “Jury at the International Convention Hall”) и от “Програмата за утвърждаване на горска сертификация” (от англ. “Programme for the Endorsement of Forest Certification” (PEFC) - най-голямата организация за сертифициране на горите в света.

 4.Търговски марки и мода. Големите модни къщи непрекъснато инвестират в търговски марки. Световната практика е наложила регистрацията на търговска марка като защитен и маркетингов модел за привличане на клиенти, като може да се каже, че брандинг политиката в модата е еднакво важна както за големите играчи на пазара, така и за малките, бутикови стартиращи компании. Пример за казаното са емблематично заключените две букви "C" в марката на “Шанел”(от фр. “Chanel”), известният кон с дилижанс на “Хермес”(от англ.”Hermes”), незабравимо вертикално преплитащи се букви на Ив Сен Лоран(от фр.”Yves Saint Laurent”)  - все примери за топ модни търговски марки. Напоследък все по-наложена е тенденцията модната марка да бъде максимално абстрактна и да не означава нищо, но в същото време да води до висока степен на отличителност и опция за закупуване на идентичен, лесно запомнящ се домейн – пример за това е марката “MiuMiu”, собственост на италианския моден гигант “Прада”(от ит. “PRADA”). Обръщам внимание на модните търговски марки като домейни, защото според мен в 21 век процесите онлайн са определящи за всеки един бизнес, включително и за модата.

Съдебната практика изобилства от дела, касаещи искове за нарушение  на модни търговски марки, затова ще спомена един скорошен, интересен казус по темата, който касае продажба на модни марки именно онлайн. Преди почти пет години, Съдът на Европейския съюз постанови решение по преюдициално запитване относно казуса “Лореал” срещу “иБей” (от англ. “L'Oreal” vs. “eBay”). Запитването бе отправено през 2009г. от Върховния съд на Англия и Уелс, като по повода бе образувано дело С-324/09(от англ. Case C-324/09) на Съда на Европейския съюз.  Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на членове 5 и 7 от Първа директива 89/104/ЕИО на Съвета от 21 декември 1988 година за сближаване на законодателствата на държавите членки относно марките, изменена със Споразумението за Европейското икономическо пространство от 2 май 1992 г. (ОВ L 1, 1994 г., стp. 3, наричана по-нататък „Директива 89/104“), на членове 9 и 13 от Регламент (ЕО) № 40/94 на Съвета от 20 декември 1993 година относно марката на Общността, на член 14 от Директива 2000/31/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 8 юни 2000 година за някои правни аспекти на услугите на информационното общество, и по-специално на електронната търговия на вътрешния пазар (Директива за електронната търговия), както и на член 11 от Директива 2004/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година относно упражняването на права върху интелектуалната собственост(т.нар IPRED Директива). Запитването е отправено в рамките на спор между “Лореал”(от фр. “L’Oréal” SA) и неговите дъщерни дружества “Ланком”(от фр.”Lancôme parfums et beauté & Cie SNC”), лаборатория “Гарниер”(от фр.”Laboratoire Garnier & Cie) и Лореал Англия(от англ. L’Oréal (UK) Ltd.) (наричани по-нататък общо L’Oréal) и три дъщерни дружества на “иБей” (от англ.”eBay Inc.”, а именно eBay International AG, eBay Europe SARL и eBay (UK) Ltd (наричани по-нататък общо eBay), както и г‑н Потс, г‑жа Рачфорд, г‑жа Ормсби, г‑н Кларк, г‑жа Кларк, г‑н Фокс и г‑жа Би (наричани по-нататък „ответниците — физически лица“), по повод пускането в продажба, без съгласието на L’Oréal, на произведени от тази компания стоки чрез организиран от eBay електронен пазар(търг). Предвид описаната фактическа страна по спора, Съда на Европейския съюз постанови следното:

Когато намиращи се в трета държава стоки, защитени с регистрирана в държава членка на Съюза марка или с марка на Общността, които преди това не са пускани в продажба в Европейското икономическо пространство или, когато това е марка на Общността, които преди това не са пускани в продажба в Съюза, се продават от икономически оператор на електронен пазар и без съгласието на притежателя на тази марка на потребител, който се намира на обхванатата от посочената марка територия, или са предмет на предложение за продажба или реклама на такъв пазар за намиращи се на тази територия потребители, посоченият притежател може да се противопостави на тази продажба, на това предложение за продажба или на тази реклама по силата на разпоредбите, съдържащи се в член 5 от Първа директива 89/104/ЕИО на Съвета от 21 декември 1988 година за сближаване на законодателствата на държавите членки относно марките, изменена със Споразумението за Европейското икономическо пространство от 2 май 1992 година или в член 9 от Регламент (ЕО) № 40/94 на Съвета от 20 декември 1993 година относно марката на Общността. Задължение на националните юрисдикции е да преценят във всеки отделен случай дали съществуват относими данни, въз основа на които да може да се направи изводът, че предложение за продажба или реклама, показана в електронен пазар, достъпен на посочената територия, е насочена към намиращи се на тази територия потребители.

Доставката от притежателя на марка на оторизираните му дистрибутори на предмети, върху които е поставена тази марка, предназначени за демонстрация на потребителите в одобрените пунктове за продажба, както и на флакони с тази марка, от които могат да бъдат взети малки количества, за да бъдат подарени на потребителите като безплатни мостри, при липсата на доказателства в обратен смисъл не представлява пускане на пазара по смисъла на Директива 89/104 или на Регламент № 40/94.

Член 5 от Директива 89/104 и член 9 от Регламент № 40/94 трябва да се тълкуват в смисъл, че притежателят на марка, по силата на изключителното право, което тя предоставя, може да се противопостави на продажбата на стоки като тези, предмет на делото в главното производство, поради това че продавачът е отстранил външната опаковка на тези стоки, когато това разопаковане води до липсата на основни сведения като тези относно самоличността на производителя или на лицето, отговорно за маркетинга на козметичния продукт. Когато отстраняването на външната опаковка не води до такава липса на сведения, притежателят на марката може въпреки това да се противопостави парфюм или козметичен продукт, носещ неговата марка, да се продава разопакован, ако установи, че отстраняването на опаковката е засегнало имиджа на продукта, а по този начин и репутацията на марката.

Член 5, параграф 1, буква а) от Директива 89/104 и член 9, параграф 1, буква a) от Регламент № 40/94 трябва да се тълкуват в смисъл, че притежателят на марка има право да забрани на оператора на електронен пазар да рекламира продавани на посочения електронен пазар стоки с тази марка, като използва идентична с марката ключова дума, която този оператор е избрал в рамките на услуга по включване в каталог в интернет, когато тази реклама не дава възможност или дава само възможност нормално информираният и разумно внимателен интернет потребител трудно да установи дали посочените стоки са с произход от притежателя на марката или от икономически свързано с него предприятие, или напротив от трето лице.

Операторът на електронен пазар не „използва“, по смисъла на член 5 от Директива 89/104 и член 9 от Регламент № 40/94, идентични или сходни с марки знаци, които се появяват в предложения за продажба, показвани на неговия сайт.

Член 14, параграф 1 от Директива 2000/31/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 8 юни 2000 година за някои правни аспекти на услугите на информационното общество, и по-специално на електронната търговия на вътрешния пазар (Директива за електронната търговия) трябва да се тълкува в смисъл, че се прилага по отношение на оператор на електронен пазар, когато той не е имал активна роля, която да му позволи да се запознае или да контролира съхраняваните данни.

Посоченият оператор има такава роля, когато оказва съдействие, изразяващо се в оптимизиране на представянето на съответните предложения за продажба или в рекламирането им. Когато операторът на електронен пазар не е имал активна роля в посочения в предходната алинея смисъл и когато поради това доставената от него услуга попада в приложното поле на член 14, параграф 1 от Директива 2000/31, той все пак не може да се ползва от предвиденото в тази разпоредба освобождаване от отговорност по дело, което може да приключи с осъдително решение за заплащане на вреди и пропуснати ползи, ако е бил запознат с факти или обстоятелства, въз основа на които полагащият дължимата грижа икономически оператор би трябвало да установи незаконността на съответните предложения за продажба и в случай на такова запознаване не е действал експедитивно в съответствие с параграф 1, буква б) от посочения член 14.

Член 11, трето изречение от Директива 2004/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година относно упражняването на права върху интелектуалната собственост трябва да се тълкува в смисъл, че той изисква държавите членки да гарантират, че компетентните в областта на защитата на правата върху интелектуалната собственост национални юрисдикции могат да задължат оператор на електронен пазар да вземе мерки, които допринасят не само за преустановяването на нарушения на тези права от потребители на този пазар, но също и за предотвратяване на нови нарушения от този вид. Заповедите, с които се налага това задължение, трябва да бъдат ефективни, пропорционални, възпиращи и не трябва да създават пречки пред законната търговия.

 

Автор: адв. Атанас Костов